Люба Кулезич: Искам на метла да прелетя над главите на политиците

Страната ни отново е в период на скандали. Кризата не си е тръгнала, недоволстват хора от различни браншове и слоеве на обществото. Предсказанията на учени за демографското бъдеще на българите са катастрофални. Държавата ни вече не е и толкова красива, осакатена от бетонни курорти, баровски строежи сред природата. Липсват пътища, магистрали тепърва почват да се строят. Чалга извира от всеки втори прозорец на къща или кола, силиконови цици коментират всичко по всички медии. Народът недоволен от зулуми на властници и недоимък, богати недоволстват от полицейски акции, съдии се цупят, че някои не вярват, че са момини сълзи.
На този фон започва нашият разговор с известната журналистка и тв водеща Люба Кулезич. Тя е известна с енергичната и емоционална защита на своите позиции и тези, както и с професионалните си успехи в БНТ, Нова телевизия, вестниците „Седем”, „Монитор”, „Класа”. Автор и съавтор на 5 документални филма, на предаванията по БНТ "Кино в чекмедже" и "24 квадрата". Автор и на документалния филм-есе за писателката Яна Язова. Изреждам тези кратки биографични детайли не за друго, а за да знаят читателите на в. „Торнадо” с кого си имат работа.

интервю на Отнян Стефанов

- Люба, ти си първият гост на рубриката „В окото на бурята”, затова ми се иска да не започва разговорът ни с последните скандали, а с нещо, за което не се говори кой знае колко, но което, според мен, е жизнено важно за всеки българин. Какво място за живеене е България? В последно време упорито се говори, че богаташи като Георги Гергов, Любомир Павлов, известен още като Любо Пъпката, Ветко Арабаджиев, Камен Пенков, Иво Прокопиев и други прекарват по-голямата част от годината в китните си задгранични имения. Това някакъв знак ли е, че тук веч„е не е добре да се живее?

- Хората, за които говориш, са част от кървавия преход в България. Не казвам, че всички, които се спасяват в замъ;ите си в чужбина, са престъпници или че са спечелили парите си по криминални схеми, с които този преход ще остави кървава диря в най-новата българска история. Въпросът е в това, че тези хора по някакъв признак са знакови и си казвам: „А дано. Да се изнесат всичките ако може и да ни оставят на мира”.

- Може би отиват там, където не ги познават...

- Сигурно... Но щом искат да избягат от себе си, от миналото си, от народа си, защото са гузни по някакъв начин пред него – хем го презират, хем са гузни, - да си ходят и да ни остават да се оправяме. Защото се видя, че няма начин политическата система, която бе създадена тук да бъде пробита чрез алтернативи и „нови” идеи на едни и същи хора. Те не излизат извън схемата. Заграбват се алтернативи, както се заграбваха предприятия преди време.

- Вероятно всеки от споменатите има мотиви за отдалечаването от българия. Някои от тях ще се изживеят като хъшове, прокудени от родината и нечие иго, защото са истински родолюбци и прогресивни люде... Може и революционни пози да заемат, да се изкарат политически жертви?

- Да каквото искат. Не ме интересува какво ще говорят. Аз искам да съм тук, да бъда с хора, на които съчувствам, на които вярвам и от които иам нужда.

- Дъщеря ти Ела е завършила образование си в Германия, сега е в Лондон, очаква я кариера и пр. Ти имаш възможност да си при нея, можеш да потърсиш реализация другаде. Това не те ли блазни?

- Изпратих детето си в чужбина съзнателно, за да стане космополитен, свободен човек. Да не робува на илюзии. Както в края на турското робство много българи са заминавали да учат и живеят в чужбина... Но Ела не е загубила българското си гражданство и усещането, че е българка.

- Да не сравняваш края на комунизма с турското робство?

- Всяка тирания, когато стане хилава и слаба, тласка хората да пътуват, да се учат, да живеят и придобиват друг дух. Моят мотив да остана тук, знам, че и при тебе е така, е че изпитвам истинска, голяма жалост към страната си, към хората, ето... и сега очите ми се насълзяват като говоря за това... Емоционален човек съм. Искам да ги успокоя, да ги утеша, да им давам надежда, да им бъда нещо като майка. Странно е това усещане, но ме кара да се чувствам добре.

