Полк. Владимир Миленски: Модернизацията на армията е илюзия, с ремонт на руска техника няма как да стане

Това казва за Фрог нюз полковник от резерва Владимир Миленски , член на Атлантическия съвет.

Г-н полковник, няма спор, че НАТО е добър избор за България. Но как ще коментирате факта, че личният състав на армията се съкрати няколко пъти, а въоръжението десетки пъти?

Първо, НАТО е не просто „добър“ избор за България. НАТО е възможно най-добрият избор за България. Всеки други вариант, който може да хрумне някому, ни връща там, откъдето все още се опитваме да се откъснем – обратно в авторитаризма и деспотията, в обществата, в които хората са подлъгвани да се разделят със свободата си в името на обещавана им сигурност. А който разменя свобода за сигурност, губи и двете. Мнозина са го казвали, но малко са народите, които са го проумели. И то винаги е било с цената на много пролята кръв. Така че, да, разбира се, че НАТО е нашият избор, защото НАТО е общност на солидарност и споделени ценности. И точно тези ценности са в основата на българския идеал за независимост и обществена уредба, за който говорят още Раковски и Левски. Защото какъв би бил алтернативният ни избор? Каква е алтернативата на свободата? Или алтернативата на демокрацията? Или алтернативата на човешките права? Или алтернативата на върховенството на закона? НАТО е нашият осъзнат и категорично заявен избор и това трябва да се повтаря често и да се напомня с обясняване и с примери, защото и човеците поотделно, а и народите като цяло, много лесно забравяме лошото в нашето минало. Затова го и повтаряме.

Разбира се, ясно е, че имаме още доста работа, преди да можем да кажем, че сме разбрали и прегърнали тези ценности и че тези принципи сме приложили устойчиво и необратимо. Но това нито ги прави грешни, нито обезценява нашия избор, защото той няма разумна алтернатива. И ако някой иска по-ясни доказателства, ще му предложа може би най-простото – нека сам провери в коя посока «гласуват краката» на българите – от най-богатите (и особено на децата им), та до най-бедните. Това е именно в посоката, където тези принципи се уважават, прилагат се реално и без изключения.

На фона на казаното, въпросът изглежда противоречив: „След като сме избрали НАТО, то защо сме съкратили така драстично въоръжените си сили?“ Но нима НАТО предполага огромни въоръжени сили? Не съществува противоречие между това, че от една страна българите избрахме да бъдем част от Европа и НАТО, че избрахме свободата, демокрацията, човешките права, върховенството на закона и от друга страна – че, както казвате, „армията била съкратена няколко пъти, а въоръжението десетки пъти“. Да, армията беше съкратена, но беше съкратена масовата армия от времето на злощастния ни експеримент, наречен комунизъм. Това беше армията на комунистическата партия. В онова време тя се градеше на други принципи, имаше други задачи, с коренно различна философия на използване. Времето на масовите въоръжени сили, на тотално военизирано комунистическо общество, с тотално военизирана икономика, с тотално подчинено население, смачкано с тоталитарната идеология, но и буквално оградено с бодливата тел по границата на „социалистическия ни лагер“ и тотално и повсеместно контролирано – това време е в миналото.

Нещо много по-важно: Какъв е бил тогава процентът от брутния вътрешен продукт, изразходван за въоръжените ни сили? Дори и най-щадящите преценки от сегашна гледна точка сочат безумни числа – достигащи 18%, 20%, а на моменти дори близо 30%. Тридесет процента от брутния вътрешен продукт да отиват за армията! Дори най-бруталната командна икономика не може да издържи такава тежест повече от няколко години. А в условията на свободна пазарна икономика това би било равно на национално самоубийство. Ние го видяхме, живяхме го. И едва ли разумен човек днес би могъл да си представи такова безумие отново. С други думи, въпросът със съкращенията има ясен отговор – те бяха неизбежни в икономически смисъл, те бяха естествени от политическа гледна точка и бяха полезни във военно-професионално отношение. Така че, старата максима „като печелим – какво губим и като губим – какво печелим“ тук звучи така: като сме съкратили въоръжените си сили какво сме спечелили?

