Ивайло Христов: Изкуството ни е подложено на геноцид

Интервю на Мая Стоянова

- Г-н Христов, след “ада в репертоарния театър”, както сам наричате последните години на сцената на Армията, добро убежище ли се оказа Модерен театър, който създадохте преди две години?

- Да направя Модерен театър беше за мене голямо предизвикателство. А несъмнено да си директор на частен театър е много трудно. Но аз се чувствам добре в новото си амплоа. Дотогава бях свикнал с една инерция – стоиш си на топло, носиш се по течението, необезпокояван от никой и от нищо. Сега нещата изглеждат различно. Всеки ден е борба - за всеки един лев, за всяка една постановка, за всеки един зрител. И това те държи на щрек, държи те във форма. През тези 20 години, които се оказаха ужасно тежки за изкуството и културата в България, ние творците носим изключителна отговорност- пред себе си, пред обществото и най-вече пред нашите деца, да запазим изкуството, наречено театър, защото то е създавано в продължение на много години и е ужасно да бъде унищожено с толкова лека ръка.

- Правил ли сте равносметка на пътя, който извървя през тези 20 години на преход българският театър?

- Май нищо не се случи и това е меко казано парадоксално. Не можа да се приеме нито един закон за българския театър, който да отвори механизми, чрез които да се финансира изкуството като цяло. Нито едно правителство след 10 ноември 1989 г. не прие закон за меценатство, за данъчни облекчения към хора, които инвестират в изкуството и културата. Не се създадоха фондове в подкрепа на творците. Истината е, че към културата в България се проявява пълен геноцид, което е много страшно. За да бъда справедлив, обаче, ще спомена и нещо добро, което се случи през последните няколко години. Бяха гласувани целево субсидии за българското кино. И това веднага се почувства. Започнаха да се правят дебюти, появиха се доста любопитни филми, които постоянно печелят награди на сериозни фестивали.Това е пример, че не е необходимо да има много пари, за да се правят добри неща в киното. Същото нещо трябва да се направи и за българския театър, за изкуство у нас въобще.

- Мъчат ви проблемите на театъра, но как да си обясним, че последните 4 години актьор беше министър на културата, но не направи почти нищо за гилдията си?

- Аз добре познавам Стефан Данаилов и съм сигурен, че той е положил усилия, защото е човек на действията. Но за съжаление решаването на проблемите в изкуството, в частност – и в театъра, които са изключително финансови, не зависят само от него. Не съм правил справка, но почти съм сигурен, че в балканския регион най-ниския бюджет има нашето Министерство на културата. Парадоксално е, но една Македония разполага с по-голям бюджет от нас, да не говорим за Гърция, Румъния. Сигурен съм, че този парадокс може да бъде преодолян, но трябва да има добра воля от страна на всички – на държавата, на институциите, на обществото. Защото един министър на културата, на който образно казано, например, финансовият министърът може да каже: “Не, не, пари няма. Гледай си работата!”, не е в състояние да реши проблемите на българския театър.

- Халтурата и чалга културата са поразили много сфери от съвременния живот. До колко театърът успя да се опази от тях?

- Категоричен съм, че в България може да се прави сериозен театър. Има сериозни режисьори, които работят върху сериозни текстове, правят стойностни неща. Но пренебрежителното отношение на държавата и институциите към изкуството насажда тази чалга култура, която се опитва да доминира в нашето ежедневие. Бях много впечатлен от една статистика на наши учени, че вече повече от половината от младежите в страната не ставали за нищо. Били полуграмотни и годни единствено за тежък физически труд. Това е изключително тревожно. Всъщност, констатацията е резултат от безхаберието и загърбването на културата, които един ден ще се върнат по главите ни като бумеранг.

- Какво не достига на българския театър днес?

- Не се ангажирам да правят оценка на родния театър. Със сигурност две неща не му достигат – пари и публика. През последните години една вълна заля театрите - да се правят такива представления, които да вкарат публиката в театралните салони. Оказа се обаче, че е много трудно да се прави спектакъл, който да се гледа, т.е. да бъде комерсиален, което по света е нещо добро. Аз също не съм против комерсиалното, но представленията трябва се създават интелигентно, да бъдат смислени, да има естетическа наслада от това, което гледаш, видяното да буди мисли у тебе. Постигането на това зависи от много неща – от текста, от режисьорските хрумвания, от отношението на актьорите това, което правят да не бъде халтура. Затова не прием тезата на някои колеги: “Мен никой не ме гледа, затова съм гениален”. Такива представления се гледат от 50 човека, след което падат от афиша. От такива постановки няма смисъл. От друга страна, репертоарите на театрите са абсолютно еднакви, което е необяснимо за мен. Звучи малко като виц, но един колега казал на негов приятел: Хайде да ходим на театър”. А той му отговорил “Не,не, аз “Ревизор” съм го гледал”. Тоест, поставят се периодично едни и същи заглавия, а има страшно интересни, изключително любопитни текстове, които не са играни на българска сцена. Затова и политиката на Модерен театър е да се правят пиеси, които не са познати в България. Да имаме качествени текстове, проверени вече във времето, получи своите големи награди, издържали оценката и признанието на публиката. Такива са всички наши заглавия, които ще предложим на българската публика.



