Кирил Кадийски пред Ливр Арбитр: На арената на живота, както и на арената на Колизеума човек може да бъде и гладиатор, и разярен лъв

Приятни неформални срещи. От столично бистро излизате пиян от приятелство и накрая общувате с български, френскоговорящ и франкофилски поет. От Иван Баталов до Кирил Кадийски се лее песента на Брасенс и пламъкът не гасне и ти казва: помни! Навярно сте чували стихотворения на Виктор Юго, рецитирани в Белград, сигурно сте слушали някога как камбоджанец говори на френски за Франция на брега на река Меконг. Сигурно сте чели Кирил Кадийски, най-френският българин, поет на поетите, почетен гражданин на Република Монмартър, което Ви е от полза и отплатата не закъснява! Детство, прекарано по „зеленорунните брегове на река Струма“, детство и на човека, на човечеството, „онова блажено неведение за жестокото бъдеще, което вече е подготвено от други за нас“ и в същото време – света на възрастните.

- Livr’Arbitres: Кирил Кадийски, на пръв поглед изглежда, че се занимавате с универсални теми. Тези, които кръжат около човека, напомнят ни например за самотата („ ... че ни чака бъдеще“), будят съжаление („Казват, всеки бил ковачът// на съдбата си...“), надежда („човек забравя злото, но защо ли// не помним и доброто“), но не е ли вече написано всичко? Как от вашата гледна точка трябва да се обновява съществуващото? Да му се даде друга окраска, да бъдат шлайфани, полирани думите, за да се получат вечни диаманти... Вярвате ли във вечността на Словото, което се превръща в плът изпод перото ви?

- Кирил Кадийски: Вашият въпрос e многостранен, осветляването на всеки един от детайлите изисква и място, и време, каквито подобен вид разговор не може да ни даде и аз ще се постарая да дам телеграфни отговори. Ще започна отзад напред и с един леко хумористичен, широко разпространен афоризъм: някога поетите с пачи пера пишели златни стихове, днес със златни пера пишат гъши стихове. Твърде красиво, да е и абсолютна истина. Но истина е, че Словото е Дух, душа, т.е. безсмъртно, вечно е по само себе си. Въплътено, облечено в плът, или по-просто казано превърнато в литературно произведение, то е обречено да страда, поради всички телесни несъвършенства. Ще възразите, че тялото умира и какво става със самия дух? Просто духът преминава, приютява се в друго, ново тяло, а изоставеното, увеличава броя на творбите потънали в забрава. А безсмъртните произведения – Илиада, Божествена комедия, Сонетите на Шекспир, поезията и романите на Юго, на Достоевски – не са вече душа и материя, а само чист дух, безсмъртно Слово. И ето ни на кръстопътя – по кой път се стига да съвършенство в поезията, в литературата, а и въобще в едно изкуство.

Правилно казвате: шлайфане, полиране, за да заблести диамантът. Това е необходимото, но и недостатъчно условие. Може да остане творбата недоизпипана, несъвършена, но може и от много престараване изходният материал да бъде погубен. И тук вече се намесва Бог – той държи ръката на твореца. Е, не на всеки, а само на ония, на които прецени Той. На него се дължи съвършенството. Благодарение на него с прост молив, който е от графит, може да се направи диамант (Уйлям Блейк например). Защото, оказва се, графитът и диамантът имали едно и също съдържание и само структурата, вътрешният строеж били различни. Така е и с поезията - всички стихотворения са от думи, често почти едни и същи, но само някои от творбите имат блясъка и твърдостта на диамант. За да стигнем пак до Маларме – най-точните думи на най-правилното място – не цитирам точно, възстановявам по памет тази диамантена мисъл. И това е вярно: всичко е написано. След Библията и някои други свещени книги какво ново може да се каже? Но поезията съществува, литературата не е спряла на едно място. Защо? Кому е нужно? Защото има толкова много нови начини да се кажат и познатите вече неща. Защото човек има потребност от обновяване на усещанията. Истината говори на разума, начинът по който е казана, говори на сърцето. Самотата, тъгата, надеждата винаги ще съпътстват човека.

- Livr’Arbitres: Природата, сезоните също не са забравени, като сянка и светлина, цикличният аспект на нашия живот, вечното завръщане. Нима поетът не е нищо повече от пратеник, преносител на емоции, сватовник? Щеше ли да го има поетът между сътворението, божественото начало и човека погубен от първородния грях. Усещате ли тази отговорност, този дар? Освен това поети ли се раждаме или ставаме такива? И мислите ли, че човекът е нещо повече от звяр, обречен на гибел, затворник на арената на живота,неутешен?

- Кирил Кадийски: Ако Бог беше ленив майстор и, създал веднъж мрака, оставеше нещата така, или навсякъде вилнееше вечна зима, цъфтеше вечна пролет (само ад, само рай), как щяхме да се ориентираме къде сме в тоя свят, да знаем кое добро и кое лошо, напред ли вървим или блуждаем. Бог обаче е съвършен (е, не съвсем докрай – но това също е един от признаците за гениалност!) и оставил човека в такива условия (изгонил го от рая), че той сам да се усъвършенства. Контрастите, постоянните промени са основните условия за движението напред. И ако един творец не се възползва от богатите възможности, които те чрез своите комбинации му дават, съмнително е той да постигне неща, които биха интересували тия, към които е насочено всяко изкуство.

