Реклама / Ads
44| 38579 |10.09.2009 ГЛАСЪТ

Уплашеният човек *

.
Пазете се от него, той е човекът от сценария, компенсира страха си с омраза
 


Румен Леонидов


"Нещо като нищо на света..." Уилям Сароян


Казват, че Уплашения човек бе създаден от тоталитарните режими, за да не прави нищо. Наистина го създадоха много успешно, защото той и до днес чака някой да му каже какво да прави. Със себе си, с бъдещето си, с настоящето. Защото уплашеният няма минало. Няма лично минало, макар да е частичка от историческото време. Живял е без да участва в своя живот. Уплашеният е само свидетел на собственото живеене.

Той не умее и не желае да мисли самостоятелно. Свикнал е друг да мисли вместо него.

Децата ни не го познават, но ме питат – има ли такъв вид човек? Жив ли е? Тук е, отговарям. Не умря ли в руините на съветския социализъм, пак ме питат, в безвремието на Студената война? Диша си, отвръщам и се оглеждам. Какво ли прави днес този продукт на страха, да бъдеш нещо повече от нищо? Нищо на никому не прави, оцелява, казвам им.

В глобалния свят уплашеният пак е никой. Бъдещето му пак изцяло зависи от държавата. Макар че не е легнал болен, не е инвалид, не е грохнал пенсионер. Защото е безнадежден. Не вярва в нищо, освен в лошия си късмет да се роди без лице. Безличен. Като герой на Кафка. Без този герой на Кафка да му е родител – нито баща, нито майка.

Уплашеният човек обаче има сърдечен мускул. Има къщичка, в която сънува, че живее. И живее като на сън – от него нищо не зависи, защото е зависим от всичко. И от всички.

Уплашеният човек не чувства глобалния морален разпад. Той знае, че трябва да доизвърви своя житейски път, да го доизходи, докъдето стигне, да си запуши дупката, и най-сетне да се отърве. От себе си. От уплашените си деца. От уплашената си жена. От собствения си страх. От спомените си. От заплахите: ще ти намалим поведението, ще те изключим от училище, ще те изключим от комсомола, ще те заключим в карцера, ще те изключим от университета, ще те заключим от живота – ще ти дръпнем щепсела, ако не слушаш.

Уплашеният човек е послушен. Редовно си купува вестник, за да реши кръстословицата за деня. Виждал е на екрана, че хората пушат и също смуче своята евтина цигарка. Гледа мълчаливо телевизия и не коментира.
Няма смисъл. Не чува рационалните аргументи. Страх го е да си изпусне нервите. Знае, че мръдне ли, ще си изпати.

Преди го караха насила да работи, сега не му дават работа. Няма работа за него. Свършила се е работата в магазина. И в склада няма. Някой му е изял професията, изял е завода, изял цеха, изплюскал му е фабриката, сдъвкал му е рудника, свинефермата, селската поликлиника, селското училище, струга някой му е изял, вестника, в който пишеше стиховце, библиотеката, в която от време на време четеше детски приказки.

Уплашеният няма своя посока. Той чака да му посочат с кого да върви. Обожава да го лъжат, да го залъгват, да му обещават, да му свалят звезди от небето и той да ходи да гласува за тези звезди.

Уплашеният човек е обикновен човек. Всичко необикновено му е чуждо. Няма нужда да бъде себе си. Той е със себе си само когато ходи по малка нужда. Но и по голяма ходи сам. И не е на себе си, когато усети, че е невидим. Открай време иска да е невидим. И наистина никой не го забелязва.

Преди – от вкъщи на работа, от работа – вкъщи. Сега – от телевизора в кухнята, до телевизора в спалнята. Когато вечеря, обича да преяжда. И да зяпа в монитора. Когато здравата се зазяпа, заспива. Но остър звук на полицейска свирка го кара да рипне от фотьойла. Стреснат, разбира, че той самият свирка. Уплашил се е от собственото си хъркане. Овладява бавно уплахата си и дълго си навлича пижамата – без пижама никога не си ляга да спи.

