Реклама / Ads
7| 21810 |12.01.2023 ИНТЕРВЮ

Поетът Лъчезар Лозанов пред Фрог: За Морфов и Шекспир! Колективът на Народния театър избра пържолата!

.
Лъчезар Лозанов
Аз съм зад Морфов, защото той умее да прави от изкуството дълготрайни знаци във времето. Представете си Шекспир – никой днес не се пита колко пари е вземал, гладувал ли е, кои са били актьорите, заради които е писал, дали театърът е фалирал. Колективът, масовката от Народния театър е избрала пържолата.

Какъвто и филм да се направи за Ботев, той винаги ще излиза от разнородните прочити, с които го въобразява митологизиращата публика. Вместо филм зрителят получава броеница сценки, излъскани до блясък от патетична чувственост и театрално-сантиментален език, изкрещян с октава по-високо.Сцените на битките с турците са като от времето на Многострадална Геновева.

 

Парламентът е такъв, какъвто е човекът в кръчмата на малкото село. Повечето критикуват депутатите не защото искат да променят правилата, а защото искат да седнат на същия стол, на който е седнал Бойко Борисов.И си го избират отново и отново, защото той е многовариантен проект от мозъците на мнозинството така наречени обикновени отрудени българи. Включително и ония, които безотговорно не гласуват.

 

Това казва в интервю за Фрог нюз поетът Лъчезар Лозанов. Тези дни той бе удостоен с награда на Лигата на писателите в САЩ за книгата си "Кожата на света".

- Г-н Лозанов, сканадалът в Народния театър не свършва. Има ли изкуство там, където се намесвва политиката? Заплатата достатъчен повод ли е, да не им стиска на някои от артистите?

 

- Аз съм зад Морфов, защото той умее да прави от изкуството дълготрайни знаци във времето. Представете си Шекспир – никой днес не се пита колко пари е вземал, гладувал ли е, кои са били актьорите, заради които е писал, дали театърът е фалирал. Как точно е сглобявал характери и конфликти в движение или дълго обмисляне. Какво иска зрителят? Като влезе да гледа, да му е интересно, да го увлича, да му предлага неочаквани идеи, пиесата да го отведе другаде. Извън познатия му свят. Всички останали са обслужващ персонал.


Има актьори с неподражаем талант - ако попаднат на добър режисьор, автор, човек който концептуализира – правят шедьоври. Попаднат ли на неподходящия – правят чалга. Да не припомням Калоянчев, Мутафова и редица други – имаха звездни мигове, имаха и пошла продукция. Така че не ме интересува даже дали Морфов има кусури като личност, не го познавам. Знам, че може да прави звезден театър – това е достатъчно. Когато в ПЕН центъра казах, че колективът, масовката от Народния театър е избрала пържолата и заплатата, една девойка на която соцът и пречел да прави секс, ме попита: кой си ти, за да наричаш масовка толкова талантливи и изявени хора, застанали с подписа си зад директора и неговия пиар. Кой съм наистина? Ами никой. Зрителят от залата, който не иска да знае карантията на театъра, а е дошъл за два часа и иска просто да му е интересно. Това остава във времето.

Не съм против това една жена да членува в която и да е легитимна българска партия, каквато е ДПС. Но съм против да е съучастник и съмишленик на най-отявления далавераджия, който е едноличен и несменяем лидер на феодална практика и незаконно мотае като собственост терените в Росенец, а отгоре на всичко се хвали с обръчите си от зависими фирми. И пиарката да му е инструмент в излъскването на имиджа и да боядисва отявленото черно в невинно бяло. Не точно това е каузата на изкуството, въпреки че като менажери с Василев може и да са талантливи в осигуряването на заплати и парче луксозен салам.


Тези, които избраха каузата на високия доход, дори да са добри актьори и творчески фигури, си остават обслужващ персонал. Дали ще обслужват добрия предприемач или човекът, който прави изкуство – изборът ги обрича да станат охранени люде или да оставят знак в изкуството. Колкото и значима маса да са заедно, не масата прави събитията в културната история. Помним го от колективните възгласи в соца. Може и да греша, в крайна сметка публиката има последната дума. А тя не е задължително нито да е завършила университет, нито да е чела дебели обяснения за изкуството. Тя го разпознава в салона като се смее или плаче, като споделя или се ядосва на неочакваните идеи и ситуации, в които я вкарват автора и режисьора. Зависима е от тези, които могат да концептуализират времето, неговите спазми и гърчове.


