Презвитер Стефан Стефанов: Новият Великден е още далеко

Презвитер Стефан Стефанов служи в храм „Св. Николай Чудотворец” – Русе. Роден е през 1952 г. Завършил е богословие в София. Депутат от СДС в 36-то и 37-то Народно събрание. Председател на Комисията по жалби и петиции в парламента.

Интервю на Мая Стоянов

- Презвитер Стефан, Православната ни църква очаква Възкресение, но хората сякаш имат усещането, че им предстои разпятие. Защо вярата е заменена със страх и несигурност?

- Защото няма истинска вяра и истинска любов. Св. апостол Иоан Богослов пише: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта”. Няма и истинска вяра във Възкресението. Затова св. Апостол Павел казва: „Ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци... ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра”. Такава празна, формална вяра доминира днес, вяра без дела и без любов.

- Налага се усещането, че само по големите църковни празници българинът показно пълни храмовете, а в ежедневието Божиите закони са забравени и не действат? Защо се получава това двойнствено поведение?

- Вярата не е мъртва доктрина, а е начин на живот. Повечето хора, които определят себе си като вярващи, възприемат вярата като някаква откъсната от реалния живот теория, а не като своя ценностна система, ръководеща живота им. За съжаление нашата църква не прави почти нищо, за да научи хората на истинска вяра. Това трябва да започне още от кръщението. Не бива да кръщаваме без подготовка. Кръщение без подготовка произвежда само номинални християни. Както някой беше казал „християни на колела” – идват три пъти през живота си на църква – на колелата на детската количка за кръщение, на мерцедеса за сватба и на катафалката. Това е и смешно и тъжно и безсмислено. Това видяхме и миналата неделя на Цветница, когато се извиха дълги опашки за върба. Бог не е във върбата. Затова е тази двойнственост. Животът на вярващите по нищо не се отличава от живота на невярващите.



- Думата криза сега е много актуална – икономическа, финансова, с боклука, с ръководството на СДС и т.н. Какъв е вашият прочит на кризата в духовността и Христовата вяра? Тя мъчи от години българина и дава пространство на секти и лъжепророци.

- Днес не се разбира даже понятието криза. Едно от значенията на тази дума е решение, изход. Днес под криза се разбира липса на решение и изход. Съвременният човек е роб, без да съзнава това. Тези, които обещават свобода, „сами са роби на развалата, защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен”, пише св. апостол Петър. Както и Спасителят казва: „Всякой, който прави грях, роб е на греха”. Изходът от това самоналожено робство е в Христа, който е казал: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”. Но съвременният многознаещ човек продължава да пита като Пилат: „Що е истина?” Не се и сеща даже за думите на Христос: „Аз съм пътят и истината и животът”. Затова толкова много лъжепророци ни предлагат толкова сурогати за истината, затова затъваме в собствения си боклук в пряк и в преносен смисъл.

- В годините на прехода Българската православна църква се откъсна от проблемите на обществото. Духовниците се интересуват само от лептата си, а синодалните старци от имотите на църквата. Защо религията се превърна в бизнес, а духовниците се отказаха от мисионерство?

- Това е наследството от многогодишната атеистична пропаганда на комунизма. На БКП й беше нужна слаба БПЦ. Църквата у нас беше доведена до състояние на формално съществование за пред света. И тя още не може да излезе от това състояние. Свещенството се превърна в занаят за изкарване на прехраната. Много са малко духовниците с чувство за мисия и дълг. Но за щастие ги има и на този жалък фон тяхната дейност е равна на подвиг.

- Езикова трагедия е блокирала общуването между вярващите и църковните им водачи. Духовенството няма тежест и авторитет в държавата. Личи само една църковна фасадност. Защо се стигна до това раздалечаване?

- Няма авторитет, защото няма мисия. Няма го духа на възрожденците. През Възраждането църквата беше начело не само на духовните, но и на обществените борби, което впрочем е едно и също. Днес се изповядва и се налага кривото разбиране, че църквата не бива да се меси в обществените проблеми. Ето, това е резултатът от комунистическата намеса в църквата, за която споменах. Църквата няма авторитет, защото е дезертирала от обществения живот.

- И в дните на Страстната седмица продължава да се дебатира решението на Европейският съд в Страсбург, който настоява държавата да се споразумее с алтернативния синод на дядо Инокентий. Вие като духовник какъв изход виждате?

- Аз бях известно време към т. нар. алтернативен синод, защото там виждах някаква надежда за духовно възраждане. Това не се случи по никакъв начин. Днес тази групировка се интересува само от имоти. Решението им да съдят държавата не е продиктувано от загриженост, а от сребролюбие. Мисля, че правилното решение е Светият синод да заведе дело срещу тях. Ако и да се наричат алтернативен синод, те не предлагат никаква алтернатива. Оставам с впечатлението, че ги използват като алтернатива срещу самото православие, което категорично не приемам.

- Има ли България нужда от нов Великден – на духа, морала, държавността? Какво поколение е нужно за да извърши тази революция?

- Не само има нужда. Нуждата е вопиюща. Но нуждата не е от революция, а от духовно освестяване. Нашият народ затъва все по-дълбоко в бездуховност и безидейност. С печалните последици от това се сбъскваме на всяка крачка. Най-остро безизходицата се усеща от младите хора и затова най-кадърните от тях напускат Родината. В чужбина животът не е лек, но там се усеща, че има смисъл, а тук сякаш смисълът е изгубен безвъзвратно. Надявам се, че новото поколение, което не носи заразата на робството ще обнови църквата, а църквата ще обнови обществото. Но новият български Великден е още далеко. Както отговаря вардачът у пророк Исаия: „Наближава утро, но е още нощ”.