Отговорът е: членството ни в НАТО ни даде възможността да снемем от обществото икономическото бреме на гигантската за мащабите ни армия; сравнително бързо армията ни да извърши трудния преход към новата доктрина и организация, но и през цялото време да запазим способността си да защитим суверенитета и териториалната си цялост, този път – заедно с колективната сила на всички наши съюзници. И да помним, че НАТО е и още нещо, далеч надхвърлящо простото аритметично броене на „щикове“ и пресмятане на брой оръдия, танкове или самолети: НАТО е солидарност, НАТО е взаимопомощ и взаимна защита, НАТО е обмен на върхови съвременни технологии, но и на истински съвременен боен опит. НАТО е споделен авторитет.

В края на крайщата самото споменаване на думата НАТО извиква респект и усмирява и най-хулиганстващите играчи на международната сцена – ако някой има съмнение за това. А обозримото бъдеще на света все още не се очертава да бъде блаженство, мир и хармония и военната сила ще има неизменно важно значение.

Къде виждате нашия принос в НАТО? Оценяват ли ни като партньори? Какво става с "План 2%"?

Първият Ви въпрос има два аспекта. Единият е видимият, директен военно-технически аспект: как, с какво, къде да участваме в общата отбрана на Съюза? Вторият аспект е според мен по-важният – и той е философският аспект. Ще започна от него и чрез него ще отговоря на първия. Чували ли сте някой да задава въпроса „Къде виждате приноса на Русенска област в Българската армия?“ Или „Какъв е приносът на община Харманли в отбраната на България?“ Звучи нелепо, дори комично? Ето това е разликата във философията. Българската армия и българската отбрана възприемаме като своя и наша, собственост на всички наши национални териториални единици, плод на цялата ни икономика и институция на държавата. Докато за НАТО все още мислим (за жалост дори и много от самите военни) като за нещо външно и чуждо, към което само имаме „принос“. Мислим, че участваме, без да сме интегрална част от него и без то да е интегрална част от нас. А, уверявам Ви, това далеч не е така. Политическата, военната и техническата интеграция са огромни, и се прилагат на практика, но ние някак си отказваме да го признаем и съответно отказваме да се настроим по най-адекватния начин към тази интеграция. Което е проблем. Разбира се, тази ментална нагласа няма да се промени лесно, нито бързо. Но постепенно ще го проумеем и ще го приемем, защото е разумно и реално е факт.

На фона на казаното, би трябвало да се питаме как трябва да бъде структурирана, въоръжена и подготвена Българската армия, като интегрална част от въоръжените сили на Алианса. Сега преобладаващият манталитет все още възприема Българската Армия в две части. Едната е наша, вътрешна, национална, а другата – това са само някои елементи от първата, с които участваме в НАТО, нашият „принос“. Тоест, с някои неща даваме своя принос, останалото не е „принос“. Тогава то какво е? Това е опасна линия на мислене, защото разцепва въоръжените сили на две категории, на първа класа и на втора класа. Първата е снабдена, въоръжена по-добре, тренирана по-добре. Втората какво прави? Вегетира? Ако да, то за какво ни е? Това не само не е здравословно за армията. Това е заразна болест. Така че, ако се върна на въпроса Ви, но в идеалната му форма, отговорът е: нашият разумен принос в НАТО могат да бъдат само многонационални сухопътни, военновъздушни и военноморски подразделения на наша територия и български войскови единици в състава на многонационални подразделения при нашите съюзници. Конкретно къде и точно колко, това е предмет на политически и военни експертни анализи и оценки и на трудни политически решения. За тях отговорни са политиците, Министерството на външните работи, Министерството на отбраната и българските генерали и старши офицери. За радост, изключително ценни и непредубедени предложения дава и активното гражданско общество. Атлантическият съвет на България, на който имам честта да съм член, през юни миналата година публикува своя „Визия за България в НАТО и Европейската отбрана“ .

А дали ни оценяват като партньори? Така поставен, този въпрос издава един наш тежък комплекс за малоценност. Сигурно е основателен, щом толкова често се бием в гърдите „колко високо ни оценяват партньорите“ – все едно постоянно си го задаваме и постоянно си отговаряме сами. А защо не попитате, например, началника на отбраната, генерал Боцев, как той оценява съюзническите въоръжени сили? Една по една, и всички заедно? Или как министър Каракачанов оценява като партньори съюзниците ни Германия, или САЩ, или Италия, или Латвия? Време е вече да израснем този детски комплекс „дали сме добри ученици?“. Нашите офицери, сержанти и войници знаят много добре в какво са добри и в какво не са, какво не им достига. На индивидуално ниво нашите войници, сержанти и офицери се стараят и влагат всичко, на което са способни. Всичко! Но е време да осъзнаем, че „измокрен, гладен и уморен“ няма как да воюваш рамо до рамо с тези, дето не са така, а още по-малко можеш да побеждаваш в днешната война. Не може да имаш едва 15 часа полети на година и да залъгваш и себе си и околните, че „можеш да си изпълняваш конституционните задължения, с ограничения“, каквито твърдения изобилстват в повечето доклади на правителствата за състоянието на отбраната и въоръжените сили. И докато не започнем да отговаряме на този въпрос честно, няма как да очакваме да се поправим. Няма нужда - та то всичко изглежда ако не перфектно, то поне приемливо! Какво има тук да се поправя?

