П. Симеонов: Бяхме употребени от историята

интервю на Ана Кочева

‒ Г‒н Симеонов, разговаряме 20 години след една вече историческа дата в най‒новата ни история, затова какви са Вашите спомени за 10.11.1989 г. Как започна този ден лично за Вас, имаше ли нещо в него, което да подсказва завършека му по начина, по който се случиха нещата вечерта?

- Денят си е ден. Длъжен съм да припомня, че неформалните организации повече от година излизаха с декларации по политическото положение, в началото на годината и през пролетта имаше гладни стачки, вършеха се обиски и арести на неформали, бяха екстрадирани активисти на неформалите, през май започнаха демонстрациите на български турци за възстановяне на имената, имаше сблъсъци, паднаха жертви, през лятото тръгна бежанският поток към Турция, през есента разрешиха спътниковите телевизионни антени, либерализира се паспортният режим, през октомври наченаха първите публични прояви на независимите сдружения...
Така нареченият "социалистически лагер" се тресеше и разпадаше. В Унгария и Полша вече управляваха некомунистически правителства. Предния ден беше паднала Стената, разделяща Берлин и станала символ на Желязната завеса. Германия тръгна към своето обединение. В средите, в които се движех, очаквахме промяната. Бяхме сигурни, че предстои.
Имаше само един въпрос – кога? Кой ден? Пак ли ще бъдем последни?
По модела на Унгария, Полша и ГДР, както и на процесите протичащи в СССР, чакахме началото на промяната да започне отгоре.
Такава беше политическата системата. Промяна от долу (да си спомним ГДР – 1953, Унгария – 1956, Полша – 1981) не беше възможна, тя не беше възможна и без съгласието на Кремъл (тук ще прибавя Чехословакия – 1968).
Чакахме промяната да тръгне отгоре, но съзнавахме своето поведение като причината, която ще принуди политбюро и ЦК на БКП да я започнат.
Ако Живков не беше свален на 10 ноември и ръководството на БКП не беше създало първоначалните условия за промяна – свобода на организациите, възстановяване на старите партии, свобода на митинги и демонстрации, до края на декември всичко това щеше да бъде постигнато по пътя на бунта. Живков беше свален на пленум на ЦК на БКП, защото положението беше станало неудържимо. Те бяха принудени да го свалят...
На 10 ноември по обяд отидох в кафенето на писателите на ул. "Ангел Кънчев" (на това място сега има магазин за електронна техника). Там разбрах.
Вечерта в Яйцето на Университета чакахме новините в шест. Съобщиха го официално. Последва "ура", но! Знаехме, че със системата е свършено, но нямахме представа как, кога, докъде и на каква цена ще стане. Виждахме върха, но не знаехме пътя до него.
Още се катерим...


Кръглата маса (автор Иван Стоименов, архив Омда)

‒ Беше славно време, въпреки че се прокрадваха, покрай синята еуфория, и слухове от друг характер. Лияна Панделиева, напр. беше разказала в едно интервю преди време, че след митинги в провинцията някои от първите лидери на СДС пиели и се биели. Разкажете за тези динамични дни. Днес расте поколение, което няма спомени за това време.

