Рене Карабаш пред Фрог: Като хамстери на въртележка сме

Това заяви в интервю за ФрогНюз писателката Ирена Иванова, позната с псевдонима си Рене Карабаш.

Рене Карабаш е автор на романа "Остайница" и стихосбирката "Хълбоци и пеперуди" (ИК "Жанет 45"), за която получава номинация за Националната награда за поезия "Иван Николов" (2015). По-късно книгата има своите премиери в Университета Кеймбридж, в Българския Културен Институт в Лондон и в Българския Културен Институт в Прага. Нейни стихотворения са преведени на няколко езика.

Носител е на първа награда за белетристика от литературния конкурс "Боян Пенев", а от 2017 г. е в почетното жури на Националния литературен конкурс "Петя Дубарова".

За ролята си във филма "БЕЗБОГ" Ирена получава няколко престижни филмови награди за най-добра актриса - от фестивалите в Локарно, Сараево, Стокхолм.

Ирена Иванова е основател на Творческа Академия "Заешка Дупка".

Ето и цялото интервю:

Какво се случва в сферата на културата в момента? Намираме се в предизборна кампания, но темата сякаш никога не е била водеща.

Не мисля много оптимистично. Не знам дори откъде да започна. Нещата не просто са в застой, а вървят назад. Може би знаем от кога вървят така назад. Надявам се да се подобри тази ситуация на всички нива. Надявам се, че с предстоящите избори хората през цялото време да са слушали цялото това бърборене по телевизиите и да са поставили всяка дума на тези хора под въпрос. Виждам как едни хора повтарят едни лъжи и те стават истина.

Виждаме и какво се случва в Народния театър, в Националния филмов център също има огромен проблем. Замръзнали сме в някакъв застой. Политиката по някакъв начин отново започна да влиза в културата, защото това е едно силно звено, което влияе на хората.

Достатъчно е да се върнем назад и да погледнем какво се е случвало преди нас - историята трябва точно заради това да се помни, не за да се бием в гърдите на националните празници. Напротив - трябва да се връщаме назад и да видим какво се е случило.

Препоръчвам горещо на хората да гледат филма на Костадин Бонев “Далеч от брега” - ситуацията в Народния театър е много добре описана, случвало се е, написано е. Като хамстер на въртележка сме и се надявам да излезем от нея на предстоящите избори. Има много обезверени хора, за съжаление - генерацията на родителите ми, на тази преди тях. Изгубили са вяра, че нещо може да се промени. За щастие родените през 1989 г. и след нея сме оптимистично настроени, че никога не е късно.

Коя е най-голямата реформа в сферата на културата, която искате да видите?

Според мен е добре да се помисли за литературата и отпускането на повече финансиране за преводи на българска литература. Имаме нужда от това. Повяват се все повече преводи, но те не се случват през държавата. Много хора си плащат за това. Има много качествена литература. Георги Господинов прокара един чудесен път за българската литература по света. Сигурно и смело го следвам и аз. Хората трябва да вярват повече, че могат да се случват такива неща и това става през примерите.

Вчера отбелязахме Световния ден на поезията, но сякаш този празник мина между капките. Какво е за Вас поезията?

От няколко дни се местя в нов дом и съм заровена в багажи. Не влизам в интернет, не знам какъв ден сме. Случайно обаче точно вчера в цялата тази суматоха и битовизъм открих едно стихотворение на Мери Оливър, което тотално ме извади от този бит и го споделих. Точно това е поезията - едно бягство от реалността, връзка, която много често губим със себе си.

Смятате ли, че поезията е навсякъде? Пишещите хора сякаш винаги носят вдъхновението в себе си и могат да го намерят навсякъде. В този смисъл всеки ден е Световен ден на поезията сякаш.

Абсолютно. Много писатели мислят за вдъхновението, като нещо, кето идва, когато страдаш. Смятам, че истинският поет намира вдъхновение, независимо какво се случва, независимо дали навън пече слънце, или има облаци. Откривам поезията навсякъде и това е моето спасение. Ъгълът, под който пада светлината, създава знак. Интересни са ми стихотворения, които не говорят за абстракции като любовта и красотата, а говорят за материята и показват всичко това през звуците и всичко, което живее в този свят.

В академията ми за писане “Заешка дупка” се опитвам да науча курсистите точно това. Наблюдавам прекалено много абстракции и метафори в поезията и главата на читателя става “много голяма”. Ние трябва да можем и през тялото си да чувстваме тази поезия. Да влезем в ролята на сърце.

Затова и романите си ги пиша като поезия. Без нея това е една прекрасно създадена структура в ума, която може да има добър ефект и интерес, но писането със сърцето дава чувството, енергията и вкарва живот.

Споменахте прозата и романите си. Наскоро ни зарадва новината за превода на “Остайница” в Египет. Какво означава тази книга за жените, които живеят в тази държава?

Доколкото имам обратна връзка от издателя ми там и преводача, книгата се приема доста добре и се чете много. Странно е наистина, че първият превод на романа ми “Остайница” излезе в арабския свят. Явно там е бил най-насъщен. Предполагам, че означава много, тъй като засяга много женски теми. Предстои романът да излезе и с превод в Китай, но за съжаление там ще трябва да направим някои корекции.

Какви?

Ако искаме да излезе в Китай, ще трябва да се промени да речем любовта на главната героиня - от жена да стане мъж. Дори да сменим пола обаче на любимата на главната героиня сюжетът не се променя по никакъв начин. Не залагам на обвивката и тялото, а на срещата между две души. В Полша също излезе “Остайница”. Оказа се, че и там е било много важно да излезе - неотдавна забраниха абортите, доста религиозна държава са.

Мислих си, че темата със заклетите девици, която беше актуална преди може би 5 години, вече ще се изчерпи, но става точно обратното - става все по-актуална. За съжаление нашия човешки свят започва не да еволюира, а обратното - много американски щати също забраниха абортите, темата с Истанбулската конвенция. Вместо да вървим напред, ние се движим назад.

интервю на Джесика Вълчева