Относно така наречения „План 2%“ – много хора не знаят, подозирам – дори и в редовете на въоръжените сили, какво означава това? Накратко, след години на постоянно намаляване на военните бюджети, държавите-членки на НАТО осъзнаха, че няма как да поддържат ефективни, съвременни и способни своите въоръжени сили – нито индивидуално, нито заедно като съюз, ако за тях не заделят и не изразходват необходимите финансови средства. Желанията са си желания, но сиренето е с пари, както се казва у нас. Така, през 2014 г. държавните ръководители на държавите членки на НАТО, включително и на България, взеха съвместно решение, с което държавите задължихме сами себе си да започнем да заделяме за отбрана поне 2% от брутния си вътрешен продукт. Политическите, икономическите и военните експерти посъветваха, че 2% от БВП е може би приемливият компромис между необходимото за отбраната от една страна, и допустимото финансово бреме върху държавните бюджети от едно такова внезапно и значително увеличение на разходите за отбрана.

Очевидно бързото привеждане на това решение в изпълнение не е по силите на никое правителство и съответно нашето прие план за постепенно повишаване на разходите за отбрана, докато те достигнат тези заветни 2%. Защо този план е приет едва през 2018 г., а не веднага в 2014, не знам. Планът предвижда постигане на целта през 2024 г., тоест 10 години след решението. По-важното в този ангажимент е, че разходите за отбрана трябва да бъдат разпределени „балансирано“ между това колко харчим за личен състав, колко за оперативни разходи, включително бойна подготовка и колко за ново въоръжение и техника, тоест за модернизация и превъоръжаване. И ангажиментът е това разпределение да бъде: не повече от 60% за личен състав към не по-малко от 20% за оперативни разходи и не по-малко от 20% за ново въоръжение и техника – тоест за модернизация и превъоръжаване. Не е трудно да се досетим, че тези две двайсетки са като трън в петата, защото огромната част от разходите отиват за личен състав, тоест за заплати, осигуровки и пенсии. Друга огромна част отиват за поддръжка на старото въоръжение и техника, където българският военно-административен гении е измислил, че понеже тези пари са „много“, е логично да ги обявим за „капиталови разходи“, значи – отишли за превъоръжаване и модернизация. Знаете за десетките и стотици милиони левове редовно харчени за поддръжка на старите самолети и за така нареченото „удължаване на техния ресурс“. Тези милиони, за съжаление, все още се обявяват като разходи за превъоръжаване и модернизация.

Така че, доколко изпълнението на плана върви по график е добре да попитате в детайли министъра на отбраната. Със сигурност графикът за модернизация и превъоръжаване е нарушен сериозно. Предполагам, че това силно притеснява министъра на отбраната, правителството и народното събрание и те ще вземат бързи и решителни мерки да коригират този пропуск.

Как оценявате стъпките на министър Каракачанов и МО за модернизация на армията. Коментирайте тези стъпки на фона на големия некомплект на армията и само частичната боеспособност на войската?

На този въпрос не бива да се отговаря прибързано и кратко, защото в българското медийно пространство говоренето по него изобилства с неясноти и фриволни твърдения, без ясна обосновка, без разглеждане на проблема в неговата цялост. Резултатът от това са множеството бомбастични заявления, хаотични декларации и фалшиви аргументи, опити за прокарване на решения от времето на първата световна война и подобни. Но с краен ефект – Българска армия с остаряло въоръжение и техника, с недостигащи средства за пълноценна бойна подготовка и бойна готовност – готовност да воюва и способност да побеждава в съвременната война. Нека не забравяме, че това е основното конституционно задължение на всяка армия. Всичко друго, което тя между другото може, няма особено значение, ако тя не може да прави първо това: да воюва и да побеждава в съвременната война.

