Реклама / Ads
29| 33576 |06.09.2012 ГЛАСЪТ

Трябва ли да съществува Румелия?

.
Не! А защо не, ние ще да се помъчим да отговорим според силите си. Ние няма да казваме, както това правят мнозина, че като се присъедини Румелия на Княжеството, ще да бъдем в състояние да превземеме на втория ден Одрин, че алъш-веришът ще да хукне като пожар, че данък няма да се плаща вече и дру­ги още сладки мечтания, с които се задоволяват само дребнавите интереси, живущи днес за утре.
 

Преди всичко ние сме длъжни да кажеме, че тая нещастна страна, някогашната Тракия, със своето нищожно население и с грамадното си число чиновници се е преобърнала на едновремеш­на община в турско време; тя се управлява като чифлик, който се дава демирбаш за по пет години. Тъй като на тоя чифлик съществуванието не е известно, тъй като неговите управители, директори и пр. са уверени, че след изтичанието на тия пет го­дини не само че не ще могат да вземат втори път чифлика, но че ще да го изгубят съвършено, както казахме — то всеки се над­преваря кой повече да удря кьораво, да трупа богатство за черни и усилни дни, когато няма да име вече Румелия, когато в Плов­див ще да остане само една префектура и две съдилища.

Второ пришествие ще да бъде тогава за всичка чиновническа сган, коя­то не е успяла още да си направи по няколко къщици, да си уре­ди чифличеца, да си подправи воденичката, да си донесе мобили от далечна Виена. Всички ония видни, симпатични и до­стойни директори, които получават по 40—50 лири на месеца: блажените членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири на година за Бог да прости, защото освен моабет и писание­то антрефилета за своите вестници друго нищо не правят; и ця­ла войска разни други чиновници, които са си получавали редов­но заплатата в разстояние на седем години, ще да останат на сух камък, ще си посипят главите с пепел и ще отидат да плачат пред конака да се върне Румелия пак, да потрае още поне годинка две.

 

Че Румелия е чиновнически чифлик, че нейното съществувание е добро и полезно само за чиновниците, за това трябва да се е уверил всеки данъкоплащач. Ние не знаеме друга такава блажена страна по света, в това число и монархиите, гдето чиновничеството да е пуснало такива темелни корени, гдето и последният писец да играе с лири. Няма чиновник както в Пловдив, така и по областта, който да не е станал тежък базиргянин, който да не раздава на бедното население пари с убийствена лихва. Ние имаме подробим сведения от някои градове в областта, че коммшутукът и интересите на чиновниците вървят ръка подръка с разпоряженията на правителството. В някои затънтени градовце гдето чиновниците са живеели братски, като захванеш от началника до последния писец, данъците са се събирали тогава, когато населението е най-много оскудено за пари.

 

В такъв слу­чай чиновникът се явява ангел-спасител със своите лири. Той отърва продаванието на кравата и на малачето, но в същото вре­ме той става господар на няколко семейства, които са длъжни да работят денонощно за изплащанието на тежкия фаиз.


Кой в Румелия владее днес най-добрите беевски и пашовски ливади, кории, воденици, чифлици, чалтици и пр.? — Чиновни­ците. Кой има по два и по три пашовски сараи? — Чиновни­ците. Кой получава лирата от 100 гроша, а я харчи по 140? — Чиновниците. Кой е направил да заскъпнат европейските стоки, а да се понизят до нищожна цена нашите? — Чиновниците. Кои хо­дят цяло лято по Хисарските бани и по дебелите сенки с файтони с по три коня? — Чиновниците. На кого не вземат синовете, братята и роднините солдати, че им били дробовете половинка, че им били тънки вратовете и кожата мека? — На чиновниците. Кого избират за депутати, които уж държат страната на народа и които ся уж нещо като против чиновниците? — Пак чиновни­ци.

 

На кои най-после са червеня вратовете, а децата дебели? —Пак на чиновниците. Кой не е плащал данък, откогато се е уч­редила Румелия? — Чиновниците и чорбаджиите. На кого служат вестниците, които се издават в Пловдив и които все за на­рода пишат? — Пак на чиновниците, защото ги пишат и изда­ват чиновници.

Блажени чиновници, свята Румелия! Нека живей на многая лета. А кой плаща яа тия чиновници, от джеба на кого излязват лирите, които те дават с фаиз? Кой си вдига на тавана ралото и си отваря дюгеня да ходи солдатин? — Ония, които се пекат по цял ден на слънцето, които затварят своя кепенк с по пет гроша на ден. Чудното и смешното е още и това, че тия чиновници никога не се признават да кажат, че те са бъдещи бегове и чорбаджии. Още повече, те викат най-много против съществуванието на Румелия‘ те са, които ще да направят съединението, когато това съединение е чума за тях, когато то ще да ги разбие на прах и на пепел.

Хората, които отделяла Тракия от Княжеството и я прекръстиха Румелия, едва ли им е минувало през главата, че те създават чиновническа държава или, по-добре, разделят населението на два класа: на западнали данъкоплащачи и на осигурени чиновници.

