Историкът д-р Пламен Димитров за Фрог: Със Съединението България увеличава с около 50% територията и населението си

- Г-н Димитров, друг ли е погледът на обикновения България за Съединението на България през 1885 г. в сравнение с възгледите от преди години?

- Трудно ми е да преценя какво мисли обикновеният българин за Съединението. Опасявам се, че извън кръга на професионалните историци детайлите около това събитие не са широко известни, често пъти в съзнанието на хората то се смесва с обявяването на независимостта, което също се е случило през септември, но 23 години по-късно.

Но ако питате за сравнение с времето от преди 1989 г., то несъмнено има разлика във възприятието на Съединението. Най-малкото защото в годините на комунистическото управление 6 септември не беше официален празник, тогава всички информационни кампании и агитационни усилия на властите бяха насочени към 9 септември.

Все пак, надявам се днес повечето наши сънародници, дори и да не знаят дипломатическите тънкости около обявяването и узаконяването на Съединението, да са наясно, че става дума за един чисто български акт, постигнат със собствените усилия на нашия народ и на тогавашните ни политици.

- Каква е ролята на Захари Стоянов в организацията на Съединението. Неговата позиция против Русия и тиранофобията му ли са причина той да бъде отровен в Париж?

- Захари Стоянов е душата, моторът и лицето на Съединението. Макар и без образование, той е роден лидер, има тънък политически усет и нещо, което в наши дни бихме нарекли харизма. Източна Румелия излиза на пътя на Съединението след февруари 1885 г., когато Захари Стоянов създава Българския таен централен революционен комитет – самото име на тази организация показва, че тя ще е приемник на революционния комитет на Васил Левски. Решаваща роля за активизиране на общественото мнение в Източна Румелия в полза на Съединението играе издаваният от Захари Стоянов вестник „Борба“. Така се стига до революционния акт от 6 септември 1885 г., за който Иван Вазов казва, че е извършен „леко, бързо и безкръвно“.
Захари Стоянов умира на 2 септември 1889 г. в Париж след кратко боледуване. Тялото му е аутопсирано. В резултата от аутопсията е записано, че причина за смъртта му е „продупчване на стомаха, вследствие от остър перитонит“.

Подозренията, че той е отровен са изказани доста по-късно. Основание за тях е фактът, че Захари Стоянов умира много млад – едва на 39 години, и до фаталното
пътуване до Париж не е имал сериозни здравословни проблеми. И понеже той е яростен радетел за държавната самостоятелност на България извън опеката на Русия, подозренията са, че ако е бил отровен, Петербург може да има пръст в това. Но трябва да е ясно – няма никакви доказателства, че Захари Стоянов е отровен, а не е умрял от естествена смърт.

- Някои историци принизяват ролята на княз Александър Батенберг за успеха на Съединението в сравнение с тази на  генерали и офицери. Има ли и някои позабравени герои от това време, които заслужават нашия поклон?

- Александър Батенберг не е организатор и вдъхновител на Съединението, но неговата роля е ключова – ако той не бе одобрил и приел съединисткия акт, Източна Румелия щеше са си остане султанска провинция. Още на 8 септември Александър I Български (това е правилното му име, докато е на престола) издава указ, с който се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на 9 септември отива лично в Пловдив. При това той го прави с ясното съзнание, че ще разгневи Русия и това може да му струва престола.

Всъщност, така и става – през август 1886 г. Александър I е принуден да абдикира именно заради натиска от страна руския император.

Един от героите на Съединението, който остава в сянката на Захари Стоянов, е Данаил Николаев. Към септември 1885 г. той е сред най-високопоставените офицери от Източнорумелийската милиция с чин майор. В нощта срещу 6 септември началникът на тази милиция - генерал Август фон Дригалски – поляк на служба при султана, разбира, че вече не командва никого, войниците се подчиняват на майор Данаил Николаев. Именно Николаев ръководи превземането на конака без бой и неслучайно получава поста командващ на Източнорумелийската милиция във временното правителство, създадено в Пловдив на 6 септември. Показателно е, че Данаил Николаев не е роден нито в Княжество България, нито в Източна Румелия, той е от Болград, днешна Украйна, а тогава – Руската империя. Този факт подчертава единството на българската нация, независимо от разпокъсването й на Берлинския конгрес през 1878 г. Така чисто военната организация на съединистката акция се оказва дело на българин от Бесарабия. В качеството си на военен министър Данаил Николаев има ключова роля за потушаването на бунтовете на проруски настроените офицери през 1887 г. Пак той подготвя армията за Балканските войни, когато отново е начело на военното ведомство от 1907 до 1911 г. През 1937 г. генералът от пехотата Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника Симеон Търновски, бъдещият цар Симеон II и премиер Симеон Сакскобургготски.