На следващо място, мисля, че не е коректно да оценяваме стъпките на министъра едновременно с някакви „стъпки на МО“, тоест на министерството на отбраната. Отговорността е само и единствено на министъра – това трябва да е ясно. Министерството на отбраната подпомага министъра и не бива да може да предприема каквато и да е стъпка на своя глава. Дори ако се е случило, отново отговорността е на министъра.

Но за да отговорим на въпроса, трябва да погледнем три неща: първо, колко пари са похарчени за модернизация по абсолютна стойност – новата техника и въоръжение имат международни цени и пазарът не се интересува дали кандидат-купувачите са бедни или богати. На следващо място трябва да видим каква част от целия бюджет за отбрана министърът е заделил и похарчил за модернизация. Вече стана дума за баланса между различните типове разходи. Идеално погледнато, разходите за отбрана трябва да бъдат поделени поравно – една трета за издръжка на личния състав, една трета за оперативен бюджет, който включва и бойната подготовка и една трета за модернизация и превъоръжаване. Отклонението от този баланс 1/3 към 1/3 към 1/3 показва веднага какво в общото „здравословно“ състояние и жизненост на отбраната не е добре и къде предстоят проблеми. Представете си семейство, на което всичките месечни доходи стигат само за храна, за някое и друго евтино лекарство, и почти нищо за дрехи, за учебници на децата, за училищни такси, камо ли за почивка или развлечения. Такова семейство мизерства и бавно загива. И представете си още по-лошо, ако това семейство продължава да се разраства с нови деца.

С подобна логика трябва да гледаме към отбраната. И ако го направим и видим, че само за заплати на военнослужещите изразходваме 70% от всичките си пари за отбрана, а за оперативни разходи сме заделили само 20%, поради което се е оказало, че не можем да проведем половината от предвидените учения и тренировки; защото то изглежда примамливо да имаш много войска, но тя трябва и да тренира, а парите не стигат за гориво, за боеприпаси, за резервни части, техниката се износва от толкова тренировки и трябва да се поддържа, но и да се обновява, а и младите хора не искат да става войници, сержанти и офицери, за да дремят в казармите, което е силно демотивиращо; и още ако видим, че основните бойни платформи – тоест главните оръжия на армията не са подменяни с нови от десетилетия, защото за модернизация сме заделили едва 10% от годишния бюджет, при това голяма част от тези десет процента сме постигнали с хитрост – за пред кого ли – като сме броили за модернизация закупуването на резервни части, например...

Всички тези числа и проценти са достъпни в публикуваните ежегодни доклади за състоянието на отбраната и въоръжените сили, които министерският съвет представя пред народното събрание. Те не са особено увлекателно четиво, защото администрацията умее да ги прави досадно дълги и да завоалира ключовата, важната информация чрез куп ненужни данни и тежък административен жаргон, граничещ с откровени опити за манипулация. Но въпреки това от тях можем да обобщим следното: министър Каракачанов безспорно е поел едно министерство и Българска армия в тежко бюджетно и оперативно състояние по всички гореописани показатели – и по абсолютна стойност – крайно недостатъчни средства при съществуващия размер на армията, и по разпределение на бюджета по типове разходи – с ужасно недостатъчни средства за бойна подготовка и с още по-тежък недостиг за „модернизация и превъоръжаване“. За двете години в министерското кресло министърът е успял да увеличи бюджета за отбрана от 1,18 милиарда лева на 1,59 милиарда лева. Това е нарастване с 35%, което изобщо не е малко. Разпределението на разходите също изглежда подобрено – от 65% за личен състав, този разход вече клони към 60%, а разходите за модернизация и превъоръжаване, от 12% през 2016 г. сега отчитат скок на 21%, което е почти двойно. Изглежда супер, но всъщност е илюзия. От близо 332 милиона лева за модернизация и превъоръжаване през 2018 година, почти 90% са отишли за ремонт и поддръжка на старата ни руска техника – при това, разбира се, в руските и белоруски заводи, в подкрепа на руската икономика. Така се оказва, че стъпките за модернизация до момента са крайно незадоволителни, в няколко аспекта. Първо, продължава хитруването, посредством административни трикове, разходите за поддръжка и ремонт на съществуваща стара и често несъвместима в НАТО бойна техника да се представят за „модернизация и превъоръжаване“. Така на книга министърът става „отличник“ по модернизация на поверената му национална отбрана и сигурност.

