Стани Гьорги, Светлий Гьорги...

Рисуват го като младеж, къдрокос, кръглоок, красив, закрилник на пастирите и предводител на воините. Воин светец, Победоносец. Идеалният мъж, храбър, силен, стоик, отстояващ истината и уповаващ се в Бога. Това са качествата на някогашното мъжко съвършенство.

Рисуват го почти винаги на хвъркат бял кон, във военно облекло, с туника и късо наметало, с копие, колчан със стрели и кръгъл щит. В народните песни е герой, юнак с девет сърца, който дели мегдан със самодиви, с хали и змейове. Възпят е като Цветен Георги. И най-вече като Змееборец, защото убива сурата ламя и спасява людете от суша, глад и мор...

Дадено му е от Бога да отключва извори, чешми, да развързва водата, има и ключ за Небето и оттам, ако реши, да пуща ситен дъждец и росна росица. Той е избран, заради понесените инквизиции и мъки, за това може с лекота да отмести тежката портата към Долната земя и щом поиска – да слезе в преизподнята. Той понякога лети високо в небесата, където свети като ясно слънце, незнаещо що е заник.

Побратими са му св. Димитър и св. Илия. А посестрима е българката Стойна Преподобна, неканоничната народна светица. В храма на негово име в с.Златолист, където е живяла сляпата предвестителка на Ванга, на иконостаса грее изографисан поразителен портрет на Гьорги – ликът му блести като златен, а очите му излъчват едновременно стаена благост и струяща пронизителност.  

Светецът винаги излиза Победител, защото, докато е бил необикновен войник и обикновен човек, най-голямата му победа е била, че успял да победи себе си. С помощта на великата си вяра. Горели са нозете му, клинци са забивали в петите му, смазвали гърдите му с огромни камъни, шибали го с волски жили, пускали го да ври във вар негасена, с дни е стоял заровен до шията, майчице, турили в устата му силна отрова, и нея преборил, за чудо и приказ на почудения и приказлив народ.

И понеже не се отрекъл от своята истина, и от своята вярност към Христа, накрая му отсекли главата и я отделили от тялото му. Но се намерили добри хора, които го погребали по христиански в Ливанските планини. И го нарекли Великомъченик – воин, храбрец, изтърпял христовите страданията.

От тогава той се явява като небесен освободител на поробените, справедлив защитник на бедпомощните, пръв предводител и поборник на вяващите.

У нас го почитаме и като патрон на Празника на храбростта и на Празника на армията.

Но на чия храброст, и на коя армия? Празник имаме, но армия дали ни се намира... При това храбра, силна, съставена от мъже стоици, намиращи уповавание в Бога, отстояващи истината, в която вярват...

Кой говори за Бог днес извън казармените параклиси, извън Боговите къщи, извън местата за молитви... За какво се моли, ако се моли някому, днешният български мъжец? Не знам, но се досещам. Ние, дето вече сме извън запаса, не вярвяхме в Господ Бог, а във светците на пролетарията,  в идолите на революцията катоЧе Гевара, изграждахме у себе си бляновете на каскетите, конфекцията на комунизма, а не божиите добродетели. Комунист означаваше антифашист, а атеист – праведен комунист. В полунощите на големите църковни празници по единствената телевизия даваха специално подбрани филми или вносни забавно-музикални програми, за да стои народът по къщята си,  да не ходи да се черкува. А групи от организирани „хулигани“, скрити зад завесата на тъмнината, замеряха с развалени яйца свещениците, които презрително наричахме попове.

Припомням това, защото парадното празнуване на този патронен празник, въпреки официалните протоколни ритуали, армейски маршове, духови музики, приповдигнатите фуражки, пламенните пагони, лампази и ексалбанти, въпреки новопроизведените на койнвер чисто нови генерали и адмирали, въпреки целия напън, блясък, трясък и войники хоров крясък и задължителното после ураааааа, има нещо, което не е така, както трябва.

Не защото два от трите ни самолета ще прелетят в скромен сомн от храбри хеликоптери, не защото сценария на днешния ни военен маскарад не се различава по нищо от онзи, атеистическо комунистическия, а защото в цялото това дежурно, площадно представление има нещо фалцетно, фалшиво, формално, неискрено, чинно по чиновнически.