 

- Защо Русия е против Съединението на Княжество България и Източна Румелия? Само имперски интереси ли прозират зад това?

- След Руско-турската война от 1877-1878 г. Англия и Австро-Унгария не допускат създаването на нова голяма славянска държава в Югоизточна Европа, защото мислят, че една „голяма България“ бързо би се превърнала в „малка Русия“ на Балканите. В Петербург също смятат, че българите трябва да са толкова признателни на Русия за освобождението, че да не си позволяват държавна самостоятелност, а да следват във всичко директивите на освободителката. Княз Александър I обаче има желание да овладее реално редица лостове на властта и да получи контрол над армията. Това настройва руснаците срещу него. Особено явен става разривът между Петербург и София след убийството на император Александър II през 1881 г. Новият руски самодържец Александър III е консервативен и тесногръд политик, който не зачита нито националното достойнство на българите, нито това на техния княз. От тук идва и негативното отношение към Съединението – Русия не може да преглътне факта, че то е самостоятелно дело на българския народ и е прието и утвърдено от княз Александър I.

Най-красноречиво позицията на официален Петербург е изразена в едно изявление на император Александър III, ето какво казва той: „Не одобрявам действията на българите! Те не ни послушаха, действаха тихомълком, не искаха нашите съвети. Нека сега сами да си сърбат попарата, която забъркаха. Докато княз Александър продължава да се разпорежда със съдбата на българския народ, нашето вмешателство в българските работи е абсолютно невъзможно и безполезно. Би било непростимо и даже престъпно спрямо Русия, заради българите да се караме и да водим война с Турция, а може би – и с Европа. Ние трябва да имаме една единствена главна цел – завладяването на Константинопол! За да се установим завинаги на Проливите. Всичко останало, случващо се на Балканите, за нас е второстепенно“.

Така че, Русия е гневна не толкова заради факта, че Княжество България и Източна Румелия се обединяват, а заради това, че този акт е извършен без съгласието, патронажа и съветите на Петербург. В следващите месеци Русия действа активно за организиране на преврат срещу Александър I и в крайна сметка успява да го отстрани от българския престол. Особено болезнен удар е изтеглянето на всички руски офицери (около 200 души) от българската армия. Много скоро обаче нашите военни показват, че са готови да се справят с всяко предизвикателство и без руските си наставници.

- Имало ли е вариант към онзи момент да има и второ Съединение - едно истинско обединение със земите в Беломорието, Източна Тракия и Македония?

- Имало е по-скоро желание и ентусиазъм, но геополитическите реалности не са били в полза на пълно национално обединение на българите. Още през лятото на 1878 г., когато стават известни постановките на Берлинския договор, в Търново, Пловдив и други български градове възникват комитетите „Единство“, чието име само по себе си е политическа програма. Но ако Тракийската равнина е обособена в автономна област Източна Румелия, то нищо такова не се случва с Македония, Беломорието и Източна Тракия, те просто си остават част от Османската империя. При това в тях етническата картина е доста пъстра, българите са очевидно мнозинство само във Вардарска и Пиринска Македония. В Беломорието има много мюсюлмани, които тогава клонят към турците, въпреки че са българоговорящи. Източна Тракия пък е съвсем близо да имперската столица Цариград и трудно може да бъде откъсната от Османската империя. Истинската битка е за Македония. Към нея претенции имат не само балканските държави България, Гърция и Сърбия, но и Австро-Унгарската империя, която след Берлинския конгрес получава контрол над Босна и Херцеговина и областта Санджак между Сърбия и Черна гора.

