Писмо до мой стар приятел

Драгий мой жаркий,

Така се обръщаха едни към други симпатичните герои във Вазовите „Чичовци“. Така се обръщам сега и аз към теб в последен жест на любезност и човещина.

Спомняш ли си нашия разговор отпреди седмица? Попитах те вярно ли е, че си подкрепил подписката на „Вг…“ „Възраждане“ за „защита“ на лева, а ти ми отговори, че не само си го направил, ами на това отгоре си и гласувал за тази партия на последните избори. Но ти, драгий мой жаркий, някога беше различен човек. Ти беше романтик, все пак и двамата споделяме любовта към Античността, Средните векове и добрия виц. Съученици сме, макар и с десет години разлика. Някога аз бях твой учител, а днес учител си ти. И през цялото време, откакто сме се познавали, включително и при една-две караници, винаги сме били като родни братя.

Но днес ти си решил, че ще подкрепяш партията на пълната и абсолютна античовечност. Дали това е, защото всеки от нас има свои лични, скрити демони и един от твоите е да правиш напук? Бедата е, че не е време за детинщини. И отдавна не сме деца. Ти си вече трийсетгодишен гражданин, имаме еднакви права и задължения. Аз съм на четирийсет. И ето ни, разделени от проклетата политика.

Помниш ли, че ти успокоително ми каза да не се тревожа толкова? Даже си позволи да ми заявиш, че „вие, демократите, сте станали излишно истерични“ (не „ти“, а „вие“, сякаш нямам свой ум, а съм част от кошерно съзнание – кошерно както в ираилтянския, така и в ентомологическия смисъл).

Бедата, драгий мой жаркий, е, че не аз съм истеричен, а твоите избраници си позволиха в рамките на твърде кратко време да нападнат сградата на Европейската комисия, прожекция на филм в старо и любимо кино, както и частен магазин. Някой млад глупак от твоите нови приятели си е позволил даже да надраска “Jude” и шестоъгълна звезда с жълто по витрината на нападнатия магазин. Ти си историк. Знаеш, че това е поведението на щурмоваците от 30-те години, в края на Ваймарската република. Знаеш какво произлиза от тях. Тези типове не са невинни и твоята подкрепа за тях е вече не просто глупава или инатлива, а се превръща в директен колаборационизъм със злото. Тези типове ще извършат гнусни престъпления и тогава няма да има никакво място за пощада към тях.

Паветата много скоро ще трябва наистина да полетят.

Стари мой друже, при цялата ми братска привързаност към теб, ти си тръгнал по път, който пряко ще те сблъска с мен. Някога заедно с теб участвахме в онези смислени, но и неуспешни протести срещу наглостта на неокомунистите. Аз и до днес продължавам последователно да отхвърлям и ненавиждам всяка форма на нехуманност, без да съм пълен пацифист. Макар и все по-лош християнин, запазих човешкото и достатъчно от християнското в себе си. Нямам никаква вътрешна съпротива срещу човечността, срещу възпитанието, дадено ми от моите напълно почтени, нормални, градски родители – прекрасни родители, каквито и ти имаш и от които си получил абсолютно същия тип домашно възпитание. За разлика от теб, аз нямам нови приятелчета, които да ме учат на античовечност. Все още почитам частната собственост, поемам отговорност за действията си и си давам сметка, че човек трябва да има и вътрешна, индивидуална, хуманна идентичност,  а не само временната, племенна принадлежност към футболен отбор, малоумна политическа партия или отбора на лошковците, които ще дразнят, тролстват и „наказват“ перфидните „красивоумни“. И понеже не съм тревопасен, в един момент изродите, с които сега си се захванал, ще те изправят срещу мен и такива като мен. А това би било трагедия. Като сблъсъка между ирландските бригади на Севера и Юга в Гражданската война.

Станахме като Оби-Уан и Анакин Скайуокър, стари мой друже. Аз си останах верен на Републиката. Ти обаче днес клониш към една „империя“, която няма да ти предложи нещата, които обичаш, а ще ти даде само зло.

Ти, драги, като историк ще разбереш, че отново е дошло време разделно. Че единственият начин твоите нови приятелчета да бъдат спрени, е като им се наврат Жълтите павета в зъбите. Че София решава какво става в България и че ти самият си толкова софиянец, мъж, християнин, градски човек и българин, че естественото ти място е именно при „красивоумните“, а не при тъпогрозните.

Ти казваш, че си националист. Е, добре, националист съм и аз. Но моят национализъм е романтичен, човечен и елитистки, а не забит, авторитарен и ограничен. Ти знаеш, че народ не е тълпата, а ние – онези, които стърчим с една глава над нея заради вътрешната си свобода и преценка. Вътре в себе си почтеният човек е мускетар, а не пролетарий. Да си любител на пролетарщината е грозно и зло. Доказано е в нашата, пък и в световната история. И дори не носи полза за пролетариата.

Не си невинен, драги мой. Не си играеш. Не си в ситуацията, в която просто да си ироничен и да тролиш. В момента подкрепяш „Възраждане“ на Костадин Костадинов-Копейкин. Тези хора мразят истинската градска, човечна България. Те мразят културата. Мразят нещата, които ти и аз знаем и обичаме: мразят книгите, честността, учтивостта и хумора, който споделяме. Мразят теб точно толкова, колкото мразят мен. Само че поради лични особености още не си го разбрал. И те ще използват такива като теб срещу такива като мен.

А аз ще съм принуден да отговоря на всеки удар с по-силен удар. И няма да спра ръката си дори заради старото ни приятелство. Когато моментът дойде, не ме обвинявай. Обвини глупостта си.

Но ние с теб и с такива като теб още имаме малко време. Имаме време преди лъжеконсервативните, авторитарни, фашизиращи се, лъжливи копейки, шкурвечета, радулчета и драганчета да са те насъскали против детството, родителите и истинските ти приятели. Имаме време да си стиснем ръка и отново заедно да играем в правилния отбор. Имаме време пак да си спомним какво е истинският патриотизъм, истинското християнство, истинското воинско и човешко мислене, а не просташката парвенющина на путинските негодници, с които се събираш напоследък.

Виж, тук, на светлия бряг сме и мосюто с очилцата, и дебелият боянски харамия с мустака и бомбето, и хитрият полуадвокатин с далаверките, и арменският мъдрец, и аз – твоят бивш даскал и загрижен приятел. Тук, на същия бряг са великолепните маниери на родителите ни, домашните ни библиотеки, любовта ни към Юга, морето и слънцето.

Знам, че те е страх от културмарксизма, левичарщината, джендърлъка и така нататък. Имаш известно основание. Но това са едва следващите ни грижи. Днешната битка е друга. Тя е срещу мандраджиите. Срещу съветските свине. Срещу шумкариата. Срещу зеления чорап, срещу неграмотните, наглите, тъпите, простите, криминалните и откровено злите. Не бъди на тяхна страна, стари друже. Бъди на моя страна. Бъди на своя. Бягай от редицата на полуорките и ела обратно в роханската конница. В българската пехота. При нас, „красивоумните“, без да сме красиви и без да сме умни, са личната свобода, справедливостта и спомена за замъци и манастири. При ония ще намериш само „Бяла роза“ и има риск първата ти истинска среща с жена да се окаже изнасилване.

Бъди българин, побратиме. С „Шуми Марица“, а не с московски частушки.

За моя стар приятел и за Frognews:

Манол Глишев