Човек иска да види себе си и света около себе си не такъв, какъвто е, а какъвто би трябвало да бъде според неговите представи. И от тук – различните степени в изкуството, от откровения кич, до неща разбираеми от малцина. Поетът е пратеник, разбира се, но пратеник на Бога. И като такъв няма как да станеш, ако не си по рождение, т.е. син на Бога, колкото и помпозно да звучи това, за ония, които не разбират, че става дума все пак за метафора. И осъзнавайки се като такъв, поетът е длъжен да бъде на своята висота. Не може да претендираш, че си пратеник на Бога и в същото време да изпълняваш куриерски услуги на някой властник, още повече на някой тиранин. Така са се погубвали, погубват се и днес някои талантливи хора. Човек не е еднозначно понятие и всякакви сравнения останалия животински и растителен свят могат да бъдат, ако не пресилени, то поне условни. И човекът звяр и човекът мислеща тръстика не са универсални понятия. А и самият човек може да бъде и зоон политикон и Зенон от Елея. На арената на живота, както и на арената на Колизеума човек може да бъде и гладиатор и разярен лъв и възможността да оцелее (и то за кратко) е еднаква. Колкото е да е жестоко това съждение, за да оцелееш, да живееш – трябва да побеждаваш. Противното е - да донесеш утеха на враговете си.

- Livr’Arbitres: По-удивителното нещо при поета би била неговата обвързаност с града. Често забравяме, за сметка на героичните и войнствени образи, тежестта на думите и как няколко стиха могат да накарат един деспот, един авторитарен режим да треперят (спомнете си пролетта на народите през целия 19 век, възпята от поетите, до нахлуването в Унгария от съветските войски в началото на ноември 1956 г., предизвикало гнева на Жан Кокто). През май 1989 г. участвате в патриотични революционни демонстрации в Киев, все още под съветска окупация, и тогава не ви липсва смелост... Къде са поетите днес, битките остават, но ние сякаш вече не ги чуваме („Поетът е изгнаник - от републиката на кресливците в царството на глухите”)?

- Кирил Кадийски: Дори в гората да живее поетът, дори да възпява ожулените гърбове на магаретата, които иска да поведе към рая, той е (и трябва да бъде!) свързан с града, с полиса, т.е. с обществото. Никой поет не пише за своите приятели и още по-малко за себе си или за да си убива времето. Това че Борхес го твърди, говори само за желанието му да се отграничи от обществото, в което живее (живеем). Друг е въпросът, че много често големият поет малцина го разбират и четат, а приживе може би и никак.

Съвременността трудно разбира и оценява великите си представители. Дори да беше поживял още няколко години Маларме, пак първият нобелист за литература щеше да бъде Сюли Прюдом! Вече споменах, че поетът (изобщо творецът) не трябва да служи на тиранията. Но има и една не по-малко опасна възможност, за жалост често използвана с измамата, че е някакво спасение все пак. Това е да се държиш встрани, да се преструваш, че тиранията я няма и така не само да я легализираш, но и да укрепваш позициите й. С тиранията, с тоталитаризма, казано по-модерно, трябва да се воюва, пък ако ще това да ти струва скъпо и дори всичко: да умреш сред дивите скитски степи, да прекараш не малка част от живота си на остров Джързи, или в някой лагер на ГУЛАГ. А има и по- страшно – гилотината, преди да си стигнал христовата възраст. Аз и днес съм за Украйна, но Украйна на украинците. Нямам нищо против въздушното й пространство (а и на всяка друга страна) да бъде нарушавано, но само от „Полетът на бръмбара” на Римски-Корсаков, ако ще са руснаци, а ако ще са немци – това да е „Полетът на валкириите” на вашия съименник. Ако вие, французите, решите да й нарушите териториалните води, няма по подходящ за целта от „Пияния кораб” на Рембо. На няколко пъти той е нарушавал териториалните води на българската духовност и съм горд, че последния път бях негов лоцман (преведох поемата). Струпването на подобни армади по границите е не само оправдано, то е препоръчително.

За жалост, ви е сте прав – днес много от поетите са глухи за битките, които не само не са престанали, но и продължават с още по-голяма ожесточеност. Поетът (творецът) може да е глух, само ако се казва Бетовен. Колкото и еретично да прозвучи, ще кажа: Свободата е пагубна за твореца. Тя трябва да го интересува не като завоювана територия, а като път към тая територия. Свободата, Санчо, е казал Дон Кихот, а аз като по-голям Дон Кихот ще кажа на моя критик: Битката за Свобода, приятелю! Битката с перо в ръка! А когато потрябва – и като капитан Александър!

Интервю ня Патрик ВАГНЕР
Сп. Livr’Arbitres