- Но точно тук срещу теб са се изричани тежки обиди, определения, вкарвана си в шантажи в подли капани...

- ... уличница, курва, сръбски парцал...

- ... далавераджийка...

- Далавераджийка не са ми наричали! Който е дръзвал да ми лепне подобно нещо – винаги се е провалял. Не се хваща по мен такова нещто. Ти понесе жесток терор, физически. Аз понасям неуморно словесен терор. Близостта ми до теб, приятелството ни, ме накара да разбера колко близо едно до друго са словесното мародерство и физическото мародерство. Само дето душата няма кости... Този тип ненавист и омраза, които изпитвам на гърба си, по някакъв начин престанаха вътрешно да ме накърняват. Най-страшно е било, когато детето ми беше по-малко и тряваше да слуша, че съм каква ли не. Обвинявали са ме, че партньорът, с който бях тогава, е по-млад от мене, че това, че онова. Боляло ме е. Вече не ме наряват тези неща, но ми обръщат червата. Наранява ме предателството. Предателството е диаболичната страст на българина. То го унищожава.

- Българите обаче сякаш са привързани към предателството, ни могат без него?

- Така е, но то ги дели на черни и бели българи. Черните се самоунищожават от завист. Те мразят и искат да унищожат другите, защото не са като тях. Обществената среда е разрушена, в разпад е, защото е създадена от порочна и греховна политическа система. Белите българи обаче притежават огромна, безкрайна доброта. Искам да съм част от тези хора. Те имат нужда от вяра.

- Не приличаме ли на някакъв умален модел на разпадащата се римска империя, затънала в грехове и вражди? И тя е изчезнала след дълга агония. Може подобно нещо да се случи и с нас. Не е ли по-добре, като сме такава жалка картинка, да се затрием в един момент, да ни няма? Достойни народи и нации са изчезнали...

- Какво страшно има в това? Страната, а и не само нашата страна - светът се намира в тежка, катастрофална криза. Не само финансова, но морална преди всичко. Човечеството има нужда да съществува без фалш. Да, страната ни е в разпад и това прави особено важно значението на всяко човешко същество, по какъв път то рашава да се развива. Не знам как да го обясня, за да излезе някак наукообразно. Има дълбок разлом между политическата система и хората, които живеят тук. Този разлом обаче не може да не се компенсира по някакъв начин. Идва момент, в който върховете не могат да управляват по новому, а низините не искат да живеят по старому...

- Нещо като Лениновата дефиниция за революционна ситуация?

- Не знам какво е неговото определение, пък и не ме интересува. Революции се случват по света и без залпа на „Аврора”. Разломът между политическата система и хората е катаклизъм. Това е дяволиада някаква.

- Но вместо някакъв разговор за измъкване от ситуацията, ни се пробутват отново и отново някакви скандали от ченгеджийската работилница. Страшното е, че всъщност тези, които ги пробутват са и тези, които проповядват уж нови политически модели. Имам предвид разсмърдялата се отново преди дни прословута среща на Румен Петков, Алексей Петров и „братя Галеви” в басейна „Спартак” преди три години или повече години. Тъжно общество е това, което трява да се занимава с подобни казуси. Не съм против скандалите – те действат като йод на рана. Но забележи: „братя Галеви”, които са обвинени в някакви престъпления и които чужди медии определят като бандити, Румен Петков, който подаде оставка заради скандали за корупция в МВР, когато бе министър и на когото измислиха прякор „Запалката”, и Алексей Петров - човек под домашен арест с обвинения „цялата Менделеева таблица”, както се казва - са трите кита на националната сигурност. Люба, ако тези са стълбовете на нашата сигурност – ега ти държавата! Такава държава няма шанс! В същото време виждам в центъра на Чипровци, някога сигурно китно, а сега мъртво градче, мъже между 30 и 70 години да се наливат с ракия и бира и да проклинат съдбата и демокрацията, че са ги орисалиш орисала с немотия и мизерия... Те обаче не скърцат със зъби, не се заканват да свалят тирана и не посягат към пушките на гордите си деди, а се наливат до умопомрачение. През това време някакви типове решават националната ни сигурност...