- Не съм чел интервюто на Лияна и не зная какво има предвид. Нито веднъж през пролетта на 1990 година не съм видял пийнал лидер на СДС. Имаше пияни от техническите сътрудници на “Раковски” 134 – неколцина печатари. Там имахме печатарска машина. Те пиеха.
Но е истина, че всички, целият народ, бяхме все пияни, но в смисъла на дядо Вазов. На първия митинг (18 ноември) имаше няколко десетки припаднали. Ораторът каже думата “демокрация” и хоп – вижда се как някой припада, когато споменах, че искаме “държавна сигурност да се занимава само със сигурността на държавата, а не системно и безнаказано да нарушава законите” – припаднаха четири-пет души. Вечерта по телефона разказах за припадащите на Румяна Узунова – за радио Свободна Европа в Мюнхен, а тя ме прекъсна: “Нищо чудно, Петко, тук като дойде Майкъл Джексън, така припадат. Хората се вълнуват.”
Няколко седмици по-късно възрастни мъже и жени подскачаха на място и със светнали очи викаха “Долу БКП”, “Долу БКП” – вече беше 14 декември, една седмица след създаването на СДС.
Връщане назад нямаше. Неописуемо чувство от падането на бариерите – СВОБОДА! , бяхме ято птици, литнало към топлите страни. От адреналина бяхме все приповдигнати.
Срещу нас с цялата си непокътната мощ стоеше тоталитарната държава. А-у-у. Влезте в клетката на белите мечки, изправете се и речете – ела мечко, да видим як ли ти е кръста! Е, така бяхме ние – обезумели от мечти.
Като видех или чуех по телефона Луканов (министър-председател тогава, а аз ръководех предизборната кампания – имаше маса технически въпроси по организацията на изборите), първата ми работа беше да го запитам: “Още ли не си подал оставка?”, същият въпрос задавах на Павел Писарев (шеф на телевизията)... Не им беше кеф. “Ами вие си отивате бе, хора...”
Скачате с бънджи за първи път! Сега си представете, че това усещане продължава от 10 ноември 1989 година до края на август 1990 година. Горе-долу за това става дума. После вече скачането ставаше за втори, трети път и прочие...
Казват ми – употребиха ви.
Вярно е. Бяхме употребени! Употребени от историята.
Както са били употребени въстаниците през Априлското въстание 1976 г., както са употребени войниците при Сръбско-българската война, въстаниците през Илинден 1903 г., войниците през балканските войни... Съдба за мъже.
Пожелавам на днешните млади хора да бъдат употребени от историята – да превърнат България в европейски отличник, като се изправят срещу караконджулите, вилнеещи в държавата.


Кръглата маса (автор Иван Стоименов, архив Омда)

‒ Как си представяхте тогава, през 89‒та, България след 20 г. и какво от онези Ви очаквания се случи? Разбира се, и кое горчиво ви разочарова?

- Нещата, които съм искал тогава, съм ги казвал публично и то доста години преди промяната: свобода на словото, печата , сдруженията и събранията; свободни избори; пазарно стопанство; свободна инициатива; Народното събрание да е постоянно действащ орган...
Това вече е факт, но се оказа недостатъчно. Нашата генерация направи каквото можа. Явно се вижда, че аз и всички ние не сме свършили политическата работа на следващите поколения. Нашите постижения бяха инструментализирани за ново властване и нови несправедливости. Борбата за свобода, казва Рейгън в една своя реч, никога не престава. Сега е ред на новите генерации - дайте своя принос за свободата: европеизирайте страната; бийте шута на олигарсите, а не им се подзмазвайте; създайте закони и социална практика в защита на индивида, неговата собственост, чест и достойнство; работете за основната ценност на либералния капитализъм – равния старт; доведете до нов интегритет нацията... Възникнаха невероятно много нови политически проблеми, те трябва да бъдат решавани.

‒ Защо се случи така, че значителна част от фигурите, които оглавихте опозицията в онези години, днес, казано буквално, трудно се гледат един друг и предпочитат да се избягват.

- Не ви разбирам. Мнозина починаха – Георги Спасов, Любомир Собаджиев, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Борис Кюркчиев... Останалите поостаряхме. През годините сме имали сблъсъци, понякога остри, но – голяма работа. Междуличностните ни отношения са добри. Връзката между хора, които са готови да си сложат главата в торбата заради убеждения, е от различно качество... Друг е въпросът, че като изключим Константин Тренчев, който продължава да е в активната политика, и Желю Желев, който е държавен пенсионер като президент, останалите водим живота на редовите граждани и не сме част от светския купон и протокола. Може би това имате предвид?! Не ни виждате събрани на виенските балове?!. Би паднал голям смях.

‒ Преди малко употребих думата „фигури”. Давам си сметка, че тя не приляга за всички политически играчи, които изгряха непосредствено след 10‒ти на политическия небосклон. Вие кои бихте откроили ‒ и от ляво, и от дясно.

