Николай Волев: Търгашите превзеха необратимо храма

-  Не е ли лицемерие това повсеместно парадиране с духовна хигиена в дните на Страстната седмица, г-н Волев? Вие как почиствате своя храм?

-  За мен храмът, който има очистваща способност и положително въздействие е Природата. Когато мога, предпочитам да съм в нея. Там намирам всичко, което в големия град ми липсва – красота, хармония, спокойствие, благозвучие… Това е моето пречистване.

- Простете обобщението, но смятате ли, че ние, българите, успяваме да почистим своя „Ерусалим”?

- Не, защото мнозина нашенци не притежават необходимите личностни качества за това – нямат отношение към чистотата, независимо дали е духовна или физическа. А за мен те са свързани. Тъжно е, че сме най-мръсната и най-бедна държава в Обединена Европа. И всичко това, според мен, е отражение на духовната ни нищета. Българинът не е мръднал от векове, все си е същият - и преди, и сега. Оказва се, че като нация не можем да наваксаме онези 500 години изостаналост, последвали възходите ни в предходните векове.

- Някои обвиняват за това липсата на добри лидери, на водачи, които да изградят правилата на играта. Други смятат, че в съвременният свят ролята на лидерите не е от водещо значение. Вие какво мислите?

- Лидерите са огледало на народа си, на всеки един от нас. Те произлизат от поданиците си, от избирателте. Политичестите ни управници не са извънземни, спуснати с космическа совалка. Какъвто е народът, такива са му и политиците, невъзможно е да бъде другояче.  Можем да си внесем коли, дрехи, храни, ама лидери – няма как.

- И защо тогава повечето българи все мрънкат срещу политиците си, срещу водачите си?

- Това е отвратително качество. И в същото време търпи управниците си. Мрънка, но търпи – като добиче. Както е казал моят любим Ботев: „скотско племе”. Сиреч – народ от добичета.

-  Защо обичате толкова Ботев? Винаги го казвате, цитирате го…

- Защото е смел. Защото е талантлив. Защото е пламенен. Защото е обичал до смърт Родината си, дал е живота си за нея. Той затова е неумиращ.

- Какво възкресиха у вас след 16 години мълчание и отдръпване, последните ви два проекта – книгата ви „Девствената проститутка” и филма ви „Извън пътя”?

- Да, временно се бях отдръпнал с омерзение, но съумях да се възвърна към професионалния живот. Изстрадах 16 години  самота – в уединение. Но това време не беше пропиляно в бездействие – мисловно и чувствено.

- Все още ли смятате, както преди да потънете в мълчание, че България е „държава на мутри и проститутки”?

- Не съзирам особена промяна. Казвам го в буквалният смисъл, става въпрос за продажни хора. За съжаление това не е нов феномен, възникнал сега. Ние просто сме продажен народ. Изпитвам голямо уважение към сърбите, например. Те бранят много повече от нас собствената си самоличност. Имат и разкошно чувство за хумор, не мрънкат като българите. По времето, когато американците ги бомбардираха, един приятел от Белград се смееше по телефона: „Тука сме като на тенис мач, въртим непрекъснато главите си ту наляво, ту надясно, за да следим къде падат бомбите”…
 
- А следите ли политиката у нас?

- Не, опитвам се да се съхраня от нея. В дома ми тя може и да влиза, но в душата си не я пускам. Зная, че политиката е важна, животоопределяща. Но аз не съм вещ в нея, не мога да я коментирам. Професията ми е друга и в нея се чувствам много добре.

- Кога и защо киното престана да е обществен фактор?

- Киното, здравеопазването, образованието, изкуството – понесоха най-силните шамари след 1989 г.  Подарихме киносалоните си на търгашите – от 2700 останаха около 100, превърнати във всичко друго, но не и средища на духа. Обществото ни е завладяно от духа на лакомията за пари, на далаверата. Търговците превзеха необратимо храма. По-важно е да се изфукаш, че имаш костюм или дамска чанта чанта за 5 бона, че караш кола за стотици хиляди, че живееш в палат за милиони и т.н. Стремежът към забогатяване измести всичко духовно.
 
