Стефан Куртоа: Излизайки от комунизма, не знаем в какво влязохме

Стефан Куртоа е автор на „Черната книга на комунизма“ (Le Livre noir du communisme) ‒ книга, в която се разкриват политически репресии, извършвани от т.нар. марксистко-ленинистки режими в различни държави по света. Тя е публикувана е през 1997 по повод 80-тата годишнина от Октомврийската революция. В края на седмицата той пристигна в София като гост на международен колоквиум „Тоталитаризмите на 20-ти век в сравнителна перспектива”. Докладът, който политологът представи на него, е за „Отварянето на комунистическите архиви и понятието тоталитаризъм”. Срещаме се непосредствено след като Стефан Куртоа кацна на летище София.

интервю на Ана Кочева

‒ Разговаряме 20 години след краха на една система, която вие описвате в своята Черна книга (Черната книга на комунизма ‒ б.р.). Имате ли усещането, че вече сме далеч от онези времена или все още призракът им тегне?

‒ Наистина от рухването на комунистическите режими в Източна Европа минаха 20 години, но за съжаление, дори и да изглежда много дълъг период за някои, тази епоха все още тегне много. Наистина, големите тоталитарни принципи като монопола на единствената партия, идеите на марксизма‒ленинизма, централизираната, планирана икономика са изчезнали. След това обаче нещата са еволюирали много различно според различните страни. Вероятно с изключение на някогашната ГДР в останалите не беше извършена абсолютна декомунизация. Този процес на декомунизация се състоя в най‒пълна степен в Източна Германия неслучайно; Западна я издърпа във всяко едно отношение ‒ икономическо, политическо, дори чисто психологическо. Правовата държава много бързо се възстанови, парламентарната демокрация също бързо се инсталира. А в страните, в които опозицията и дисидентството са били слаби, старата номенклатура и специалните служби са успели да се задържат във властта. За съжаление точно такъв е случаят с Румъния и България. Има други страни, където опозицията е била силна, като в Полша напр. Там обаче въпросната опозиция не е могла да се опре на нещо достатъчно силно, за да вземе властта. Тези опозиции като в Полша и Чехия са били принудени да направят компромиси с номенклатурата. Номенклатурата е освободила властта, но е сключила сделка да не я безпокоят за миналото. Един от най‒важните казуси е и този на Русия. Между 1989 и 1993 г. ние смятахме, че Русия ще наклони към демокрацията, но след това бяхме принудени да приемем, че хората от КГБ отново са взели властта и имат силни позии в нея, че са установили политически монопол изцяло, дори и без комунистическата партия да е на власт.

‒ Така излиза, че Вие може да дописвате безкрайно Черната книга!

‒ Не! Черната книга е книга за определена историческа епоха ‒ тази на комунизма. Проблемът сега е, че сме излезли от комунизма, но не сме съвсем наясно в какво сме влезли. Наблюдателите са затруднени да определят природата на тези комунистически партии, които под други имена са останали на власт. Те самите се наричат демократи, социалдемократи, социалисти, а пък всичко показва, че те не са такива по смисъла на тези понятия, приет в Западна Европа.

‒ Това е по‒скоро въпрос на номинация.

‒ Да, така е, още повече, че някои от тези партии, независимо от начина, по който се наричат, направо се насочват към национализма. Значи присъстваме на раждането на едни политически феномени, с които досега не сме се конфронтирали, не сме ги познавали, защото в историята те не са съществували. Тоталитаризмът се появи през 1917 г. също като съвсем непознат феномен. Излизането от него се оказва нещо твърде непознато, нещо, в което никой няма опит. Един известен пример е краят на нацизма, който по същество също е тоталитаризъм. Победителите му осъдиха идеологията на победените на трибунала в Нюрнберг, наложиха демократичните стойности като правовата държава и парламентарната демокрация. Сега обаче нещата са по‒различни.



‒ Значи ли това, че и днес може да се появи и да съществува по същество тоталитарна партия, но маскирана зад някаква демократична фасада?

‒ Да, очевидно това е възможно. То до голяма степен се дължи на факта, че, както казах, бившите комунисти в много от източноевропейските страни на практика останаха във властта под една или друга форма. В трети страни, такива са България и Румъния, тези партии останаха с много силни позиции и бяха неведнъж управляващи. Ако един от парадоксите на комунизма е невъзможността да го проумеем, може би и сега трудно можем да разберем някои от зараждащите се политически тенденции...

‒ Подобни сиптоми на съжителство с миналото виждате ли тук, България?

‒ По отношение на осъждането и отхвърлянето на комунизма ‒ това все още не е станало в пълна степен в страни като България и Румъния. Вече посочих, че в Германия, откъдето идвам днес, ситуацията е различна, там архивите на ЩАЗИ бяха изцяло отворени, миналото прочетено и това стана толкова отдавна, че някои неща дори се забравиха. Архивите се отвориха и в редица други страни от Източния блок, видя се същността на комунизма, на тоталитарните режими.

‒ Кой прави всъщност разследванията, кой чете документите ‒ повече историците, или повече журналистите?

‒ Историците със сигурност са тези, които интерпретират събитията, тълкуват ги, търсят причините за тях. Сега архивите говорят, те са отворени и всеки може да прочете онова, което го интересува в тях. В този смисъл го правят и журналистите. По‒рано достъпът до архивите не беше толкова лесен, но сега действително има възможност да се разучат документите с цялата им тежест. Историята на комунизма в България трябва да се проучи и напише именно тук в тази страна, от собствените й историци...