- Основните фигури си "грееха" (ще използвам вашия израз) и преди 10 ноември. Нито един не беше име, добило известност след 10 ноември. Ние бяхме публични лица години преди това и с поведението си отпреди 10-и заехме мястото си след 10-и. Нямаше делението ляво-дясно. Битката беше: демокрация от западен тип или някаква нашенска измишльотина.
Като създатели на СДС бих откроил имената на Желю Желев, Георги Спасов, д-р Петър Дертлиев, Ивайло Трифонов, Димитър Луджев, Христофор Събев, д-р Константин Тренчев, Елка Константинова, Емил Кошлуков, Милан Дренчев, Любомир Собаджиев, Димитър Баталов...
Като радетели на демократичните промени, чието влияние беше не само в СДС, мога да спомена Георги Мишев, професор Николай Василев, Блага Димитрова, Николай Генчев, Чавдар Кюранов, Благовест Сендов, Кръстьо Петков, Нешка Робева, Светлин Русев, Анжел Вагенщайн, проф. Иван Николов, Копринка Червенкова, Велислава Дърева, Петър Слабаков, Марко Ганчев...
Трета група "фигури" бяха за запазване властта на БСП в условията на новата парола – "демократичен социализъм" – Андрей Луканов, Петър Младенов, Александър Лилов, Стефан Продев, Любен Гоцев, Добри Джуров, Атанас Семерджиев. Интелигентни, образовани и непоправими партизани.
Ясно е, че изброяването ми е непълно и подреждането условно. Пропускам някого.

‒ Кои са най‒приятната и респ. най‒неприятната политически изненади, които се случиха на България през прехода. Впрочем приключи ли той окончателно?

- Приятни изненади не съм имал. Очаквал съм ги. Най-приятният резултат е самата свобода и присъединяването към Европа. Неприятните изненади бяха много. На първо място – липсата на култура на свободата – властници, журналисти, съдии, чиновници... С други думи всенародната безотговорност и простотия. Безотговорност на управляващите (“Връщане на земята в реални граници”. “Кредитните милионери”. Нехайството към изнесените пари... Корупцията. Цялата икономическа реформа. Издънването на съдебната система!). Развихрилата се всенародна алчност (спомнете си разграбването на керемидите на текезесетата, скубането на колците в кооперативните лозя, кражбата на плочките от напоителните канали, колене на породисти швейцарски крави от краферма, защото селяните (с.Ж.б.) не могат да си ги разделят...). За всенародността на безотговорността и алчността могат книги да се напишат.
"Преходът" в смисъла, в който ме питате, ще приключи, когато България стане "европейска отличничка". Такава беше целта на Голямата промяна – европеизирането на страната.
Но социалните и политически промени никога няма да спрат. Докато съществува общество и държава, промени непрекъснато ще има, понякога радикални, друг път по-незабележими.


11 юни 1990 сутринта около пет часа (архив Омда)

‒ Не мога да не Ви попитам защо се породиха онези упреци, че в качеството си на шеф на Агенцията за чуждестранна помощ сте ги окрали заедно със Спас Русев?

- Все едно да ви питам защо беше пребит Огнян Стефанов. На Балканите неудобните журналисти ги бият и убиват, неудобните политици ги клеветят, криминализират, убиват или загиват при нещастни случаи. Бях два пъти предупреждаван да се махам от политиката, защото бях неудобен, а веднъж ми предлагаха пари, за да напусна и да престана да говоря. Това стана в течение на двайсетина дни през ранното лято на 1991 г. Теглих им една. След две-три седмици започна атаката. Масирана, мащабна, с невероятни и разностранни измишльотини. Медийната кампания продължи петнайсет години, водиха следствие тринайсет години. Винаги с пикове преди избори. В лицето ми шепнеха "ще те вкараме в затвора", ровиха лист по лист дейността ми. Хвърлиха милиони за проверки. Искаха или да се хванат за нещо, или годините да минат. Накрая, през 2006 година, след като от 1992 година съм вън от реалната политика, и беше разгласено, че "преходът приключи", следствието беше прекратено с прокурорското заключение "липсват факти за формулиране на обвинителна теза"... Аферим, съгласиха се, че сестра ми не е курва!
Прочета ли някъде, че известен политик е вършил злоупотреби, а начинът му на живот не подсказва да има нерагламентирани доходи, винаги знам, че лъжат.
А що се касае за Спас Русев – той е вменяем, отивате и го питате: откъде са ти парите?

‒ Преди няколко години по време на управлението на Тройната коалиция бяхте казали, че ни управляват мрачни караконджули; каква е прогнозата Ви за новото правителство? Имате ли повече доверие сега на Б. Борисов и неговия кабинет?