Сцена от спектакъла на Ивайло Христов "Боси в парка"

- Кои са най-големите трудности, с които трябва да се справяте като мениджър на Модерен театър?

- Досега имахме много големи трудности, за да направим една нова, модерна театрална зала, която костваше много пари. Завършването на залата пък ни постави пред нов проблем – липсата на репертоар. Идеята ни е да има 6-7 интересни нови заглавия, с които да привлечем българската публика. Това съвпадна и с кризата, което ни изправи пред невъзможността
да теглим кредит от банки, за да можем да започнем да правим театрални постановки. Едновременно трябва да осигурим пари за театрален реквизит. Всички ние си донесохме старите дрехи, за да си направим сравнително богат гардероб, в който влязоха доста наши дрехи “за изхвърляне”. Сега се борим за декори. Кандидатстваме по различни програми, два от проектите ни спечелиха и се надяваме с тези пари да решим част от проблемите. Предстои ни също така да популяризираме Модерен театър, защото много хора още не знаят къде се намира той. Имахме желание да участваме и по европейски програми за финансиране на културата и изкуството, но се оказа много сложно занимание. Затова на този етап се отказахме от тази възможност за набиране на средства за театъра.

- Има ли меценати, които са готови да финансират нови постановки?

- Досега никой не ни е предложил живи пари, с които да направим, например, една пиеса. Вероятно хората, които се занимават с по-сериозен бизнес, са притеснени заради кризата. Ситуацията тази зима ще бъде очевидно още по-сложна. Но ние се надяваме, че с постъпленията от представленията, които ще се играят, даване на залата под наем и други форми, да можем да си осигурим средства за постановъчен бюджет, което е най-важното за нас сега. Надяваме се също, че ще бъде направено нещо и в законодателството, което да създаде съответните механизма за финансиране на театъра и изкуството въобще, без това да тежи на държавния бюджет.

- Какво да очаква публиката от вашия състав през този театрален сезон?

В момента подготвяме три пиеси – два моноспектакъла – “Дивият запад” на Мартин Макдона и “Истерията”, една много любопитна и жанрово интересна и сложна пиеса. По тях работят режисьорите Людмил Тодоров и Боян Иванов. Предстои да започнат репетиции и по “Да играя жертвата” на братя Преснекови, която аз ще режисирам. Така до Нова година Модерен театър ще има три премиери. Плановете са от януари следващата година да направим още две пиеси, т.е. да подготвим репертоар от 7-8 пиеси, което за един сезон за един млад и то частен театър си е чисто постижение.

- Остава ли ви време за киното?

- О, да. То продължава да ми е интересно и дори аз самия правят филми. Два от тях вече са готови - “Емигранти” и “Приятелите ме наричат чичо”. Имам и своя пореден проект, с работно заглавия “Стъпки в пясъка”. Почти завършихме снимките по него. Предстои ни да заминем за Щатите, където ще снимаме още десетина дни, след което започва монтажния период. Изобщо, киното ми е изключително любимо, то е нещо много сериозно, от което няма да се откажа.



- Освен икономическа, преживяваме и тежка духовна криза. Има ли надежда да дочакаме своя нов Ренесанс?

- След залеза винаги има изгрев. България е преживяла доста по-тежки времена, това го знаем от трагичната ни история. Въпреки това обаче нашият народ се е справял. Докато говорим сега, на сцената на НАТФИЗ двадесет ентусиазирани млади хора са се захванали с актьорско майсторство, репетират. Днес тази професия вече не е така популярна, нито е толкова престижна, както беше преди. Спомням си едно време, когато кандидатствах, бяхме около 4 000 човека, които искахме да бъдем студенти във ВИТИЗ. Сега – желаещите са около 200-250, защото вече им е ясно, че с тази професия не можеш да живееш много добре. Сега е по-добре да си всичко друго - банкер, автомонтьор, юрист, политолог, но не и актьор. Но фактът, че тези интелигентни момичета и момчета, които не само, че са решили да останат в Българи, но са избрали да се занимават с изкуство, е достатъчно красноречив. Е, по-голяма надежда от това, здраве му кажи.