 

Първите да поддържат вторите, едни да блаженствуват, а други да осиромашават от ден на ден. Хората, които създадоха Румелия, мислеха си, че тя ще се бунтува всеки месец, по при­чина че не ще й бъде възможно да съществува, та затова имен­но определиха турски гарнизони на Балкана, да пазят пътищата, които водят в Княжеството. Хитри дипломати бяха тия хора, но не можали да предвидят, че от Румелия ще се образува млечна чиновническа крава, че ще да се отхрани и отгои цял батальон чиновници, които ще да бъдат по-страшни и от турските бата­льони, които ще да бъдат яки диреци за дългоденствието на тая страна, които ще да пазят балканските проходи не с пушки и то­пове, но с лири и богатство; а турските гарнизони ще бъдат само плашило за заблуденото и угнетеното население. Щом някой си издигне гласа и отвори уста да извика „аман", то хората, които държат Румелия демирбаш, на часа казват: „Мълчи, че гарни­зоните чакат на Мустафа паша."

 

Право да си кажеме, но като нашата блажена Румелия няма друга такава страна под ясното небе, която да има толкова чи­новници, колкото й е войската. Ако един ден тия чиновници се наредят на ширинга и нападнат на войската ни, то тая послед­ната ще да избегне. И коя е Румелия? Не е ли тя съставена от два турски санджака: Филибешкия и Сливенския?

 

Имаше ли тогава главен управител, който да получава султански айлък 3000 лири на година, други 1000 за представление, който да под­държа градина с хиляда лири на година, всичко 5000 лири, който да храни по цял бюлюк всякакви гълъби, който да има по цяла сюрия бюлбюли, колкото кокошки няма ни на един селски бок­лук? Имаше ли тогава шест директори, което ще рече, шест ве­зира, който да получават по 50 алтъна на месец само на една дъска, а други колко влязват от невиденото чет нямат? При все­киго от тия везири знаете ли колко души има още, на които заплатата е от 25 до 3 лири на месец? Който не вярва, нека заповяда една вечер на Хисаркапия, но да си вземе и четеля, защото инак с пръст само не може ги преброи. Когато единът им край, който върви напред, ще слязва на Джумаята и ще вика: „Скоро бира, Венети, че изгоряхме!", то другият им край ще бъде още в двора при същата Хисаркапия...


Захари Стоянов

 

*Захарий Стоянов пише статията си “Трябва ли да съществува Румелия?” в няколко последователни броя на в. “Борба” между 24 юни и 20 август 1885 г. Тук статията е публикувана със съкращения. “Борба” е издаван и редактиран самостоятелно от Стоянов и излиза непосредствено до Съединението, за което главно се е борил.


Захари Стоянов


Захари Стоянов е роден през 1850 г. в с. Медвен, Бургаско. Участва в организирането на Старозагорското въстание (1875 г.), включва се активно в подготовката на Априлското въстание (1876 г.) като апостол от IV революционен окръг, близък съратник на Г. Бенковски. Участва в събранието на Оборище, след обявяването на въстанието обикаля селата с Хвърковатата чета на Бенковски. Обявява се срещу преврата и политиката на Александър I Батенберг.  Организира първите тържества в памет на Христо Ботев и Хаджи Димитър.

 

 Стоянов е  един от идеолозите и организаторите на Съединението на Княжество България с Източна Румелия  (1885 г.). Депутат е в IV Народно събрание (1886 г.), подпредседател (1887 г.) и председател (1888-1889 г.) на V Народно събрание. Книжовната си дейност започва с публицистика. Оставя огромно по обем и значение публицистично наследство. 

 Участва в издаването на в-к “Работник” (1881 г.). През 1885 г. издава самостоятелно в “Борба”. Един от редакторите на в-к “Свобода”, “Братство”, сътрудник на в-к “Народний глас”, “Независимост”, “Кукуригу” и др. Събира спомени, главно на живи участници в революционното движение, документи, проучва възрожденския печат. Натрупаният материал използва в книги “Васил Левски” (1883 г.), “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868 г.)” (1885 г.), “Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885 г.), “Христо Ботйов” (1888 г.) - пръв опит за биографичен роман в българската литература.

 

  Най-значително му произведение е монументалната епична творба “Записки по българските въстания”, в която са отразени подготовката, избухването и потушаването на Старозагорското и Априлското въстание. Стоянов събира и издава под своя редакция “Съчинения” на Любен Каравелов (8 т., 1886-1888 г.) и “Съчинения” на Христо Ботев (1888 г.).
Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 27| 34043 |04.09.2012 Медийна игра на тронове . 69| 37963 |31.08.2012 Народът: АЕЦ „Белене” да я плаща БСП! . 96| 35586 |26.08.2012 Игра на жмичка! . 90| 35870 |23.08.2012 Pussy Riot биха Ленин и Че. Мъртво вълнение

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads