Йордан Ефтимов пред ФрогНюз: Злоупотребява се с темата за родолюбието. Леденото хоро в Калофер е псевдопатриотичен празник

Това заяви пред ФрогНюз писателят Йордан Ефтимов. 

Ето и цялото интервю: 

Господин Ефтимов - миналата година си говорихме за чудото на Богоявление. Какво чудо ви се случи за една година? 

Личните чудеса в живота на човек са многобройни. Ако трябва съвсем лично да споделя - немалко неща ми се случиха през изминалата година, свързани с близки, успехи в професията. Най-важното беше, че миналата година в чисто колегиален и професионален план се срещнах с колеги, които най-общо съм познавал, чел съм техни текстове. Но те се оказаха отлични хора. Най-голямото чудо са новите приятелства или развиването на стари такива.

6 януари е символна дата. Освен празникът Богоявление, на този ден е роден и Христо Ботев. В Калофер обаче тази два празника сякаш са изместени от друга “традиция” - леденото мъжко хоро. Как гледате на това? 

Изключително хубава книга написа и издаде през есента на миналата година историкът Живко Лефтеров. Книжката е малка и е посветена изцяло на тази нова традиция. Изключително критична, базира се на документи и изключително ясно демонстрира какъв е произходът и за какво се употребява този празник. Няма как да е положително отношението ми към него, защото той на първо място е псевдопатриотичен. 

Темата за мен е болезнена, защото с нея изключително много се злоупотребява от най-различни политически кръгове.

Всъщност през тази година много се говореше по темата - видяхме пилона на Рожен, дебатите около националния ни празник. 

Да, точно така. Като нормален, съвременен българин, който обича народа си, езика си, културата си и страната си, мога да кажа, че е изключително неприятно, когато нашите патриотични чувства се свеждат до само няколко символа. Най-вече когато започнем да се състезаваме по големина на нещо, какъвто беше случая с този пилон.

В крайна сметка липсва основното усещане за гордостта от простите постижения, от това, че живеем по-добре, че се разбираме повече, че има социално сцепление. Това би трябвало да ни радва много повече, отколкото някакъв пилон. Вместо парите да се влагат в него, могат да се вложат в градския транспорт в някой град, в повече паркове. Празнуването на хоро посред ледени води, вадене на кръст и прочее - това са някакви церемонии, които не ме вълнуват особено. 

Защо тази тема се тиражира в медиите като “вековна традиция”, въпреки че липсва информация за него? Това хоро се появава преди около 20 години.

Да, именно. С много други неща се прави така и това е добре описан от културолозите процес - натурализирането на идеологиите, превръщането на някакъв идеологически конструкт в нещо природно, съществуващо от памтивека. 

Защо ни е необходимо изобщо да си измисляме псевдопатриотични традиции, при положение, че в българския фолклор има достатъчно такива?

Чрез тях се нагнетява напрежение. Всъщност истинската патриотична традиция не е свързана с противопоставяне. В случая е точно така. Тези, които си слагат трибагреника в профила в социалните мрежи, например, често си слагат и друг трибагреник - руския. 

Патриотизмът трябва да се изразява с гордостта от постиженията на нацията, но не в смисъла на рекорд, както се случва обикновено. Да вземем например постиженията в сферата на образованието - отделни ученици печелят олимпиади по света. В същото време обаче огромната маса не може да се оправя в магазина. Това е много неприятен момент - фокусираме се върху рекорда.

Аз, например, няма да сложа като културно постижение на миналата година наградата “Букър” на Георги Господинов. Той е спечелил, слава Богу, и други награди и за мен постижението е, че е написал този роман “Времеубежище”, а не това, че са му дали награда. 

Споменахте наградата “Букър” на Георги Господинов. Спомням си, че тогава в публичното пространство се завъртя и дебат за парите, които се отделят за преводи на български автори в чужбина.

Това е голям проблем, наистина. Не само, че тези средства са малко, а и заради начина, по който всъщност се извършват тези конкурси, начинът, по който се мисли за мястото на преводите.