Неразривно свързан с това е и може би по-сериозният проблем с наливането на стотици милиони български левове в руската икономика за поддръжка на старата ни техника. Това е директно преточване на парите за отбрана в джоба на този, който сам ни е обявил за свой главен противник. Нека преформулираме проблема така: Поверили сте някому парите си, за да направи модернизация на Вашите оръжия, а той ги дава на врага Ви, за да поддържа оръжията Ви стари и в неспособност да бъдат ползвани заедно с тези на Вашите съюзници; и на всичко отгоре поддържа у Вас илюзията за усилена модернизация. Не питам как бихте квалифицирали него. По-важният въпрос е как бихте квалифицирали себе си.

И на края на годината четете в отчетния му доклад следното, цитирам:
"Състоянието на отбранителните способности на българските въоръжени сили позволява (!) изпълнението на задачите по мисиите, произтичащи от конституционните задължения за гарантиране на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната в национален формат и в рамките на колективната отбрана на НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС, но с ограничения. Най-съществени са ограниченията при изпълнението на по-специфичните и по-комплексните задачи."

Какво разбрахте от това? Забелязахте ли колко плахо и свенливо са се промъкнали, там някъде в края на този словесен водопад, ключовите думички „но с ограничения“? Някъде да чухте нещо от рода на „Българската армия е боеспособна и е готова да воюва и да побеждава в съвременната война“? Не! Вместо това имате перфектен пример за административна логорея с цел манипулация на обществото. И за да Ви стане още по-неясно, Ви се обяснява, че ако на българската армия възлагате само неспецифични и прости задачи, няма да има проблем. А инак средата за сигурност се характеризира с „изключителна динамика, комплексност и висок кризисен потенциал в глобален и регионален аспект“, както твърди същият този доклад. Как едното се връзва адекватно с другото, от този доклад става ли Ви ясно?

Какво е вашето мнение за създаването на една Единна европейска армия? Има ли европейска политика за сигурност и отбрана?

Единната ни европейска армия е бъдещето. Наясно сме със себе си, че искаме в Европейския съюз да имаме споделени всички останали политики. Няма как при това положение външната политика и политиката за отбрана и сигурност да останат „национални“. Колкото и това да плаши, на пръв поглед. Когато всички останали политики са споделени, отбраната, ако е оставена да бъде наистина национална, се изпразва от съдържание, защото се изпразва, както от смислена цел, така и от смислени способности. Дано не звучи прекалено философски, но политиката за сигурност и отбрана черпи енергия от останалите политики – и като цел и като съдържание. И съответно тя им се „отблагодарява“ като гарантира за тях такава среда, каквато другите политики „считат“ за благоприятна. Очевидно е, че когато всички останали политики са общностни, няма как отбранителната да остане независима-национална, някак си автономна от останалите държави в съюза. Точно поради тази причина имаме обща европейска политика за сигурност и отбрана. И тази обща европейска политика за сигурност и отбрана е прелюдията към единната европейска армия. Защо? Защото армията, въоръжената сила, е ултимативният гарант, че тази политика за сигурност и отбрана може да бъде материализирана. Без въоръжени сили отбранителната политика е импотентна. Обаче не можем ефективно да материализираме една единна, обща политика за отбрана и сигурност, ако разчитаме на отделни, разпокъсани, под различни командвания, въоръжени сили. При това – подчинени на десетки различни министри на отбраната и още толкова министри на външните работи, но още и на разнообразни премиери и президенти... Такава военна сила нито ще бъде приложена навреме, нито в необходимото количество и качество.

Така че, много скоро нашата обща европейска политика за сигурност и отбрана ще достигне точката на насищане. Насищане с думи и с всякакви други форми на доближаване до единната европейска армия. И въпросът не е дали, а кога. Мога да прогнозирам, че или ще го направим скоро, или – поради „импотентността“ на общата ни политика за сигурност и отбрана – ще осакатим всички останали политики. За което ще си платим, но цената няма да ни хареса.

Можем ли да говорим, че армията в момента е политизирана, в смисъл, че генералитетът безпрекословно изпълнява заповедите на управляващите. Та нима вярвате, че днешните генерали може да направят някакъв преврат в полза на обществото с това сляпо покорство и безропотно подчинение?