Той е човек на реда, човек на рода си, но най-вече е човек от сценария. Всичко извън сценария боли – то е опасно, остро, смъртоносно, осъдително, тревожно. Страх го е от кучета, от петли, от крави, от пчели и оси, от пиявици, от всякакви змии. Страх го е от високото, от дълбокото, от широкото. Трепери пред началника, пред представителите на властта, заобикаля по-силния, прескача падналия на улицата човек, не хвърля петаче на слепеца. Обича да брои пари, но никога не носи пари в себе си.

Уплашеният се плаши от смъртта. За него Бог е измислица, с която само го стресират. Не знае какво е да имаш дух. Под дух разбира само бабини деветини, уж поява на мъртъв човек. Не знае какво е бездуховност, знае, че поповете са духовници. Пише го в пресата.

Не вярва в рая, нито в ада. Той е предостатъчно сепнат, стреснат, паникьосан, нерешителен, с малка душа, със слаба душа, че някой в смъртта ще му обърне внимание. Не знае що е грях, но знае какво е грешка. Не знае какво е прошка, но знае какво е тъч. И фал.

Стигат му земните стресове. Не се надява, че ще се прероди. И не му трябва. Само страх и унижения. Унижения и страх. Предишният живот искаше от него да бъде всеотдаен и честен комунист, днес другият живот иска от него да бъде алчен и безпощаден капиталист.

А той не може да лъже. Не може да краде. От дете го е страх, че ще го хванат веднага. Ще го изкарат пред строя. Ще го опишат в училищния стенвестник. Ще го изтипосат в местния вестник. Ще го сочат с пръст. Ще го оплюят. Ще го бият в милицията. И накрая ще го хвърлят в затвора, където циганите по цяла нощ ще си играят с него, на мама и тате.

Отдавна не ходи на кино, и там не сме е да се засмее, трепери - ери, ери, а околните мислят, че се тресе от смях. И му шъткат да пази тишина.

Не се пита дали стои от другата страна на лъжата, не се пита кое е добро и кое зло. След сто години всяване на страх сега пак не го напускат предишните страхове. Преди му внушаваха идеята за равенство, братство и свобода. Но нито беше равен с равните, нито брат с околните, нито свободен. Днес му внушава, че има равен старт, че братът за брата е вълк, че и в демокрацията няма свобода...

Чувства се ненужен. Родината му няма нужда от него. Човечеството няма нужда от него. Че и на живота не му е изпотрябвал. И за смъртта дори не е интересен. Какво да прави, къде да се дене, накъде да хване, на едно място стои, а сякаш потъва...

Най-често се старае да не мисли за миналото, за станалото. Но всъщност се заблуждава, тъй като умът му постоянно си спомня, преживява отново и отново безсмисленото страхопочитание, в което живя, и което продължава да го плаши.

Казват, че омразата най-лесно се сношава със страха. Измежду всички пороци малодушието било най-болезнено. Но омразата била по-сладка. Затова често пъти уплашеният си отмъщава с омраза заради мъките от страха. Колкото повече се страхува, толкова повече мрази. Колкото повече мрази, толкова по-малко се страхува. Затова страхливият напада пръв. И два пъти умира – първия път от сърдечен удар, втория път от мозъчен кръвоизлив.

Пазете се от уплашения човек! Омразата му, казват, е неговото успокоително срещу срама. Затова стойте по-далече от него. Защото е казал народът, не се бори със страхливец, пази се да не те надвие уплашен човек – дори ако си паднал, дори ако молиш за милост, той бие до смърт.

Жалко, че и в уплашения човек има нещо човешко.

___________________________________________________________

*С това есе Румен Леонидов жъне аплодисменти като специален гост на международния фестивал „Поезия и вино” в Медана, Словакия, завършил преди дни. На него е представена при голям интерес преводната му книга с поезия „От върха на езика”.
Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 17| 17023 |09.09.2009 „Да не би...” – капанът за държавници . 33| 13033 |07.09.2009 15 причини президент и премиер да се "захапят" . 33| 24408 |05.09.2009 Атентат срещу президента Първанов в Шабла. Не, ама да. . 17| 36102 |01.09.2009 Розовки беемвета за министерски дупета, чака-рака, бум...

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads
НАЙ-ЧЕТЕНИ
Реклама / Ads