Пак сме заложници на „червените войни”

Елизабет Дафинова

Всеки път, когато БСП дойде на власт, не след дълго държавата става заложник на нейното управление. Случилото се преди 10 години при Жан Виденов, когато държавата беше на ръба на срутването, вероятно ще се превърне в христоматиен пример за политическите науки как не трябва да се управлява. За никого не е тайна обаче, че правителството беше „подкопано” от вътре, от среди в БСП. За падането на кабинета главна роля изиграха т. нар. „червени мобифони” или „червените капиталисти”. Техните среди също дадоха жертва – бившият министър-председател Андрей Луканов.

А ако се върнем още по-назад в годините на т.нар. преход, към вече далечната 1993 г., когато управляваше подкрепяното от социалистите правителство на проф. Любен Беров, ще си спомним, че тогава беше извършено първото знаково убийство на Стефан Мирославов – Крушата. С други думи – тогава беше подаден сигналът, че в тази държава е по-лесно и удобно бизнес споровете да се решават не според законите, а чрез куршум.

Настоящото правителство по форма е коалиционно, но е доминирано от БСП. Партията, която 8 години гладува в опозиция и затова през 2005 г. настървено се устреми към властта, като не се посвени да дава възможни и невъзможни обещания на кило само и само да спечели гласовете на доверчивите избиратели. Отгоре на всичко отговорни нейни представители тогава твърдяха, че тази партия единствена е най-готова да управлява страната. Което се оказа още едно от лъжливите обещания на социалистите. Спомням си, че преди парламентарните избори през 2005 г. един интелигентен професионалист, свързан с тази партия и бил депутат от редиците й, ми каза: „БСП нездравословно заРуменя.” Тогава много се смях на остроумието му, но сега разбирам, че тази фраза е била вид предупреждение. И то сериозно предупреждение.

Скандалите в БСП като почнаха от май месец преди евровота, та не са спирали. И има изгледи цяло лято да ни тресат, чак до местните избори наесен. А поради факта, че тази партия е управляваща, те се отразяват и на държавата като цяло – друсат и нея. Я, вижте, как интригите и трусчетата в опозиционния СДС не вълнуват никого, освен няколкото мераклии за вождове.

Първо гръмна скандалът „Овчаров-Александров”. От него стана ясно, че правата и интересите на гражданите нямат никакво значение, единствено важни са някакви задкулисни интереси на някакви политико-икономически лобита, които са алчни за повече влияние и пари. И не подбират средствата, за да ги придобият – като се започне от изнасянето и продаването на информация, мине се през шантажа и се стигне до откровените заплахи. Стана ясно също, че нито висшите държавни чиновници, нито магистратите разчитат да забогатеят само от заплатите си, изкарани с честен труд.

Вярно, стигна се до оставка на Овчаров, за радост на противниковото червено лоби и президента, че лостовете на властта са измъкнати от ръцете му. И какво от това? На „Позитано” 20 вече пълзят слухове, че той си е изплел кошничката и след местните избори вероятно ще напусне политиката и ще премине на работа във фирма, която ще строи нефтопровода Бургас-Александруполис, може би „Газпром”. Освен това, Овчаров няма да се кандидатира и за кмет на София – веднъж вече го е правил, а и много добре съзнава, че не е печелившата карта. Подмятанията на Бойко Борисов, Божидар Димитров, Румен Петков и разни други президентски хора, че е длъжен да се яви на изборите, защото е шеф на софийските социалисти, са нещо като дърпане за опашката на ранен лъв.

Стигна се и до понижаване на Александров – не е точно да се каже, че е подал оставка, защото тогава трябваше да напусне НСлС изобщо, а де факто той беше понижен от шеф на следствието в началник на отдел. Но така или иначе си остава в системата и пак ще има достъп до определен тип информация.

Логично беше да се очаква, че „империята” на прогонения от правителството ще отвърне на удара по някакъв начин. И най-неочаквано един уволнен гард от НСО – службата, която е пряко под шапката на президента – се разприказва. И започна да хвърля на час по лъжичка катран върху бившите си колеги, като пръски от въпросната черна субстанция попаднаха и върху Първанов. На пръв поглед изглежда, че е подкокоросан от радикалните опозиционери от ДСБ на Иван Костов, тъй като дълга време пазеше гърба на Екатерина Михайлова. Но наблюдателни депутати споделят, че някои от най-явните защитници на Овчаров при предишния скандал са твърде близки приятели с ген. Атанас Атанасов, който пък от своя страна е майстор в спретването на активни мероприятия и разкрития с привкус на компромат. Така първо научихме, че гардовете от НСО събират нерегламентирано информация за охраняваните обекти без да се знае на кого я предават и за какво ще служи тя. После чухме и някои имена, около които възникнаха въпроси, неясноти и противоречия. Дойде ред да чуем, че началниците в охранителната служба имат полулегални връзки с различни икономически групировки. А най-накрая – че НСО следи и събира данни за чужди политици, гостуващи у нас.

Във време, в което информацията е най-скъпата стока, не можем да се заблуждаваме, че всичко в НСО е кристално чисто. Че има нещо гнило, има. Въпросът е къде е то, колко е голямо и дали може да бъде отстранено. Въпросът е и в отговорността на този, на чието пряко подчинение се намира службата – дали е знаел какво става, колко е знаел и защо си е траел.

Странно съвпадение също е и това, че „разкритията” за НСО започнаха след като премиерът Станишев обяви твърдото си намерение за бързото създаване на Агенция по сигурността, в която да бъдат събрани всички служби с такава функция. Признанията на гарда Николай Марков косвено подкрепят тезата на премиера, че тези служби не може повече да бъдат под различни шапки и към отделни министерства без да е ясно какво точно правят и кой ги контролира. Наложително е те вече да започнат да работят по строг законов регламент и да подлежат на граждански контрол.

Разбира се, в този ред на мисли не бива да пропускаме и реакцията на вътрешния министър Румен Петков тип „ранена в сърцето пантера”, когато разбра, че ще му вземат безценната Национална служба „Сигурност” (НСС) - ерго специалните разузнавателни средства (СРС), с които основно се подслушва. Той даде серия от интервюта в пресата и електронните медии, в които най-настоятелно обясняваше, че никакви служби не могат да бъдат вадени от МВР. А иначе бил твърдо за създаването на такава агенция, защото била много необходима. Вътрешни хора от червената централа на ухо разказват за жестокия скандал, който избухнал между премиера Станишев и вътрешния министър Петков заради бъдещата Агенция по сигурността.

Като капак на всичко дойде покушението срещу близкия до кръгове в БСП и президента бизнесмен Манол Велев. То е отчетлив знак, че МВР и службите за сигурност са неефективни, не работят добре и борбата с организираната престъпност не е напреднала нито на йота. А не е напреднала, защото тези, които трябва да я водят, нямат воля за това и са заети с други разработки, с воденето на други „войни”, с разчистването на други сметки. С други думи, вместо да се предприемат радикални действия срещу организираната престъпност, с нея се колаборира, преразпределят се зони на влияние и пазари. Защото така е по-лесно и по-доходно. Очевидно „врагът с партиен билет”, разни досадни журналя и нахални докторчета са по-опасни от подземните босове и техните килъри. По-опасни за кого? Не за държавата, а за властта на другарите от БСП. На онези, които по никакъв начин не могат да си сменят чипа и твърдо вярват, че власт се взима само с кръв и само с кръв може да я дадеш.

А ЕС да си гледа работата и да не им се бърка. Българските граждани – също. Те и клетата ни държавица отново са заложници на „червените войни”.