Определено офицерският състав – особено старшите и висшите офицери – биват тласкани, негласно разбира се, към скрито политическо обвързване. Това става с административни трикове, с манипулиране на кариерното им развитие, с обещания за последващи изгодни постове в политиката или в индустрията и подобни. В тази „игра с огъня“ целта на политиците е да си осигурят на пръв поглед безпристрастна, а всъщност манипулирана, удобна военна „експертиза“, с която да оправдават свои решения относно отбраната и армията – разбира се, това са винаги ресурсни решения – дали да купите Грипен или Ф-16 е едно такова тежко ресурсно решение с огромни политически последици. Разбира се, хората се изкушават – и политиците, а със сигурност и някои от офицерите.

Това – по първата част на въпроса Ви. По втората му част трябва да подчертаем, че когато армията изпълнява волята на политическото ръководство на държавата, това не е политизация на генералите. Политизация на генералите е когато те съзнателно изкривят своята военна експертиза за да „помогнат“ да бъде оправдано дадено политическо решение. Някои получават нещо пропорционално в замяна, други може да са избрали идеализма, което разбира се не ги прави по-малко политизирани.

И по-нататък на въпроса Ви: Не е работа на генералите да правят никакъв преврат. И „преврат в полза на обществото“ е оксиморон. Всеки преврат е във вреда на обществото. Точно, за да няма преврати, хората са измислили механизмите на демократичната смяна на властта. Това, че ние като народ още нямаме рефлекс за такова мислене, не оправдава никакви преврати. Преврат в полза на обществото може да направи само самото общество. Но това е друга тема. И мисля, че е нито коректно, нито е честно към днешните български генерали да бъдат отправяни намеци за някакво сляпо покорство и безропотно подчинение. Днешните български генерали работят стриктно и точно в рамките, ограниченията и задълженията, които им е наложил българският законодател – това са нашите, на Вас и мен, народни представители. Ако имаме претенции, адресът е Народното събрание. И е най-малко работа на генералите – и слава Богу засега те показват, че го разбират – да ни вадят от собствените ни… бъркотии. А освен това, как някой си представя това да стане? Като генералите изкарат войниците с танковете и оръдията и ги обърнат срещу… кого?

Отговорете по-кратко на въпроса на Платон " Кой ще ни пази от пазителите?", с което предизвикахте дискусия в армейските среди преди време?

Хората не сме ангели и се изкушаваме винаги и във всяка ситуация. Това важи за всички! Така работи природата и е отвъд нашите възможности да се контролираме гарантирано и винаги. Подчертавам последните две думи. Затова, когато ни се е налагало да възложим някому да върши публична дейност, тоест в наш общ интерес, за която съответно да харчи нашите пари, които ние сме му поверили под „честна дума“, клетва и т.н., сме се убедили – и лично, и от историята на цялото човечество, че много често човекът се изкушава и употребява гласуваното му доверие, пари и власт не в общ интерес, а за своя частна полза. И когато в резултат има загуба на пари или имущество, проблемът е лечим. Разбираме, че над този човек е трябвало да сложим и съответно поставяме „пазител“ – човек или някакъв организационен механизъм, който да го контролира друг път да не се изкушава.

Отбраната е също дейност в общ интерес. При това – под особен, специален контрол на обществото, защото става дума за права върху унищожителната, разрушителната сила на оръжието на обществото. Така този специален контрол от страна на обществото включва, например следното: обществото не разрешава тази дейност на никой друг, освен само и единствено на военните офицери; за тях налага специални изисквания към подбора, обучението, посвещаването в офицерско звание – връчването на пагона е „лиценз“; задължава войниците и сержантите да се подчиняват безпрекословно на заповедите на своите офицери и на никой друг; по-нататък в кариерата изискванията към тези хора стават все по-строги и по-тежки (или поне би трябвало). И това е така точно защото доверената им власт става неимоверно голяма, а както разбрахме тя е и монополна. Надявам се да става ясен мащаба на поверената на тези хора власт, сила и правомощия.

