Събина Генова: Едуард не беше желан в България

Вчера, 22 декември в Сакраменто, САЩ бе погребан един от най-автентичните борци срещу комунизма - Едуард Генов. В отвъдното той се пренесе с българското знаме, обвило ковчега му и под звуците на химна “Мила Родино”.
Генов издъхна на 17 декември от сърдечна недостатъчност, на 63-годишна възраст.

Роден е в София. През 1968 г. като студент по история е арестуван за разпространение на позиви в подкрепа на Пражката пролет. 10 г. прекарва в затвора в Стара Загора, но бунтарският му дух не е сломен.
През 1986 г. е един от шестимата български дисиденти, които подписват Апел до Виенската конференция в защита на човешките права в България. По-късно заедно с Илия Минев учредяват Независимото дружество за защита правата на човека. Въдворен е от комунистическия режим в село Михалково, а в края на 1987 г. е принудително изгонен от Държавна сигурност от България.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-жо Генова, обиден ли си отиде от този свят Едуард Генов на България?

- В никакъв случай, той не беше обиден на България. Живя с идеята и спомена за родината си и посвети целия си живот на нейната свобода от комунизма, и на надеждата, че един ден обикновеният българин ще има възможност да живее нормално и демократично.

- От какво се вълнуваше последните месеци от живота си, какви теми коментираше?

- Естествено, вълнуваше го всичко за родината. Смяташе че е направил колкото е било по силите му за България, и твърдеше, че сега е ред на младите да действат и да поемат щафетата.

-Как коментираше случващото се е нас през годините на прехода?

- Това, което се случи в България по време на прехода нямаше нищо общо с идеалите, за които младостта му премина по затворите. Беше в известна степен разочарован, като него мислеха и други дисиденти.

Реално комунистите запазиха за себе си цялата власт, смениха само икономическата структура. Едуард разбираше, че тази промяна е фалшива. Преди години му бяха предложили от България да издигнат кандидатурата му за депутат, но при условие, че си затваря устата. Отговорът му беше категоричен – “Не съм от хората, които си затварят устата”. Това е показателно за случилото се в България – затвориха устите на хората.

- Споделял ли е съпругът ви, кои са най-големите грешки, които България допусна след падането на комунизма?

- Казвал е нещо, доказано многократно от историческия опит - първите падат жертви, и се превръщат в попътни камъни, на които могат да стъпят идващите след тях, като си присвояват и заслугите им. Но тази несправедливост не донесе на България добро.
Едуард казваше с ирония: “Мъдрите се страхуват преди да действат, смелите – след това. Нямаше мъдри между нас”.

Но за голям проблем той приемаше факта, че в момента около 5,5 милиона българи живеят извън родината си. За съпруга ми това беше огромна болка. Казваше, че ако процесът продължи, неминуемо, ще доведе до изчезването на страната. Някой, от синовете на МАЙКА БЪЛГАРИЯ, които не са забравили за “Мила Родино” и не мислят единствено за собствения си джоб, трябва да спрат това самоубийство на страната.

- През последните години в България се внушава, че до 10-и ноември 1989 г. в страната е нямало автентична антикомунистическа опозиция, а е била от руски, перестроечен тип. Приемаше ли Едуард Генов такава постановка?


Една от последните снимки на Едуард Генов с внука си

- Той знаеше много добре от собствен опит и от този на всичките му съмишленици, че такива твърдения са чиста пропаганда, с цел да унищожат, заглушат и потъпчат историческата истина. Налагането на такава теза цели единствено да се прочисти пътят на новосъздадената ‘демокрация’, под контрола на БКП и Държавна сигурности. За разлика от нея, автентичната антикомунистическа дейност на българската общественост беше призната и отразена, например в книгата ‘Дисиденти и опозиция в комунистическа източна Европа, издадена от Полак Детлев, както и в други международни публикации.

Едуард винаги е бил на позициите, че е създадена една погрешна картина за България. Приемаше се, че тя е тиха и кротка страна, че българите приемат съветската власт с удовлетворение. Но това никога не е било вярно. Българските дисиденти не отстъпваха на бунтарите от другите държави от социалистическия блок. Но големият проблем, бе, че българската емиграция не успя да се доближи до активността на останалите емиграции. Борците срещу комунизма в България работеха и действаха без подкрепата на емиграцията си. В същото време полските и чешките емигрантски общности упражняваха натиск върху западните правителства, изнасяха непрекъснато информация в западната преса. В България това не се случи. Журналистът Георги Заркин го удушиха в затвора, но някой по света не чу за това?

Когато Едуард пристигна в Америка, през 1988 г. се срещна с двата клона на българската емиграция – земеделци и националисти. Молел ги е да забравят за старите разправии и да работят заедно, но те не го чуха и така бе пропилян шансът да се помогне на страната.

Затова след падането на комунизма, се появиха измислени организации. ДС създаде няколко такива групи. А и в Независимото дружество за защита правата на човека, комунистите отстраняваха хора, за да вкарат свои.

- Преследваше ли го и в САЩ призракът на комунизма и на Държавна сигурност?

- Държавна сигурност никога не забрави за неговото съществуване, включително и сега след смъртта му. До ден днешен нито една власт в България не е признала официално, че Едуард и семейството му бяха екстрадирани принудително извън пределите на родината си.

- Коя беше според него най-голямата лъжа на демокрацията?

- Измамените надежди на обикновения българин.

- Обмислял ли е вариант да се завърне някога у дома?

-До края на живота му неговото присъствие в България не беше желано. Той беше неудобен, защото беше в състояние да говори само истината. Казваше: “Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно, а се сменяха най-различни – демократи, царе”.