- Да не би да те изненадва тази гледка, Оги?

- Не, не ме изненадва, но не ме и трогва, не мога да им съчувствам на тези хора.

- Това, което изрази току що, с всички тези персонажи ми се струва като повтарящ се кошмар. Като си ги представя тези лица и ми идват на ума картините на Брьогел, ужасите на Гоя. Това са гърчове от една и съща болест. Дали тя се казва Румен Петков, братя Галеви, Алексей Петров и пр. Е без значение. Представи си техните физиономии, гримаси. Това са вампири, върколаци – образите на края. Краят на една ужасна картина. Затова ти казвам, че отговарям за себе си в първо лице, единствено число. Не са толкова малко хората като мен. Поне 200-300 хиляди сме, което не е без значение. Нека ни оставят да се оправяме.

- Но нали виждаш каква алтернатива ни се предлага? АБВ... Няма друго, няма жизнено пространство сякаш за други хора, за други идеи, да направим сравнение, някакъв избор?

- Превърнаха и азбуката в бодлива тел, която огражда нещо и недопуска други да пристъпят вътре. Преди все пак имаше вяра в чудеса, в някаква креативност...

- След 10 наември същите тези хора се обявиха тогава за алтернатива на тоталитарния режим. Правиха преход двайсет години и сега се сетили за нова алтернатива... какви са тези хора?

- Забелязваш ли колко е нелепо и смешно това. Кога едно такова заявено патриотично движение за възраждане, което е изгъбаркано още в самото му сначало, е свършило някаква работа? Но пък е полезно по някакъв начин, кара хората да прогледнат.

- Май подценяваш тези хора. Не забравяй ескадроните, които ще тръгнат да обикалят родината, начело с Леда Милева, Антон Дончев... Интелктуалци, агитатори...

- За истинската Леда Милева ли ми говориш? Тази със „Зайченцето бяло...”? Тя с ъс заешка опашчица ли ще се появява на сбирките като мадама на Плейбой? Да не е подменена?

- Тъжно ми е за Гео Милев...

- А на нея тъжно ли и е за нейния баща? Ако на нея не е, защо на тебе трябва да ти е тъжно? Това са читалищни вечеринки. Българинът вече се смее, още преди АБВ да се е случило. Я си представи, можеше ли да се изгъбаркаш с царя, когато се върна и го чакаха хиляди. Щяха да те сритат. А после какво стана? Сега ми идва да отида до Първанов и да го щипна по закръглените от властта бузки, за да се уверя дали не е това някаква восъчна фигура от музея на Мадам Тюсо. Имам съмнения, защото направо не е истина това, което се случва. То противоречи на законите на реалността. Не ме интересува колко души ще гласуват за восъчните ескадрони на Първанов. Имам усещането, че самият той прави всичко това по задължение, по линия на оцеляването...

- Не е ли възможно тези хора винаги да са били восъчни фигури?

- На Георги Първанов му отива да пише любезни писма на Милошевич. Отива му на биографията. Дори визуално, чрез прическата му дори, антропологически, фризьорски ако щеш на него му отива да пише писма на Милошевич. Дори дрехите „Версаче” и скъпите часовници не могат да го променят. Прилича ми на Алф, който пишеше писма на своите домакини, за да ги трогне, да ги разплаче: „Сбогом многоуважаема шайка”... В поредния маскарав, наречен АБВ, някакви хора се опитват да влязат в нови роли, но са си същите хора. Това е алтернатива, зачената в грях.

- За да бъдем справедливи, трябва да споменем, че има още една алтернатива. Става дума за Алексей Петров, който сподели с народа, че е готов да му стане държавен глава. Разбира се при едно-две условия, които РЗС и Яне Янев трябва да изпълнят. Не чувстваш ли някаква особена загриженост за обществото, за неговото бъдеще?

- Обществото няма нищо общо! Става дума за цирк, за куклен театър, за театъра на Карабас Барабас. Това просто не истина. Тези хора са дълбоко имитативни. Примерно Янето. Наема студентка на своя съратник Семов за булка. Но те изглеждат нелепо, несъвместими са за всеки нормален поглед.