Същевременно офицерите също са човеци. А никой човек не е идеален. И възниква въпросът – ами какво ще стане, ако някой висш офицер се изкуши да употреби тази гигантска власт и сила против обществения интерес? Как да се предпазим от такава вероятност? Няма гаранции, освен собственото ни осъзнато разбиране на важността на проблема и въвеждане на достатъчно точни и гарантирано действащи предпазни механизми. Някои от тях споменах по-горе. Ето още: при демокрация и многопартийна система е особено важно да има механизми, с които да се пресече възможността политиците да „заиграват“ политически игри с офицерите, както и да се забрани под заплаха от незабавно уволнение, офицерите да влизат в договорки с отделни политически партии или техни представители. Въвеждане на карантина – забрана за заемане на национални изборни политически длъжности поне пет години след оттегляне от военна служба. И още няколко фундаментални правила и механизми, които зрелите демокрации прилагат, а други, не-толкова зрели, се надяват, че могат и да загърбят. Но бумерангът неумолимо се връща и ги удря. Това може и да не доведе до явен военен преврат, но във всеки случай неумолимо разлага армията отвътре и я убива без да има война.

Много хора ви упрекнаха за вашите забележки към Върховния главнокомандващ на въоръжените сили Румен Радев - за тълкуването на историята и ролята на българския генералитет, че президентът не познава правилата и нормите на гражданско-военните отношения и др. Как ще ги коментирате?

Аз не знам колко много са тези „много хора“, както казвате, защото са ми известни само двама – един пенсиониран генерал от военното разузнаване, чийто емоционални доводи, декларации за преданост и колегиалност и призиви за лоялност към генерала-президент Радев прочетох с интерес, но нямах какво да му предложа като контрааргумент на неговите лични емоции и лична лоялност. Другият беше един старши офицер, преподавател във Военна академия „Раковски“, който с коментар във Фейсбук ме обвини в тежкото академично нарушение – липса на прецизност в цитатите и позоваванията към вече съществуващата, според него, изобилна академична мисъл на тема гражданско-военни отношения в България. Аз не разбрах защо при такава изобилна мисъл ние имаме проблем, но той очевидно счете, че ме е дамгосал за невеж и далеч под неговото ниво, защото не намери за необходимо да подлага на критика нито един от моите аргументи. Така че, двама! И това е в защита на силовата страна в спора: някой си бивш военен тръгнал да критикува действащия президент на държавата и върховен главнокомандващ на въоръжените сили! Нали е ясно от коя страна е силата? Откъм властта. И щом в защита на тази сила са се обадили само двама, това всъщност е показателно, че аргументите ми са основателни.

Вашият коментар за решението генералите и полковниците да получават и пенсия, и заплата. Има ли го това чудо в други държави и армии?

Това е възмутително, защото е аморално. Не искам да коментирам дали е законно, защото то със сигурност е, което обаче не го прави ни на йота легитимно. Знаем от опит, че със закони, дописвани „на коляно“ и прокарвани под сурдинка от силните на деня, всичко може да се окаже законно. Не мисля, обаче, че българското общество, включително и огромната част от офицерите в армията, одобряват това селективно двойно плащане на малка група „богопомазани“. Докато офицерът е на активна служба – получава заплата. След като се оттегли от активна служба и отговаря на възрастовите условия – получава пенсия. Как генерали и полковници получават едновременно и заплата – защото са все още на активна служба, но и пенсия – без все още да са се оттеглили от активна военна служба, е пореден пример на българския законотворчески гений. Не мога да спекулирам чия точно глава е родила идеята и е предложила тази поправка в закона и с каква цел. Но има старо правило – qui bono?, или търсете кой печели. За да отговорим у кого отиват ползите, първо да помислим какъв е резултатът от тази поправка в закона. Непосредствената група печеливши безспорно са няколкото (предполагам) десетки генерали и полковници, които са попрехвърлили годините и вече отговарят на условията за пенсия, но явно са толкова ценни и незаменими в дадения момент, че началниците им не ги освобождават, а ги държат на активна служба. Преценката за оставане на активна служба е на началника и в крайна сметка на министъра. Тоест, ако те са доволни от този човек, той ще продължи да бъде на служба, тоест, ще продължава да получава заплатата си, но започва по право да получава и пенсия. Тези офицери със сигурност вече са по-доволни от новото си финансово положение на „пълна заплата плюс пенсия“. Тук би било добре да проверите дали са получили също и компенсацията от двайсетина заплати, които се полагат при пенсиониране след толкова служба.

Втората, и по-малко очевидна група печеливши от тази ситуация можем да се предположим, че е самата отбранителна система, с други думи – цялото българско общество, защото очакваме отбранителната система да бъде по някакъв начин по-ефективна и по-ефикасна. Предполагам, че аргументите за поправката в закона са били нещо подобно на: „така ще бъдат запазени изключително ценни офицерски кадри в този тежък момент на краен недостиг от човешки ресурси в армията, без това да води до допълнително финансово бреме за бюджета“ - край на предполагаемия цитат. И наистина, изглежда очевидно, че ако бъдат пенсионирани, тези хора ще започнат да получават пенсията си, а на техните места ще бъдат назначени нови, които съответно ще получават заплата, без да имат опита на току-що пенсионираните.

