Велизар Шаламанов трябва да бъде подкрепен безрезервно

Публикуваният за кратко на сайта на Министерството на отбраната документ „България в НАТО 2020“ е истинска бяла лястовица в стратегическо мислене и действие от поне тринадесет години насам. Прочетете този пасаж и ако сте български родолюбци, ще си го сложите над главата, за да води умовете ви към просветление:
„…Анексирането на Крим от Русия и конфликта в Източна Украйна се превърнаха в основен генератор на нестабилност за установения световен ред. В тази връзка основни рискове за България са: новата хибридна война, съчетаваща конвенционални методи с похвати от партизанска, кибер- и информационна война, както и с действия противоречащина международното право, поставя огромно политическо, военно и икономическо предизвикателство пред региона и България. Този тип война мобилизира вътрешни политически, икономически субекти и медии с цел да подкопае интегритета на институции, ценностите на либералната демокрация и националния дух и воля…“ 

Сред най-последователните критици на президента Плевнелиев съм заради неговата двулична позиция по отношение на бившите служители и агенти на ДС и РУМНО, но в този конкретен казус няма как да не подкрепя еднозначната му позиция на подкрепа за военния министър и за този визионерски документ. И веднага да кажа, че службеният премиер Близнашки, назначен от този същия президент, лъсна в целия си ръст на криптокомунист, докато нервно се опитваше да запуши устата на Шаламанов и неговия екип. Не обичам със задна  дата да посочвам колко съм бил прав в една или друга моя остра и неотстъпличав позиция и мнение, но в случая се налага – когато предупреждавах, че назначаването на Близнашки е стратегическа грешка, аз имах предвид ситуации като създадената около визията „България в НАТО 2020“. Както и да е, тук е национална гордост да се греши, да се повтарят и потретват грешките – нали е българска поговорката за човека, който имал избор: да изяде торба сол, да му ударят 100 тояги или да плати 10 жълтици.

След като изял половината торба сол и са му ударили 50 тояги, накрая си платил жълтиците. Това е българското ноу-хау за „успех“ и „развитие“ – винаги половинчати в ефективността си и винаги докрай в себеунижението и разхищението. После се чудим и маем защо живеем зле. Докато четях и гледах реакциите на местните руснаци срещу този документ и персонално срещу военния министър, се сетих за една староеврейска притча: когато при Соломон се явил потомък на Каин от подземното царство с искане да му се отдели от наследството на баща му двоен дял на основание това, че имал две глави, Соломон заповядал да залеят с оцет едната глава и по крясъците на другата установил, че в тялото на чудовището все пак живее една душа. Та и тук така – по крясъците на местните трубадури на опорните точки на кремълската пропаганда веднага установихме, че те привидно се пишат „българи“, но де факто живеят в тялото на Московията.

За Близнашки вече писах достатъчно, за назначения му началник на кабинета Георги Матеев Георгиев, през когото преминава цялата информация, вкл. с най-висок гриф на секретност – също. Затова не мисля да им отделям повече внимание като част от стройния хор на промосковската пропаганда. Кой е имал уши да чуе и очи да види си е направил изводите. Интересни са другите, „ориентираните“ от АБВ Георги Първанов-Гоце и Румен Петков, които са се засилиил да влизят отново в парламентарната и други власти и както си знаем – няма бивш чернокож, проститутка и комунист. Хеле пък последните – те са сред най-мърсуващите политически леки жени. Доказали са го нееднократно, истински политически рецидивисти. Етимологията на думата „ориентира“ означава буквално „насочен на изток“.

В този смисъл може да се каже, че Георги Първанов се е ориентирал отдавна и това, разбира се, не е никаква изненада. Московците винаги са умеели също така да мотивират по подходящ начин своите пропагандни сирени, така че е единствено въпрос на настоятелност и институционална ангажираност на съответните ни служби тези московски сирени да бъдат разобличени. Не сме много тези, които помним отвратителната националпредателска политика на Гоце, докато беше два мандата президент. Един пример, който с днешна дата обяснява крясъците на другата московска глава, ако приемем прекрасната притча, която горе описах – през 2002 г. Гоце получи златен православен кръст, плакет, грамота и чек за 20 000 долара получи от тогавашния руския патриарх Алексий II. Той бе отличен с наградата на Международния фонд за единство на православните народи за 2002 г.

Първанов беше номиниран за тази награда от тогавашния президента на вече несъществуващата групировка „Мултигруп“ Ил. Павлов, който беше убит съвсем скоро след това. Получи се истински интригуващо зрелище, което обаче показва единствено колко осквернена е държавността и себеуважението на част от българите - президент на тогавашна групировка с откровено мафиотски характер и  бизнес /Мултигруп/, номинира бивш лидер на компартия, агент на репресивните служби и действащ тогава небългарски президент/Първанов/, за награда, която беше връчена от тогавашния руски патриарх, доказан агент на бившия КГБ /Алексей II/, под егидата на президент, бивш подполковник от съветските тайни служби /Путин/. 