- Тройната коалиция беше вредна за страната поради простичка причина – всяко правителство има две лица: властване и управление. Те бяха направили коалиция, за да властват. Коалициите по принцип са такива. В програмно отношение това бяха взаимно блокиращи се политически сили. Те не управляваха, те само властваха в отношение 8-5-3, а съзидателната им дейност беше семпла. Дали са крали – не зная. Ако някой си е купил през това време кола за стотина хиляди или с толкова да е нарастнало имуществото му или спестяванията му – работата е миризлива. Вярвам и на констатациите на Брюксел. На мен, в Агенцията, ми е правена проверка от Европейската комисия (тя беше основен спонсор на помощите за страната), която приключи с констатацията, че всичко е наред. Знам, че проверките им са обстойни и добросъвестни.
Категорично искам да кажа – желая успех на Бойко Борисов, така както съм искал успеха на всички български правителства.
Имам обаче резерви, че това ще се случи, защото правителството няма (възможно е аз да не съм запознат!) ясно изразена политическа програма и цели. Смущава ме партията ГЕРБ. Тя все още създава впечатление, че е в насипно състояние. Но си признавам, че нямам информация за нейния вътрешнопартиен живот: какъв кадрови подбор и отбор има, как квалифицира кадрите си, развива ли структурите си, какви са темите на вътрешнопартийния диалог... И ГЕРБ ли ще бяга от малцинствата?..
Досегашните действия на правителството и размахът на Борисов ми допадат. Допада ми чувството му за лична отговорност. Изпълнен съм с надежда, че той ще намери мярата и няма да влезе в ролята на страшината на ротата. Приветствам разсекретяването на протоколите на Министерския съвет; грижата към българи, попаднали в проблемна ситуация в чужбина; пълният преглед на предшестващото управление. Ако правителството замижава, замазва или продължава грешките на предишното, както беше до сега, свободните избори значително се обезсмислят. Приветствам усилието да се декриминализира управлението. Харесва ми конкретността, с която говори правителството – видими цели и срокове. Одобрявам ориентацията към пътната инфраструктура на страната.
По този повод искам да кажа, че проблемът не са само магистралите и околовръстното на София. Ще изброя само няколко неща: 1. България "не вижда Дунав". Страната не е отворена към него. Дунавските пристанища не са развити, пътната инфарстуктура към тях е никаква. 2. Срамна работа е да имаме само един мост на Дунава, както е било по римско време. Това е препятствие за развитие на крайдунавието, т.е. на цяла Северна България. 3. Стара планина е все още препятствие за комуникациите между Северна и Южна България. Проходите са малко, а наличните не са поддържани добре. Няма тунели през Балкана. 4. Пътните връзки със Сърбия и Македония са от времето на Студената война, когато Титовска Югославия се възприемаше като потенциален враг. Подобно е положението с пътната мрежа между България и Гърция. С Турция е малко по-добро. Физическите връзки на България с Европа преминават през европейските ни съседи. Ако не се отворим към тях, продължаваме своята физическа изолация от континента.... А тази изолация е елемент на българския блокаден синдром, създаден по времето на соца. Той е в основата на манталитета ни. 5. Междуселските пътища или са черни, или са в ужасно състояние. Вън от общественото внимание са улиците по селата...
Знам, че ще кажете, че няма пари. Това не е вярно, защото парите не са като нефта – или го има или го няма. Парите се произвеждат! Ние нямаме пари, защото не правим пари. Ние сме мързеливи и неорганизирани, затуй нямаме пари.
И тук вече е мястото на правителството и мнозинството - да мотивира хората към труд като създаде ясни правила и ги утвърди в живота... Всеки да знае и разбере, че с труд се успява, а със злоупотреби, насилие и кражби се носят раирани дрехи. Темата е твърде сериозна и просторна.

‒ Ако влезем в стилистиката на Дюма‒баща, сега говорим 20 години по‒късно. А след още 10 години? Къде ще бъде страната? Ще преборим ли националният манталитет, който май най‒много ни вреди?
Мисля, че да. Трябва ясно да проумеем, че всички български граждани са българи и имат равни права и свободи. И отговорности.

- Младите хора, ще сменят атмосферата на обществения живот в страната. Те това ще направят дори и да не го съзнават. Достатъчно е да знаят езици и да са видели Чужбината. Те вече ще разберат, че нормалното не извира от нашето всекидневие, нормалното расте, цъфти и връзва в Развития Свят. Те ще пренесат фиданките, ще ги посадят и отгледат...
Независимо от това - длъжни сме да продължим да сеем и разсаждаме български домати. Аман от тия дунапренови евроизмислици.