Звучи примамливо да се запази и опита, докато изглежда не се вдига цената, но е заблуда, защото за отбраната и за обществото резултатът е само и единствено негативен. В армията е всеизвестно какво се случва с офицерите, в момента в който освен заплатата си, започнат да получават и пенсия – кротват. Има стара българска поговорка „кроткото агне от две майки цица“. Така и тук. Защото докато пенсията е гарантирана на този вече пенсионер, заплатата му зависи от благоволението на началника, респективно благоволението на министъра на отбраната, а за генералите – благоволението на президента. Така докато пенсията е право на този човек, заплатата му изведнъж за него се е превърнала в „царска милост“. В момента, в който „царят“ прецени, може да прекрати активната служба на този офицер и той да остане да получава само пенсията си. Всеки в такава ситуация се замисля сериозно какво приказва, кога и пред кого. Резултатът е политизиране на тези офицери и превръщането им в конформисти, в готовност да нагодят „експертизата“ си, за да е доволен този, от когото зависи тяхното моментно, но несигурно финансово благоденствие. Какво очаквате от тяхната експертиза по критично важни и противоречиви въпроси?

Това са въпросите, от които следват тежки държавнически решения, но тези решения се аргументират и оправдават пред обществото именно с експертното мнение на висшите военни офицери – та нали само те имат монополното знание по тематиката. Вече стана въпрос за този монопол. Може да има и изключения, но като общо правило тези офицери спират да имат мнение, различно от това на началника и губят най-важното си качество – критичното мислене и откровеното излагане на фактите на базата на своята експертиза. А тази експертиза е уникална – обърнете внимание, че политиците, които са на власт, няма откъде другаде да я получат, освен от офицерите на активна военна служба. И когато някой политик е обещавал необмислено и откъснато от реалностите – а в областта на отбраната това се случва постоянно – и сега е изправен пред невъзможността да реализира обещаното, какъв е неговият политически изход?

Спасението му е да намери послушна „експертиза“. Тя ще го обслужи, ще нарече черното – „тъмно сиво“, а сивото – „бяло с ограничения“ и ще му помогне да излезе „политически отличник“. Защото изборите винаги са на хоризонта. Не е лесно на политиците, но пък такава „експертиза“ винаги може да ги извади от политическа безизходица, до която неминуемо стигат. И ако такава послушна „експертиза“ не съществува, то политиците на власт имат – поне при днешните условия в България – пълната възможност да си я отгледат и размножат. С тази законова възможност е постигнато точно това. Така че, qui bono?

Има и втори, не по-малко негативен ефект, при това с много по-продължително действие. И той е, че се задръства системата на нормалното кадрово развитие, офицерският корпус се препълва с генерали и полковници, състарява се опасно, става муден и неефективен, а младите офицери – демотивирани и разочаровани. Тук отговорът на qui bono очевидно трябва дори да ни плаши.

Но да оставим тези разсъждения на мениджърските и административни умения на директора човешки ресурси в министерството на отбраната, за да просвети министъра си, а той може пък да реши да инициира законодателни промени – каквото право и задължение има – и да коригира това, както сам го нарекохте, „чудо“. А дали такова „чудо“ има в други армии не знам. Важно е да го няма в нашата, както и в армиите на нашите съюзници. Защото това е тежка болест в стратегическото ниво, в мозъка на армейския организъм. Такова състояние може само да радва враговете на България.

Наближава Денят на храбростта и празник на Българската Армия. Кой 6 май е останал в съзнанието ви и който никога няма да забравите?

Първият в моята активна служба, 6 май 1993 г., когато празникът беше възстановен подобаващо и българското общество и Българската армия го прегърнаха като стара скъпоценност, дълго време смятана за безвъзвратно изгубена. Няма да забравя тази емоция. Виждаме, че тя е силна и днес, независимо от близо половин век на чужди празници, натрапени ни от БКП и от Москва. Изобщо, ние в емоциите сме силни. В рационалността, за съжаление, често изоставаме. Крайно време е да възобновим баланса.

Въпросите зададе: Красен Бучков