- Българската история обаче е пълна с примери, когато восъчни фигури са обитавали етажите на властта. Защо да не стане така и сега?

- Говорим все пак за вампири и таласъми, които не изграждат нищо полезно и градивно. Затова усещането ни за разпад и апокалипсис е толкова силно. В края на Римската импери, в най-големия разгул, низост, кръвосмешение, братоубийство – идва Христос. Помниш ли как в „Доктор Живаго” се описваше точно това чудо: в най-големия разврат, който заплашва цялото обозримо човечество, се ражда ВЯРАТА. Тя е спасение, завръщане. Звучи метафизично, но ако можеш ти да ми обясниш логично това, което ни се случва, аз ще ти благодаря. И ти продължаваш напред, дори чрез ирационалността. Почваш нов вестник в условия, които са меко казано неподходящи. Това означава, че човек се осланя на скритата, вътрешна вяра, на някакво особено доверие в чудото...

- Не са малко хората, които ме съветваха да се махна от София, от професията, да заживея в малка китна къщурка, да се радвам на залезите и зората, защото животът е кратък, а аз вече успях да преживея смъртта. Аз обаче се заинатих, не го направих, не се махнах. И не защото не ми се е искало и на мен. Но сигурно съм луд, щом продължавам да съм още в тази отровена среда, която се храни с големи дози цианкалий...

- И го правиш в първо лице, единствено число. Поемаш лична отговорност. Аз вече не вярвам в множеството, а в индивидулната отговорност. Всеки е индивидуалност, но събрани тези индивидуалности, могат да бранят интересите си. Ако до всяко едно същество, застане още едно... Ако спра да вярвам в това, по-добре да се самоубия. Когато стоя на екрана, който ми се струва като част от някаква приказка, защото беше направено така преди пет години, че бях заложена от приятели и съратници в кавички, че да не мога да продължа живота си, да остана без духовните си крака и ръце, но чрез екрана успях някак си, стана чудо. Единственото, което ме мотивира и ми дава сила е огромната нежност към усещането за публика, която очаква смислени и човешки думи...

- Значи медиите, колкото и да са покварени, измамни и манипулативни, все пак остават основно средство, чрез което могат да се отправят послания, идеи?

- Даже е задължително, защото все медиите са една недоразрушена агора, площад, все още не превзет изцяло от центурионите. Знаеш ли, колко е странно усещането от живия ефир? Преди това имам сценична треска, но когато застана пред камерите, а чрез тях пред очите на хората, имам усещането, че съм като Маргарита на Булгаков, която яхва метлата и се понася над сградата на стълпилите се политици и интелукталци, блъскам по стъклата и прескачам през главите на Първанов, Станишев, Костов, Яни Янев и се озовавам в някакви къщи, където обикновени хора ме канят да седнем да си поговорим. Това може и да е фалшиво чувство, но е много красиво.

- Като спомена метлата, да не би да ти харесва да си вещица?

- Понякога е много хубаво чувството да се усещаш вещица, която прелита над отвратителните битови подробности. Ти също яхаш метлата, първо под формата на патерици, сега яхаш бастуна. Ако не яхаше метлата, сега нямаше да си говоря с тебе. Точно това те прави журналист. Защото ако има все още смисъл в думата журналист, това е да се гневиш, търсейки подкрепа у хора, които също се гневят и са несъгласни с несправедливостта. На това място ми се иска да кажа нещо много важно. В България най-скъпата стока е доверието. Смисъла да живеем тук и да говорим сега, е да не излъжем хората, да не сме ментарджии, да не ни заподозрат в ментарджийство. Доверието за мен е над всичко. Отвъд клюките, клеветите, злословието, зловонието. Хората притежават здрав инстинк за самосъхранение. Страх ме е за теб, за мен, за общността ни, да не продадем доверието, защото това е огромен кредит. Всичко друго е тра-ла-ла и приказки под шипковия храст...
Но и аз искам да те питам някои неща. Защо сложи над името на вестника „опасните новини”? Това е въпрос, който ме интересува.

- Защото голяма част от новините в България не безопасни.