За едни пиеси се говори десетки години след тяхното поставяне, за други забравяме след като са ни ядосали на излизане. Каквито и якобински маниери да показва Морфов, той е човекът, който от фрагментите сглобява многоетажно изкуство, чийто език е разбираем и у нас, и в чужбина. Универсалният език на времето, в което живеем.

- Вашата оценка за филма за Ботев. Много ваши колеги - поети, писатели и литературни критици изразиха своето, меко казано, отрицателно мнение за филма. Не трябва ли голяма смелост да се заемеш с филм за Ботев при бюджет само от 280 000 лв.

 

- Голяма смелост е, наистина. Но ако само смелостта стигаше, шедьоврите в киното щяха да са стотици. Не бих искал да съм прекомерно взискателен – във времена, когато чалгата пълни зала Армеец и екзалтира младата публика, филмът на Максим Генчев стои добре като масово изкуство. Какво му пречи да бъде добро кино? Първо – самият образ на главният герой. В народностното съзнание той е многопластов, многовариантен.. За различните социални ниши представата за Ботев е различна, като да минаваш всеки ден през един софийски квартал, но да твърдиш, ча това е цялата София. За едни той е интелекта, изравнил ни с водещите идеи и мислители в Европа, за други – радикализмът, хъшлакът, контра на всеобщото успиване, за трети - националният идеал, умението от фолклорния епос да направи лична поезия с неподражаем ритъм и фигуративност, която не оставя традиция на стихотворната му техника по късно у нас. Различните хора го мислят различен и само в най-общите си профили като публицист, поет и воевода, пресечните точки добиват консенсус. Какъвто и филм да се направи за Ботев, той винаги ще излиза от разнородните прочити, с които го въобразява митологизиращата публика.

 

Оттук започват добрите и лошите страни на филма. Доброто е, че ни въвлича в реални конфликтни ситуации с известни личности от онова време без страхливо да замазва различията, грубостите, илюзиите, измамите и в немалко случаи манталитета на дребния селски прагматик и еснаф. За жалост хаосът от непояснени сцени изисква предварителна справка с имена и събития, за да се ориентираш кой кой е и какво става. Цялостната интрига не се обединява в една нишка, която да движи действието, а случките подскачат, прескачат се една друга и се лутат по посоката на сюжета. Диалогът не е разговорен и обран, а патетичен, подпъхван със стихове и публицистични пасажи от вестникарските статии на поета – което го прави изкуствен и театрален. Сцените на битките с турците са като от времето на Многострадална Геновева, а фолклорните елементи са външно пришити и декоративни. И ред други кусури да не навлизам в подробности…


Но несъмнено филмът ще намери публика. Във времената, когато немалки групи млади хора правят контракултура и намират почитатели, когато масовата нагласа се свежда до забиване в телефона или компютъра и мнозинството не е прочело и 3 книги през годината, когато технологиите надделяват над комплексното знание и любопитство – филмът като стилистичен дизайн е приемлив за патриотарското и митологизиращо мислене. Вместо вестник зрителят получава стенвестник. Вместо филм получава броеница сценки, излъскани до блясък от патетична чувственост и театрално-сантиментален език, изкрещян с октава по-високо. Ако мнозинството от съвременните тийнейджъри са прочели по задължение 2 стихотворения от поета в училище, гарнирани с високопарни квалификации, филмът на Максим Генчев би ги предизвикал да полюбопитничат, макар и заради скандалите, разправиите и интригите в стил лайфсайл в нашите днешни жълти вестници. Дори това да е, все пак е полезно. Донякъде.


Самите бурни дискусии, критики и одобрения са събуждане и обелване на втвърдения повърхностен слой от фигурата на Ботев и естествен шанс да прогледнем с нови очи върху един от феномените на българския дух и воля за промяна.

