Проф. Раденски за Фрог: Стъкленият капак на соца ограничаваше, но и защитаваше

Атанас Раденски е един от най-успелите български учени в САЩ. Той е професор в университета Чапман в Ориндж, край Лос Анджелис. Раденски е първият български информатик, удостоен с научната степен доктор на математическите науки и първият, избран за професор по информатика в Софийския университет.

Раденски e в България, за да представи първия си роман “На парти при президента”, издание на “Изида”.

- Проф. Раденски, наричате романа си книга на контраста. Къде да го търсим?   

 - Контрастът е между американското общество и хората от Източния блок.  Американското общество в годините 1989-1990 г. контрастира на това, което беше в България - тоталитарен режим, планова икономика и една култура, по-емоционална, по-податлива на крайностите. Не е така интересно да се напише роман за контраста между Франция и Италия, тъй като контрастът не е толкова силен. Когато минат 20-30 г., по-лесно се преценяват събитията. В онова време имаше много дим и повечето хора не разбраха какво става. На хората тук, бидейки подложени на постепенни промени, паметта им се изкривява. Едно предимство на такива хора, напуснали родината си като мен, е че те виждат нещата малко по-достоверно, тъй като не са повлияни от промените.

- Има много моменти от Вашия живот, отразени в романа Ви. Може ли той да се определи като автобиографичен?

- Той се базира на много факти. Представете си, че всичко което сте чули, преживели през последните 5 сек го забравите, какво остава у вас? Нищо! Остават нашите спомени. Бъдеще няма, имаме очаквания, планове... Тръгвам да катеря Черни връх и съм сигурен, че днешният ден така ще го прекарам, но мога да се спъна и да си навехна глезена и всичките ми планове се променят драматично. Бъдещето са мъгляви намерения, които смятаме, че ще станат реалност, но невинаги стават. Миналото може да бъде изкривено, но то е това, което сме. Много елементи от моя живот има в романа, но има и случки от средите на историците, които съм научил от моята съпруга историк. В него има неща, които съм и прочел. Например намерих в един блог на Дмитрий Иванов история за празна бутилка от водка, изхвърлена от аудитория на Софийския университет. Това е действителен случай, който засяга един български журналист. Романът е основан на моя живот, но далеч не е автобиографичен.   

- Почувства ли сте се прокуден от собствената си страна и затова сте заминали за САЩ.

- Не ме пускаха да пътувам навън. Не съм обиден, но е вярно, че навремето се бях почувствал като осъден, след като не можех да излизам навън. Главната причина да пътувам беше, че работех в област, в която всичко се развива много динамично. Тази област се развиваше главно на Запад, не толкова на Изток. Канеха ме да пътувам, покриваха ми разноските. Единственото, което трябваше да получа, е разрешение да изляза в чужбина. Когато отвориха границите, заминах. Имаше икономически причини, които в този момент бяха много силни и надделяха в решението да замина. Бяха трудни времена и това само по себе си е достатъчно да замина.

- Трудно ли Ви беше да пробиете?

- Не е лесно, тъй като не пътувах на Запад преди това. Работех в библиотеки и там отидох като никой на 40-годишна възраст. Не гледах на нещата като недоволен човек, който е отхвърлен, погледнах на нещата като на интересно предизвикателство. В България ме избираха за професор, имах докторска степен, така че вече не виждах тук какво можех да направя освен да бъда университетски професор.

Исках да отида в Америка като в страна, в която се случват нещата с компютрите, това е моята специалност. Беше ми интересно да започна като никой и да видя докъде мога да стигна. В Америка бе моят втори живот и сега искам да опитам трети - като писател.

Започнах работа в Америка като гост професор информатик в същия град, в който се развива действието във втората част на моя роман. Главният герой не съм аз, това е човекът, който аз бих могъл да бъда. Той избягва ненужните ангажименти, така че романът не е автобиографичен, но е базиран на моя опит.

Това, което Америка ми даде бе, че ме прие. Икономическа стабилност също ми даде. Америка ми даде шанс да опозная различен свят, тя е най-гостоприемната в света за емигранти.

- Работили сте в БАН. Как изглежда БАН сега и преди?

- БАН беше интелектуален център. Потенциалът трябва да се използва. Нещата може би днес изглеждат така: все едно да имаш скъпа мощна кола и я държиш потънала прах и й наливаш масло. Държавата не трябва да унищожава и задушава организация като БАН.

- Имате ли поглед върху събитията у нас?

- В България хората май нямат много доверие на политиците. В Щатите също им нямат доверие. В България хората са емоционални, в Америка заради президентските избори също. Моята гледна точка е такава – аз не мога кой знае колко да направя. Все едно да се ядосвам, че навън е завалял дъжд. Фокусирам енергията си там, където нещата зависят от мен.

- Какъв е контрастът сега у нас?

- Преди 89 г. имаше стабилност и сигурност, имаше стъклен капак, който освен че ограничаваше, той защитаваше. Това е положителното, не можем да отречем. Животът беше по-лесен. Сега няма стабилност, има конкуренция, човек е застрашен, но може би има неща, които компенсират това.

- Книгата ви ще бъде ли преведена на английски?

- Още не знам. Рано е да се мисли за това. Мисля, че книгата би била интересна за американците, защото те имат стереотипен възглед за това какво е била и какво е сега Източна Европа. В миналото картината за тях е изглеждала по следния начин – милиционерски режим и нещастни хора. Режимът беше такъв, но хората не бяха нещастни. Хората бяха защитени, нямаха дилемата как ще оживеят. И повече хора намираха начин да се чувстват добре.

- Прибирате се всяка година у дома. Сблъсквате ли се с абсурди?  

- Сблъсках се с абсурда да гласуваме задължително. Харесах сегашния президент за това, че върна закона за задължителното гласуване. Правото да гласуваш включва и правото да не гласуваш. Правото ти на религиозен избор позволява и да си атеист. Абсурд е да има задължително гласуване. Навремето ако не отидеш да гласуваш, това се отразява във файла ти. Изпитал съм го. Една сутрин трябваше да пътувам, затова в 6 часа отидох да упражня правото си на глас. Посегнах да взема бюлетина и да я пусна директно в кутията. Направиха ми забележка. Отидох в черната стаичка, сложих бюлетината в плика и се върнах да я сложа в урната. Тогава председателят на комисията я взе от ръката ми и започна да я опива да не би да съм скъсал бюлетината. Нямам добри спомени от това време. Беше шокиращо.

Интервю на Даниела Николова