- Вече няма цензура, но пък много рядко се правят читави филми, защо?

- О, цензура има, но тя е друг вид. Хубав филм обаче се прави не само с пари. Нужен е талант. С отглеждане на таланта – с държавна политика и финансово обгрижване. В ренесансова Италия изкуството е било подпомагано много щедро от богатите и затова е останало во веки веков. Преди имаше силна държавна подкрепа и затова се раждаха по-хубави песни, стихове, книги... И по-добри филми се правеха. Държавата го правеше, за да е славославена системата, но въпреки това добрите творби се промушваха през примката на цензурата. Имаше, естествено, и много плява – стойностните неща и тогава бяха много малко. Но сега станаха оскъдно малко.

-  Винаги сте самокритичен, но все пак, според вас, кой е филмът, с който смятате, че сте се справил най-добре?

- Труден въпрос. Винаги има опасност да проявя пристрастие към собствените си рожби. В нито един филм обаче не съм постигнал онова, което съм искал да направя. Надявам се, ако имам здраве, сили и живот в бъдеще да се приближа малко повече до онова, което аз смятам, че е наистина добро. На световно равнище.

- Суетен ли сте? Какво е славата за вас?

- Славата е нещо, което глупаво гъделичка самолюбието. За мен тя няма никаква стойност. Славата е евтина стока. Много повече ме радва мнението на хора, които ценя. Ето, станахте свидетел на обаждането на Стефан Цанев, който сподели с мен по телефона впечатлението си от моята книга и това страшно ме зарадва. Гордея се с това, че никога никоя власт не ме е удостоявала с никакви титли, ордени, звания или конюнктурни почести . Това ме е направило свободен. Безкрайно свободен.

- „Големият проблем на този свят е, че умните хора са изпълнени със съмнения, а глупаците са пълни с увереност”. Това са думи на ваш любим писател, съгласен ли сте с него?

- Да, мощен талант е Чарлс Буковски.

- Още ли карате мотор?

- Пубертетът сякаш отказва да ме напусне и духът ми все още е момчешки. Моторът ми дава простор, свобода. И понеже съм луд, след операцията от рака си купих още по-мощен.

- Наричат ви легендарен режисьор, направихте едни от култовите филми в България. Това дава ли ви самочувствие на човек, постигнал своите мечти и как се отнасяте към думите на Майка Тереза: „Повече сълзи са пролети над молитвите, които са получили отговор, отколкото над онези, които не са”?

- Това заключение на светицата е много дълбоко и съм впечатлен от начина, по който го е изказала. Най-хубавото нещо на мечтите е това, че те всъщност никога не се сбъдват. За мен не е никаква мечта да си купиш скъпа кола, яхта или голяма къща. Истинската мечта е нематериална. Като мечтата за справедливост, за човешко братство, за общуване без войни, без вражди, за изтръгване на злото и т.н. Това са, уви, непостижими мечти, но Слава Богу, че ги има. Защото, закъде сме без мечти?! Съжалявам хората, чиято мечта е да ударят 6-ца от тотото. Виж, целите са друго нещо, трябва да ги има. Но, ако се възприеме максимата „целта оправдава средствата”, тогава става страшно. Впрочем, аз никога не съм си поставял никакви цели. Никога не съм си казвал: „Сега трябва да да направя добър филм”. Това е толкова нелепо, несъстоятелно, глупаво. Надявам се да ме споходи вдъхновението, да направя филм и дам всичко от себе си, за да стане поне гледаем. И през цялото време се изприщвам от притеснение, че няма да успея. Падам си по несъпоставимите неща, затова и озаглавих книгата си „Девствената проститутка”. Обичам, да откривам зад измамната външност други, много по-дълбоки и дори противоположни измерения.

Интервю на Аделина Делийска