- Не стигат скандалите в парламента, ами се пръкват непрекъснато скандали и в културата. Каква е връзката?


- Към скандалите трябва да се отнасяме като съм реактивни двигатели в развитието на културата. Всяка рязка промяна, всяка различна гледна точка е повод да огледаме многостранно света и неговите възможни варианти. Било ли е скандал появата на експресионисти, кубисти, имажинисти в европейското културно поле? Скандал ли е появата на „Цветя на злото“ на Бодлер? Драмата е разправиите да не са дребнави, лично оплюване при липса на концептуални аргументи. Всеки необичаен неочаквано различен поглед към нерешен проблем е предизвикателство, конфликт, в който неговият автор търси волята да се докаже или „истината“ му се превръща в глупост готова да умре.


Да се бориш със сивия поток и графоманите е безполезна кауза. Те, поради своето преповтаряне и натрапчивост, се превръщат във фон. Оригиналното контрастира както бялото върху креп. Или като мастилено петно върху бял панталон. Няма как да не го забележиш. Въпросът е как в многогласния крясък да разпознаеш ценното, истински творческия сблъсък, в който се ражда нещо ново, или просто да се удавиш в дребното ежене, интригантство и байганьовщина. Има го и в низините, и в елита. Бедата не е само в елита, който постоянно навикваме. Истинската беда е в масовия манталитет на българина, който чака Крали Марко да дойде да го спасява, чака силната ръка и ритникът да го вкарат в пътеката на личната отговорност. В склонността да се спасяваме поединично, а ако новото победи, да се правим, че сме били борци за триумфа му, без да са ни забелязали.


Понякога си мисля защо свалихме Тато като после си избрахме монарх за министър-председател, а накрая и криминален едноличен лидер на партия и държава, който вечерта казва обратното на онова, което е обещал сутринта. Парламентът е такъв, какъвто е човекът в кръчмата на малкото село. Повечето критикуват депутатите не защото искат да променят правилата, а защото искат да седнат на същия стол, на който е седнал Бойко Борисов. И си го избират отново и отново, защото той е многовариантен проект от мозъците на мнозинството така наречени обикновени отрудени българи. Включително и ония, които безотговорно не гласуват.


Няма само бедни и страдащи, няма само добри и лоши – всички сме омешани от една и съща обща кукувича прежда, чието разплитане ще трае десетилетия стъпка по стъпка, докато се разплете индивидуалния човек. Той ще се гордее не с история и герои от времевия качамак зад гърба си, а от личните си постижения свършени през краткия си експулсивен живот. И ще дава на нацията, а няма да шикалкави как да отмъкне трибагреника за чердже пред къщата си.


- Тези дни стана ясно, че сте удостоен с висока международна награда. Може ли да споделите едно от стихотворенията от поетичната книга, за която сте награден.


- Наградата е на сдружение от пишещи българи, които живеят по меридианите и паралелите на целия свят. И това е България, макар да я мислим само в рамките на тия 111 хил. кв. километра между Дунав и Егея, Черно море и Кресненското дефиле. България е просната навсякъде и разполага с огромни залежи интелект, който ние лъжичка по лъжичка усвояваме, докато започнем да имаме самочувствие на глобална нация с универсални ценности. Не непременно християнски, защото трябва да си отворим очите и за други малко познати цивилизационни процеси, далеч от нашия европоцентризъм.


Що се отнася до наградата, малко ми е късно да се екзалтирам. Писането е самотен процес и който не издържа на тоталната самота и вглъбеност, ще си остане манекен в писането. Наградата събужда интерес в публиката и е стимул за споделяне – колкото повече хора обърнат поглед към написаното от мен, толкова повече шанс за споделяне на идеи и възможности. Не непременно да се съгласят с мен, отново подчертавам – сблъсъкът на гледни точки е двигател към създаване на различен свят. На 20 години писането върви и с мерака да смаеш хубавите жени и ако може не само да си приказваш с тях.