- Чакай малко, не се прави на ударен... „Опасните новини” бе сайтът, който ти навлече всички беди. Отново ли се тикаш в опасните новини или признаваш, че имаш нещо общо с онзи сайт?

- Не, пази Боже. Решението е свързано с маркетинга и е свързано с бизнеса. Така ме посъветваха приятели и колеги и аз им се доверих. Чисто рекламно решение, насочено да провокира.

- Бизнес уловка?

- Сигурно и така може да се каже. Има и още нещо. В сайта „Опасните” бяха публикувани текстове за корупция по високите етажи на властта и в службите. С времето тези неща не само не бяха опровергани, а някои от „героите” са следствени и обнинени в тежки престъпления. Написаното се оказа вярно, а всички опити на някои от действащите лица днес да се изкарат политически жертви са смехотворни. Восъчни фигури – ти го каза.

- Безпокоя се на някого това да не прозвучи цинично.

- Възможно е, но няма аз да уча хората какво да си мислят. Но къде е всъщност границата между циничността и някои алтернативи и идеи, които ни се представят днес като грижа за бъдещето? Сайтът „Опасните” публикува неща, които вече две години медиите разследват и описват – корупция във властта и политиката, измами, манипулации, кражби за милиарди. Хората могат да преценят.

- И не те е страх от това?

- От това – не. Страх ме е от други неща. Страх ме е преди всичко за семейството ми, за близките ми. Кръговете, които поръчаха и изпълниха убийството ми може да са в известен смисъл в дискомфорт, поне някои от тях, но като цяло все още притежават лостове и ресурс за влияние и въздействие.

- Да не би правенето на вестник в такъв момент, който според мнозина е неподходящ, да е опит за защита, нещо като „нападението е най-добрата защита”?

- По-скоро става дума за отстояване на позиции. Също и за търсене на подкрепа и съмишленици. За това става дума. Искам разните „бащи” и „майки” на алтернативи и нови модели да разберат веднъж завинаги, че има хора с позиция, които не се страхуват да я отстояват, каквито и гаври да се извършват с тях. Какво си мислят те, че са гениалните творци на нова история, че са непогрешими?! Че никой не вижда как мафията се облича в някакви дрешки на политическа опозиция? Че не са цървули, а лачени пътъци на територията на историята? Иска ми вестникът ни емоционално и гневно да им каже, че дълбоко се заблуждават. Ако бях музикант, щях да съм в банда за хард рок и метъл. Ще се радвам, ако нашият вестник бъде припознат като място за позиции и гледни точки.

- А какво е отстоянието на вестника от властта?

- Няма допирни точти с нито една политическа сила, нито с властта. Не сме правили заявки и към някои кандидати за властта.

- Но в един момент самото издание ще има лостове и механизми за упражняване на власт, ще има влияние. Няма ли да се възползваш?

- Досега не съм го правил нито съм изпитвал подобно чувство. Но съм бил свидетел, как се злоупотребява тежко с медийна власт.Трудно ми е да говоря за себе си в подобен план. Висоцки е казвал, че не знае дали е смел, защото не е бил на война.

- Това си ми го казвал още в първото интервю, което правих с теб...

- Уважавам такова признание. Не вярвам на смелчаци, мачовци, благородни рицари и пр. Не съм такъв, не се виждам в подобна роля и поза, бих изглеждал смешно. Швейцарски и холандски колеги ме питаха, няма ли да се откажа и да потърся друго занимание. Не, няма, защото смятам, че това мога да правя. Което не означава, че не харесвам да съм край реката с въдица в ръка и прочие благости...

- Тогава да се върнем към въпроса дали има смисъл да се живее в България. Да списваш нов вестник е смисъл и сериозен аргумент да си тук. Дъщеря ми казва: „Мамо, много е странно, но ти все още обичаш хората”. Ами да. Сигурно затова сме тук, нали?

- На мен ми е странно, че все още има хора, които ни харесват и обичат. Не сме лесни характери...

- Има такива хора, нали в това е смисъла. Чувствам се представител на няколко хиляди души, много свестни при това. На тях се чувствам представител, тях трябва да представляваме. Техните интереси. Това си е отговорна работа.