И най-важното – бездушно. Няма душа. И Дух няма. А без Светия Дух – няма духовна йерархия, няма духовна извисеност, няма храброст... Децата ни са ни лика-прилика. Одрали са ни не кожата на лицето, а най-вече собственото ни безличие на човечета от тълпата, безразличието към различното, материалният израз на собствената ни бездуховност.

И как след няколко поколения безверници, неверници и активни атеисти, искаме да се пръкнат мъжки рожби, с високи идеали, с високи пориви, с безсребърно поведение, научени, възпитани да спазващи поне първите пет от десетте Божи заповеди...

Откъде у масовия български средняк да се вземе себеотрицанието, желанието да дадеш повече, отколкото да получиш, или, недай Боже, ако трябва да умреш за общото. Какви щуротии са това да оставиш след себе си чисто и читаво личното си и фамилно име... Откъде да се пръкне така нужната ни и дефицитна гражданска смелост?

Ако човек няма вътрешни очи да вижда през зениците на мрака, как ще знае, какво тъмното крие зад гърба си? Ако не прави разлика между добро и зло, как утре ще избере по-малкото зло? Как българския младеж ще усети тръпката на тържествената клетва, когато генералът му пърди на публични места, а чувството му за дълг е подменено със зле упражнявани професионални задължения.

Наемникът на собствената си родина, си остава наемник, ако ще сто пъти да целуне бойните знамена, ако ще сто пъти да изпее най-патосните маршове и химни...  Дори и да му осигуриш, освен походна кухня и легло, нещо като походна църквичка в палатка, той няма да намери причина да влезе вътре, да постои и да се насамоти, защото, милият, не разчита на Божията закрила и Свети Гергьовата защита, а се надява на НАТО и на чуждоземните дружески армии. Те, ако се наложи, ще защитят не само тила му, но и ще му умият лицето...   

Тогава за каква нравствана сила говорим на Гергьовден, за какви мъжки характери, за какъв стоицизъм става дума, за какво уповани в Бога? Или да отстояваш собствена, различна истина?

Добре, че Светецът воин, храбрец и християнин, е духовен пастир, а не овчар като родните ни политически предводители на националното ни стадо. Добре е, че е Висш Духовник, а не Висш Чиновник, иначе би ни затрил като семка без влага. Защото отдавна превърнахме Празника му в трапезен ритуал, без капчица святост, без трохичка почит към примера му, без капка сълза от възхита пред делата му... Плюскай, пий, мели, тичай между хладилника и тоалетната чиния, бий си камшика от всякакво задружие, гледай да оцелееш в мира и служи на войната като невъзможна.  Тук и сега няма нищо друго, освен махленската игра на мирна война и войствен мир, на ляв цинизъм и десен идеализъм, и обратното.

Армията е огледало на общността ни. Нищо, че казармата е затворено общество. И не е криво огледалото, а нашата съвкупност си е крива.  Каквото ни е племето днес, такова и утре ще е цялото ни воинство. Каквото ни е стадото, такива ще са ни водачите, такива ще са ни и овчарите.

Без духовни пастири, без  воини на духа, без упование в Светата Тройца, а само в боричкане за по-висок чин и офицерска заплата, армията на победените у нас ще се увеличава...

Тя крачи не от вчера към нас и предстоящата й победа над нацията ни, ще бъде първата и сетната, защото няма да има кой да я поздрави...

 И защото Победоносецът е освободител на поробените, но не и на робеещите пред свойте поробители. Той е защитник на бедните и безпомощните, но не и на бедните духом. Той е предводител на вярващите, че щом животът има край, и смъртата не е безкрайна. Но не е покровител на онези, които изповядват религията на безверието, безхаберието, безсрамието.

Защото само който има жива съвест, той има у себе си безстрашието на Светеца Воин Гьорги. Останалите са живуркащи страхливци. А се знае от векове, че страхливият умира два пъти... Първият миг от страх, а вторият – от каквото си заслужава.

Румен Леонидов