Нашата страна не издържа на сравнение с нито една от съседните нам държави - нито като мислене, нито като политика за това не само колко средства да бъдат заделени, но и по какъв начин да се стимулира определен вид литература. Не е въпросът само да се превеждат български автори, но и какви автори се превеждат.

Нещата изглеждат неразривно свързани - темата за патриотизма, за културата и литературата ни, за липсата на държавна политика, липса на място в съзнанието на обикновения човек за всичко това. Струва ми се като порочен кръг, в който се въртим. 

Абсолютно. Но само да спомена - в Русия, например, подпомагат свои автори с помощта на фондове, свързани индиректно с държавата. Програмите не са към Министерството на културата, а близки до правителството фондове, които никога не подпомагат критични на авторитарните режими писатели. Държавната културна политика в областта на преводите, а и по принцип, е нещо, което трябва да бъде по-обстойно разглеждано, по-критично. Трябва да сме по-взискателни в тази посока. И мисля, че е добро начало, че се обърна внимание на тази нищожна сума за преводите. 

Наскоро бяхте удостоен с Националната награда за лирика “Иван Пейчев” за книгата си “Преди да измият кръвта”. Какво означава за вас тази награда? 

Ето - в чисто формален план това би трябвало да е едно от малките чудеса, които ми се случиха. Намирам го в действителност за такова, защото не само са излезли и други книги, заслужаващи да бъдат наградени, а и все пак се е състоял някакъв разговор, преди тази награда да бъде връчена. 

Щастлив съм, защото в журито са участвали и софийски, и шуменски интелектуалци и критици, писатели. Всички тези деветима души са стигнали до това да наградят моята книга, между 73 други. Те заедно са преценили, че могат да рискуват с моята.

Всъщност книгата е посветена на войната в Украйна. Сега обаче наблюдаваме и друг военен конфликт - този в Близкия изток. Как “Преди да измият кръвта” се транслира в тази нова ситуация? Да очакваме ли нова книга?

Нова книга все още не, но имам стихотворения, които написах, след като научих за някакви събития в Ивицата Газа. Не съм човек, който реагира мълниеносно на медийни съобщения или политически събития. Със сигурност това ще ме вълнува. 

Ужасяващото в тези войни в наши дни е, че ние вече от една страна можем на минутата да научим какво се е случило, но пропагандата и дезинформационната машина също съобщава на минутата фалшивите новини. Не съм сигурен, че живеем в информационната епоха. По-скоро в дезинформационна епоха.

Тези машини за репродуциране на фалшивите новини са по-мощни от машините за информиране. Журналистите, които се опитват да информират света за истински неща, имат по-малък ресурс - финансов, човешки. Това е нещо, което много ясно трябва да осъзнаем.

Как можем да останем хора в тези античовешки времена?

Просто трябва да останем верни на хуманистичните принципи, които не са се променили от поне 200 години. Трябва да си ги припомняме непрекъснато и да ги следваме - правилата за равенство, уважение към всякакви по идентичност хора, да не налагаме собствените си разбирания върху чуждите хора, да спазваме собствена морална система, която изисква от нас да не упражняваме насилие - нито над семейството, нито над околните. Да се водим от желанието да имаме постижения, полезни за обществото.

Мисля си, че няма какво ново да се измисли, просто трябва да си припомним какво са ни завещали Жан-Жак Русо, Монтескьо. Понякога имам усещането, че българите през Възраждането много по-добре са знаели какво твърди Волтер, отколкото съвременните българи. Но на хора като мен тежи и това бреме - да припомнят. 

Какво ще пожелаете на хората на Йордановден? 

Пожелавам на всички да се почувстват по-добре в края на “мръсните дни”, които свършват днес, и спокойно да продължат да вършат полезната си работа за другите. Да са щастливи в това да работят, да правят добро на околните. Учителите да се радват на това, че преподават. Лекарите - на това, че лекуват, а не че могат да спечелят от своята работа.

интервю на Джесика Вълчева