Това ако не е мерзост и падение на цяла една институция – здраве му кажи. Този московски имплант в най-висшата българска политика, какъвто беше Първанов натвори такива проблеми на държавата ни и нацията, с размерите на трудни за почистване политически екскременти, че не Херкулес, ами армия от херкулесовци да дойде, не може да ги почисти. При едно от многобройните си /над десет/ посещения в Московията, Гоце каза, че „България и Русия самоцелно са се противопоставяли през последното десетилетие“. Истината е, че през всичките години от падането на тоталитарния режим в България, който пък беше наложен чрез окупацията на страната ни от московските болшевици, България не е направила нито една враждебна стъпка срещу Москва.

В редките случаи, когато са гонени руски граждани и дипломати от България, това беше след неопровержими доказателства за враждебната, противозаконна и несъвместима със статута им дейност в България. Критикувал съм много пъти Иван Костов, мисля винаги с основание и аргументирано, но не мога да не кажа, че когато той беше премиер, а начело на българското контраразузнаване беше Атанас Атанасов, от отечеството бяха изгонени дузина руски шпиони и лица, заплашващи националната сигурност, вкл. съпруга на близката до сърцето на Гоце и Митьо Гестапото бивша седесарка Светлана Шаренкова – Владимир Тутберидзе /съветски гражданин, който беше взет на работа в МВР преди 10 ноември 1989 г. по личното настояване на Димитър Станишев, пред когото е ходил да ходатайства неговият тъст, бащата ан Шаренкова. Разполагам с цялата архивна преписка за този случай, затова си позволявам да пиша толкова убедено и със сигурност за фактите/.

Затова нямаме основание да си мислим, че нещо позицията ан Гоце и компания се е променило и сега, освен факта, че няма онази възможност, която му даваше позицията на президент да я артикулира под път и над път. И да вреди с действията си. Това разбира се не променя нищо, а по-скоро създава среда, в която определена част от българите отново започват да губят посоката и да вярват на опорните точки на кремълската пропаганда и на нейните говоители тук. А московските аспирации за контрол върху бългаската стратегическа политика не са преставали по време на целия преход. Ще си позволя да подредя само част от случаите на руско нахалство в годините след падането на тоталитарния режим.

Бившият руски президент Борис Елцин /вече покойник/, каза в средата на 90-те години на миналия век, че готвещият се тогава съюз между Русия и Беларус може да се разшири с други държави и посочи конкретно България. През 1995 г. тогавашният началник на Генералния щаб на руската армия Михаил Колесников заяви, че нефтопроводът „Бургас-Александруполис“, който Москва неотстъпчиво натрапва и до момента на България, всъщност е „стратегически проект на Генералния щаб на рускта армия“. Година по-късно тогавашният руски военен министър Павел Грачов /наричан Павка Мерцедеса, заради гигантските далавери, които направи с военно имущество в бившата ГДР/, се опитваше да изнудва Брюксел, заявявайки, че ако НАТО се разшири на изток, то Русия ще реанимира базите си в България. В края на 1997 г. Е. Примаков се опита да реанимира  „Соболевата акция“ като при посещението на тогавашния ни външен министър Н. Михайлова в Москва предложи Русия да „гарантира“ сигурността на България.

Не, благодарим. Усетихме и „меда“ и „жилото“ на московските гаранции през последните две столетия. Москва винаги, по всеки повод и при всеки случаи е работила твърдо и настоятелно срещу българските национални интереси и сигурност – от етническите прочистваания след всяко руско-турска война, през саботирането на създаването на Българската екзархия, през опитите за завладяването ни под предлог уж на „освобождаване“, през съпротивата срещу националното Съединение и последователното подготвяне и извършване на терористични актове и убийства на видни български политица, та чак до съсипването и ограбването на страната ни след 9 септември 1944 г.

Няма мярка, която да опише степента на наглост на някогашния руския парламентарист Сергей Бабурин, който твърдеше при посещението си в България, че страната ни не е достатъчно благодарна на Русия. Нито пък за нахалството на посланика на Русия в Европейския съюз преди 7-8 години Владимир Чижов, който директно си каза „Вие сте нашият троянски кон в ЕС в добрия смисъл“.

Ашколсун на тези наглеци, дори не крият каква съдба подготвят на държавата и нацията ни. Та ето за това трябва да подкрепяме безрезервно малкото смели мъже и жени в българската висша администрация и институции, които имат толкова липсващия по тези земи кураж и стратегическа визия, съчетани с историческо познание, които могат да се превърнат в най-ефективната съпротива срещу московските домогвания.

Антон Тодоров