Всъщност комитетът на Захари Стоянов, създаден през февруари 1885 г., първоначално се цели в обединение с Княжеството не само на Източна Румелия, но и на Македония. Любопитно е, че на митинга в Търново, свикан след обявяването на Съединението, дори изключително предпазливият български министър-председател Петко Каравелов държи реч, която завършва с призива: „Тази година в Тракия, догодина – в Македония!“ Това обаче е само лозунг, породен от екзалтацията след Съединението, той не може да бъде реализиран. Аз мисля, че именно обединението на Княжеството с Източна Румелия е алармен звън за българските съседи, които разбират, че трябва да обединят усилията си, за да не се случи същото и в Македония.

- Би ли могло да направим някакъв паралел между присъединяването на Източна Румелия към Княжеството с присъединяването на Крим от Русия през 2014 г.?

- Има някои прилики, но като че ли разликите са повече. И в двата случая имаме обосновка на анексионния акт с исторически и етнически аргументи. Процентът на етническите българи в Източна Румелия е бил приблизително толкова, колкото процентът на руснаците в Крим през 2014 г. В Източна Румелия има войска (наричана Милиция), в която повечето войници и офицери са българи, а в Крим имаше голяма руска военна база. И в двата случая става въпрос за анексия на автономна област, принадлежаща на съседна държава, в нарушение на международното право. И в двата казуса, които сравняваме, имаме ощетено мюсюлманско малцинство - татарите в Крим и турците в Източна Румелия.

А що се отнася до разликите – трябва да отбележим, че през 1885 г. първо Съединението бе обявено в Пловдив и прието от българския княз, а едва след това войската на Княжество България навлезе в Източна Румелия, докато в Крим бе обратното – полуостровът първо бе окупиран от руски войници без опознавателни знаци, а после се проведе референдум за присъединяването му към Русия. И може би най-съществената отлика – след сложни дипломатически преговори всички Велики сили, подписали Берлинския договор, се съгласяват, че Княжество България и Източна Румелия вече ще бъдат едно цяло, т.е. съединисткият акт получава международно-правна легитимация. Нищо такова нямаме в казуса с Крим. Юридически той и до днес си остава част от Украйна и анексирането му от страна на Русия не е признато дори и от най-близките съюзници на Москва като Беларус, Иран и Северна Корея.

- Г-н Димитров, заслужава ли 6-ти септември да бъде обявен за национален празник на България.

- Да, заслужава, но както се видя през последните седмици, в българското общество няма единство по този въпрос. За мен дискусията за националния празник не е много продуктивна, прилича ми на пренасочване на парата в свирката на държавния локомотив. От една страна е добре да се чуят аргументите на професионалните историци по този въпрос, а от друга – ясно е, че мнозинството българи подхождат към него емоционално и първо гледат кой предлага смяната на националния празник, а не се замислят защо го прави.

Но да не се заблуждаваме - мнозина възприемат официалните празници само като почивни дни. Така че, ако подходим към темата с чувство за хумор - 6 септември е подходяща дата за отбелязване – все още е топло и може да се отиде на плаж (ако не на Черно море, то в Гърция), а може и да се изпекат чушки за зимнина. А на 3 март е студено, няма ни плажове, ни чушки.

- В заключение – с какво трябва да помним Съединението?

- Най-важната последица от Съединението е, че Княжество България увеличава с приблизително 50% територията и населението си, което го прави най-голямата християнска балканска държава на юг от Дунава. Към наличните 2 млн. жители на страната се добавят малко под 1 милион източнорумелийци, а територията, която до тогава е била 62 777 кв. км, се уголемява с още 35 208 кв. км. Това е най-голямото териториално разширение на България в цялата й нова и най-нова история.

Важно е да помним и саможертвата на пловдивчани – през 1885 г. те доброволно се отказват от амбицията да бъдат главния български град, макар че тогава са по-многобройни от софиянци.

Въпросите зададе: Красен Костадинов

Пламен Димитров е историк и политолог, доктор по съвременна история от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на десетки научни публикации. Член е на Управителния съвет на Българското геополитическо дружество и на редакционната колегия на списание „Геополитика“. Работи в Информационния център на Министерството на отбраната.