Проф. Пламен Павлов: Нашата свобода не ни е дарена

- Проф. Павлов, в контекста на съвремието ни изразът „отговорност пред България“ актуален ли е?

- Да, в нашата страна, независимо от всички деформации на т.нар. „преход“, все пак има обществени корективи. Ето, за най-актуалната тема в момента – продажбата на ЧЕЗ, истината излиза наяве. Независимо от дефектите на българската демокрация, тя е факт.

- Каква е историческата истина за 3-ти март – вашият прочит?

- Откакто стана национален празник, 3-ти март е доста оспорвана дата в исторически аспект. Комунистическият режим упорито отказваше това да е националният ни празник. Разбира се, че и критиците на тази теза имат известни основания – че Санстефанският договор е предварителен, че реално не е влязъл в сила и т.н. В крайна сметка обаче 3-ти март е заключителният акорд на това, което започна през април 1876 г. , комитетската мрежа на Левски, върху която стъпва Априлското въстание – без това не е било възможно да се стигне до такова развитие на Източния въпрос. Появата на България върху картата на света след 500 години робство, е най-видимият, най-безспорният резултат от това, което става на 19 февруари по стар стил и 3-ти март по нов. Това е най-важното. Идеята за обединена, целокупна България, се превръща в своего рода национална доктрина за поколения българи. В името на тази доктрина става и Съединението и Независимостта, войните за национално обединение. В някакъв смисъл посланията за целокупна България са валидни до днес, дори да не го съзнаваме. Ние граничим със себе си и това не е само една красива фраза. Имаме своите задължения към нашите сънародници в чужбина и в този смисъл посланието за обединението на народа ни продължава да е актуално дори в модерният 21 век.

- Около тази дата всяка година се обострят всякакви „фили“ и „фоби“, какво бихте им казал?

- В самото съзнание на българите десетилетията след Освобождението и до 9 септември 1944 г. 3-ти март е национален знак. Нека да не забравяме, че Сръбско-Българската война завършва с мир, който е сключен на същата дата, има и други аналогии в историята ни. Най-често на 3-ти март се противопоставя или 6-ти или 22-ри септември, съответно Съединението и Независимостта. Нека да припомним, че строителите на съвременна България, на първо място Стефан Стамболов, водеха абсолютно независима политика както спрямо Османската империя, така и срещу намесата на Русия. И Съединието, и Независимостта, са важни, но 3-ти март ни връща на световната карта. Твърди се, че трябва да сме благодарни на Русия, че не сме се освободили сами, че сме получили свободата си на тепсия и т.н. Това са едни мантри и клишета, които решително трябва да бъдат изоставени. И Гърция, Сърбия, Румъния, решават своите политически проблеми с намесата на великите сили и с военната активност на Русия. Тя не води войната от някакви хуманни подбуди, а следва своите геополитически интереси и най-вече излаза на Черно море след поражението в Кримската война. Но пък интересите й съвпадат по онова време с нашите. В това отношение нищо не бива да ни кара да подценяваме себе си. Българското участие във войната е масово, не е само Опълчението, има доброволци, народни горски чети, българско разузнаване. Самият генерал Гурко признава, че операцията, когато освобождава София, е невъзможна без подкрепата на българите при преодоляването на Балкана. Да не припомняме и издръжката на руската армия и много други неща. Нашето участие дори до някъде е било ограничавано от руското командване, но е значимо и важно. Всички знаят и за броя на жертвите, за ужасите в Карлово, Сопот, Стара Загора и др. Нашата свобода не ни е дарена от никого, не я дължим на никой чужд народ. Националната идея на поколения българи, българската мечта, са въплатени във връщането на България върху картата на света на 3-ти март.

- Всичко това не е било възможно и без личност като Васил Левски, затова ли написахте книга за него?

- Неслучайно я озаглавих „Левски: Другото име на свободата“. Без Българското революционно освободително движение, без активизацията на българското общество – неговата средна класа, интелигенцията, не би могло въобще да се стигне до събитита от 1877-1878 г. Затова спокойно можем да казваме, че Апостола е и спасител, и освободител на България. Активността на българското революционно освободително движение, на българската екзархия, са в основата на нашето освобождение и ние не бива да подценяваме това. В предходните войни понятието България изобщо не се употребява в дипломатическия свят. Това започва след Санстефанския мирен договор. Само това е достатъчно, за да стане ясно, че всички резерви към 3-ти март са пресилени и несъществени.

- Не ви ли плаши крайният национализъм, който сякаш се разгоря в последните години? Дори Адела Пеева направи нов филм по тази тема, чиято премиера е тази вечер.

- Гледах го предварително този филм, но го смятам за малко пресилен. Не бива от разни съществуващи групички от крайни инфантилни елементи, да се прави заключение и извод за патриотичния профил в България. Особено пък да се правят директни политически намеци. Впрочем, аз не намирам разлика между патриотизъм и национализъм. Симеон Радев също не прави тази отлика. Той казва, че след Освобождението в България има „русофили и националисти“. Смятам, че напоследък в България има един просветен патриотизъм и е крайно време това да се разбере от нашите политици. На знакови дати хиляди българи в десетки наши градове показват какво мислят и чувстват. Според мен това е знак, че българската нация започва да връща своето национално достойнство и затова не може да бъде подлагана на филски и фобски послания. В 2018 година да се говори за русофили и русофоби, простете, е абсурдно.

- Обаче националното ни обединение къде е? Нали то беше националната доктрина на Санстефанския договор?

- Националното обединение в наши времена вече има съвсем други измерения. Ето, договорът с Македония е крачка напред, стига да не остане само на хартия. Не бива да забравяме за нашите големи общности в чужбина – в Румъния, Бесарабските българи в Украйна и Молдова, за нашите в Гърция и др.. Същностната философия на европейската интеграция предполага точно това. Ние трябва да изискваме от политиците – от нашите и от международните, най-малкото да не пречат на такъв процес на сближение.

Интервю на Аделина Делийска