На мен социализмът не ми е пречил да съм свободен. Защото свободата е и вътрешно състояние. На прага на 70-така се усещам по-скоро в ситуацията на Мартин Идън (героят на Джек Лондон). Нещата бяха написани отдавна, а сякаш в един момент случайността се завърта така, че мнозина да прогледнат към теб и да кажат: яяя днес ти си различен. Не съм. Ако наградите имаха някакъв екзистенциален смисъл ми се ще те да бъдат разпознати не толкова като индивидуално хвалебствие, а като посока, път към технология и идеи, които крият възможности и предизвикателства. В случая става дума за езика и формата, за идеите в поезията, за която някои смятат, че всичко вече е казано и открито. Но не е.


Както неевклидовата геометрия преобръща традиционните ни представи за права линия и препъва физиката за да се роди Айнщайн, така и търсенето на нови форми в свободния стих не е просто подреждане на проза във вид на стълбичка, по която се търкалят сочни метафори, а търсене на симетрии, пропорции, звукови игри и съответствия, които всеки път са уникални, но родеят с музиката и математиката далеч повече от монотонните класически схеми.


Какво е поезията? Тя е твърдата течност на душата. Бих бил доволен, ако сред младите ми приятели от поетичния глобус такива предизвикателства станат повод за търсения, които са далеч от моите напъни, но са привлечени от хармонията във неизследвани все още светове. И не е вярно че сме най-добрите в поезията на 2021-22 г… Поезията не е място за висок скок, където постиженията се мерят в сантиметри. Тя е общуващи светове, които създадени самотно, проникват един в друг и правят земното ни кълбо не съвсем земно, а част от безкрайността на Вселената. В нея аз и всички ние сме почти невидими прашинки, но имаме смелостта да си изобретяваме индивидуален смисъл, защото универсален няма. Ще напомня любимия си девиз, заимстван от философа Жил Дельоз: няма място за отчаяние и надежда, а само за търсене на нови оръжия.


Ето и стихотворението:

 

Витрината

 

Витрината. Зад нея плуват зъби, водорасли
електрически камшици и дула.
Омесена е тъмна гмеж от хищници и миди
бронирани фосфоресциращи утроби.

 

Уроди от друго време
в кипежа всеки да наложи своя вид
с остриета и рефлекси,
с разрези светкавични и глад, тотеми.

 

Защитени и усмихнати – анализирахме,
и във архив сортирахме тромавата зоология на времето.
През дебелото стъкло – светът ни беше късоглед,
опулен някъде отсам. Не сме и мислели,
че ще ни срежат нагонът, оцеляването и гладът,
липсата на кислород. Ще ни връхлетят
потоци мъртви.

 

Кой гамен хвърли първото паве?
Кой многополезен идиот наместо да криви лице
пред зъбещото се гъмжило
разби преградата и океанът с хищниците се завърна?

 

Озовахме се в началото на еволюцията – земноводен свят нахлу
с подводници и залпови системи.
Животът се завърна във калта. Духът не сътвори човек.
Разполовени жилища, деца, бащи и майки, несъчетаемо човешко лего.

 

А рептилиите бяха озаптени уж.

 

Кристалът, надеждно отделил ни от патосите на колачи и дерачи,
се пръсна. И миналото триумфира върху булеварда.
А оптиката му безсилна превърна празника
в петно. И плячка.

 

Животът ни изложен на витрина
и до последно не разбрахме
чупливостта. И от коя страна място ни е отредил кристалът.
Да бъдем зяпачи или експонати? Човеци или купчини
сред останките на полумъртво
гангрена-бъдеще.

 


Интервю на Красен Бучков

 

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 12| 6501 |13.10.2022 Доц. Лозанов пред Фрог: Хибридната война поразява личността на човек. У нас липсва медийно образование . 0| 13759 |01.06.2022 Поетът Кирил Кадийски: Ад? Пъкъл? Преизподня? Достатъчна е и една дума – България! . 10| 16273 |04.10.2021 Поетът Николай Милчев за Фрог: За Радев е здравословно да има достойни опоненти за президентския пост . 16| 9828 |23.05.2021 Поетът Бойко Ламбовски пред Фрог: Политиците трябва да се научат, че управлението не е за циркаджии и радикални идиоти

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads