Йордан Ефтимов пред Фрог: Богоявление е едно от по-символичните чудеса

Това заяви в интервю за ФрогНюз Йордан Ефтимов - писател, литературен критик и професор. 

Ето и цялото интервю: 

Господин Ефтимов, какво за Вас е Богоявление? 

Всяка година се каня да скачам за кръста на Богоявление. Винаги решението ми е до предишния ден - обикновено е много студено. Утре може би ще позволи да се скочи, но къде…? Май ще постъпя като Алцек Мишев - българският художник, преплувал Атлантическия океан чрез плуване в басейн на един трансатлантически кораб. Той е преплувал Атлантическия океан, но всъщност корабът е преплавал, а той е плувал в басейна на кораба. 

Освен в един леген вкъщи да направя същото…

Самата идея за Богоявлението е много интересна и ценна. Какво си представяме, когато чуем за религия - богослужение, свещеник, храм. На заден план започваме да си представяме по-конкретни неща - какъв вид е службата, има ли певци, какво пеят, какви жестове се извършват, какви са празниците… В много религии има такива празници, които имат някакво чудодейно явление. 

Богоявлението е едно от тези по-символични, по-философски чудеса. 

Вярваме ли в такива?

Хората не могат без няколко такива ирационални неща. Едно такова е чудото. Хората вярват в чудото и не мисля, че ще се откажат от това. Другото е тайната. Хората вярват, че светът е тайнствен, но познаваем. Хем искат да го познаят, но се радват, че има още и още тайни. Слава Богу, хората са и ирационални. Мен това не ме смущава. 

Хората, които не харесват психоанализата (като повечето поети), не я харесват защото се стреми да разкрие всичко за човешката психика. Голямата битка на Фройд и последователите му е да разкрият какво има в подсъзнанието. Писателите обаче искат да има повече подсъзнание. Аз съм от тия, които винаги държат да има някакво тайнство. 

Смятате ли, че хората са вярващи. Вярваме в чудеса, но колко сме вярващи наистина? Българинът ходи на църква само по празници сякаш. 

И то доста малко празници. Това е ясно. Обичам да се шегувам със студентите си в Нов български университет и често ги питам какви са. Отговарят ми, че са православни християни. Питам ги кой е техният Бог и се оказва, че те не знаят кой е техният Бог. После ги питам прочели ли са Светата книга на своята религия. Не са. 

Но вече не искат да ме бият, защото им казвам, че това не е страшно. Не смятам, че би било хубаво ние да сме истински православни християни, а напротив. Даже ги шокирам, като им кажа, че открито се наричат християни, но не отговарят на страшно много от изискванията за това, а аз открито се наричам атеист. Това не значи, че съм от онези атеисти, които искат да избият вярващите, искат да ги вкарат в лудница. Напротив. Аз не вярвам в Бог, но не искам да вкарвам в “правия път” онези, които вярват. Питат ме как така съм бил атеист, то винаги имало нещо неизяснено… Казвам - да, има нещо неизяснено, но науката е изяснила много други неща, които смятате за чудеса, а са плод на природни процеси. 

Влизате в много голямо противоречие. Говорите за чудото и тайнството, но… 

Убеден съм от една страна, че няма чудеса. От друга - че хората трябва да вярват в тях, защото им помагат да живеят щастливо. 

А вие как живеете щастливо тогава? 

Да, тук е противоречието. Както не вярвам в чудеса, във всекидневието ми се случват чудеса… 

Да си поговорим за последната Ви стихосбирка - “Преди да измият кръвта”, посветена на войната в Украйна. 

Тази книга е вид лирически дневник. Написана е между март и септември и следи развитието на войната. Но не е лирически дневник на човек, който е на мястото на сраженията и описва ситуациите като потърпевш. По-скоро съм следил какво се превърща в събитие в социалните мрежи и по-скоро кои събития в социалните мрежи се явяват като съвременен вариант на разказ за събития, разказани в “Илиада” и други древни текстове. 

Няма да ви питам как се роди идеята за тази стихосбирка, а как се роди нуждата за нея. 

Трябваше иронизирайки света и общоприсъщи на човешкото поведенчески модели, да преживея, че съм тук и съм в тази ситуация. Имаше елемент на автолечение, но то бе свързано с това, че съм боледувал изключително покрай социалните мрежи и от това, че хората ги превърнаха в източник на информация. 

Много голям е проблемът с дезинформацията. В страна, в която и класическите медии никога не са работили добре и основни правила на журналистиката не са спазвани - проверка на информацията, отговорност към публиката - хората започват да се информират един друг, без посредничеството на професионалисти. Това е изключително опасно.

Книгата до голяма степен не е само за войната, а за живота със социални мрежи. Повечето стихотворения имат мото от Twitter, наратив. Важно е, че е разделена на три цикъла. Вторият е с шест стихотворения, върху герои от “Илиада”, за да се покаже близостта. 

Говорим си за духа, за вярата, за Богоявление, чудото. Как промени войната духа на човечеството? 

Войната показа кои хора преживяват истински драмата на света и другите, които по-лесно се примиряват с лишения. По някакъв начин събуди хора, които бяха задрямали в автоматизъм. Но в България войната не се превърна в истински източник за дискутиране на основни теми. Едни такива събития трябва да бъдат използвани от интелектуалците в която и да е страна, за да припомнят постоянно стоящи въпроси. 

Не отсъстват ли обаче нашите интелектуалци от тези въпроси? Не се ли броят на пръсти? 

Съгласен съм. Ние успяхме да разрушим всичките си авторитетни интелектуалци и техните образи. Жълтите медии в България подбиха образа на интелектуалеца и това не се оказа чак толкова трудно. Българският интелектуалец е корумпиран и напълно се разруши идеята, че може би имаме морални авторитети сред тях. Много е лошо това, но е факт. 

Как тогава човек може да се ориентираш в такава среда? 

Има ги тези интелектуалци, но трябва да се огледаме и да се опитаме да пресъздадем интелектуалци, които да са пример. Ето - Теодор Ушев е човек, който е много добър творец и като интелектуалец заема достойна позиция. Трябва да се опитаме по-често да му даваме думата, например. 

В началото на разговора ни говорихте за вярата, но сега казвате, че е трудно да вярваме на интелектуалците си, които би трябвало да са стожери. Това е парадокс - хем я търсим, хем не знаем къде да я намерим. 

Ясно е къде я намираме - във Ванга. Тя е много по-голям авторитет за обществото от хора като Ушев, писатели, художници, кинотворци - и преди 1989, и след нея. Имаме такива, но не сме им се доверили достатъчно. Една от причините за това е, че много авторитети преди 89-та година, след това се разкри, че са били лъжливи, неистински, сътрудничили са на властта. Но това не значи, че не имало такива, които през цялото време са отстоявали. 

През декември гледах постановката “Великденско вино” на Константин Илиев. Ето - той е един от доайените на българската литература. Рядко се сеща някой да го пита за каквото и да било. А това е изключителен български автор. Проблемът е в настройката на обществото, за която голяма роля изиграха и медиите. Обществото не може да бъде обвинено, че му липсват авторитетите. Трябва да бъдат обвинявани конкретни хора, които го правят понякога нарочно, понякога заради лошо образование. 

Какво ще пожелаете на хората за Богоявление? 

Да не хващат серията от вируси, които са ни нападнали. Разболяването ни прави уж съпричастни на останалите, но не е така - засилва егоизма ни. Болестите не са препоръчителни. Не защото ще страдаме, а защото ни помагат най-вече да сме егоисти. Пожелавам да не са чак такива егоисти. 

интервю на Джесика Вълчева