Валентин Вацев: ДПС е разгаданият шифър на българската перестройка

Валентин Вацев преподава геополитика в ПУ»Паисий Хилендарски» и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление. Определя себе си иронично като «политическо бившество, или политически покойник». До 1997 година е член на Изпълнителното бюро на БСП, една от водещите фигури в политическите и експертните структури на «Позитано».

Признава, че се е самоотлъчил от БСП, поради неплащане на членски внос. Категоричен е, че винаги е държал да го различават от хора, като Александър Томов, Николай Камов, Филип Боков и подобни.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Вацев, партийният елит на БСП отчете участието си в изпълнителната власт като успешно, но хората им дадоха отрицателна оценка с вота си. Защо се разминаха ръководство и електорат?

- Има съществена разлика между електората, членовете на левицата и ръководството на БСП. Това са две съвсем различни социални групи. Тесният елит на „Позитано” притежава правото да говори от името на цялата партия. Но той много отдавна воюва срещу своята членска маса, бои се от нея и не я разбира.

Аз бих прочел смисъла на ситуацията по друг начин. Да, провалът и успехът са етикетите на всяка политическа борба, но не смятам, че ръководството на БСП е преживяло провал. Официално – да, реално – не. Това ръководство на партията май че победи, като най-накрая се доближиха максимално до стария си идеал, за който воюваха десетилетия, без да го изказват с думи. Господ сбъдна молбите им – но не изказаните гласно – а ония, скритите, „тайните помисли на сърцето”.

Обърнете внимание на един – на пръв поглед дребен - детайл. Вечерта на 5 юли, след ясните резултати за изборния провал, Станишев заяви в словото си на официалната пресконференция в НДК, че тепърва качественият състав на партията ще се подобрява и тя щяла да се отваря. Тук също проговарят „тайните истини на сърцето”, защото тези думи означават просто: проклятие, проклятие, червени бабички! Ние нямаме нужда от вас! Кога най-после ще умрете! Когато този червен елит е изправен пред дилемата - да печелим с гласовете на червените бабички, или да ни бият, но да бъдем с чисти, бели ризи и некомунисти, то те избират втория вариант. Затова можем да питаме съвсем сериозно - БСП властова организация ли е, или вече е по-скоро идейна секта?

- Какъв е тайният политически идеал на този елит?

- Реално от 20 години една група хора на „Позитано” твърдят, че ръководят партия, която е на 100 години. Това е генералната линия на лъжата. БСП не е столетница, не е бабичка, а млада девойка, често с леко поведение. Разбира се, тя не е по-стара от СДС. Всички те са наследници на БКП и по различен начин се появиха от там. Хората, които направиха перестройката в България, много отдавна са на власт в БСП, а след 1997 г. съвсем овладяха ръководните постове.

Идеалът на тази групичка е малка, елитна, лява, но не комунистическа, бяла и пухкава, евросоциалистическа партийка, която максимално е освободена от членска маса. Партия, бедна на членове, но богата откъм банкови сметки, с лозунг „По-добре ляв и богат, отколкото беден и десен”. Първанов и особено Станишев реализираха най-пълно този замисъл. Членовете за тях са нещо крайно неудобно, защото те искат да контролират своето ръководство. Допуснеш ли членска маса, трябва да им дадеш и някакви демократични права.

За това идеалът им е - достатъчно малък елитарен клуб за избрани, родени най-добре в рамките на Околовръстното шосе на София, познати и приети в европейските елитни среди, а защо не и „по-нагоре” Има и списък на предпочитаните квартали, където човек трябва да се е пръкнал. За да бъдеш във върховете на левицата, по-добре да е да си роден в „Лозенец”. Но много помага и ако си проходил на „Оборище”, „Шипка”, или около Докторската градинка. Ако си расъл в „Бояна” също не е зле, но ако си от „Надежда”, „Люлин” или „Обеля” и пр. - просто не правиш кариера.

- А родените в пернишкото село Сирищник екзотично изключение ли са в БСП?

- Партията винаги ще има нужда от хора, родени в Сирищник. Такива стават за изпълнителни директори, те не са собственици на фирмата, те са временно сложени. На тях се възлага голямо доверие, но им се напомня от къде са взети.

Не забравям един впечатляващ факт - огромната биография на Първанов, публикувана във в. „Труд” в деня, когато той беше избран за председател на партията. Там имаше и чернобяла снимка на къщата на родителите му, с дъсчения кенеф в дъното на двора. Посланието беше: „Георги, взимаме те от там и ще те върнем там, ако не внимаваш”. Георги внимава, разбира се.

- Реализиран ли е напълно този идеал на червения елит?

- С дълбоко и истинско задоволство констатирам, че главният им идеал не може да бъде осъществен – да ги приемат в Онзи елит. Няма да стане. Онзи елит – световният, европейският и т.н. е много строг, много жесток и много затворен за тях. Ще приемат парите им, но тях не ги искат.

 Те ще останат затворени в ничията земя между Онзи свят, който не желае да ги приеме и Този свят, който се опитаха да унищожат. Предадоха своите, а чуждите не ги желаят. Затова те са хора от Нищото, хора от Никъде. Това са децата, дъщерите и синовете на комунистическите величия, усвоили всички ресурси на родителите си – но без идейните.

- Кои са архитектите и собствениците на тази партийна секта?

- Това е елитът на добрите момчета и момичета от добрите квартали на София, уж воюващите махали на Лилов и Луканов. Те бяха заедно през 80-те години на миналия век. А точно там е тайната на днешния ден на България. Това е един забранен за мислене период, в който аз откривам доста отговори. Забелязвате ли, днес в България може да се говори за всички периоди, но не и за 80-те години, а там са корените на днешния български елит. Това беше едно много превратно десетилетие.

Повечето в тази елитарна групичка, обаче, не се досещат колко са исторически ялови и безпомощни. За да съществуват, те имат нужда от една друга порода – провинциални дейностници, като Румен Петков, например. Той е единственият провинциалист, който Луканов взимаше на сериозно и имаше защо. Той е като Гюлбеддин Хекматияр - въоръженият афганистански полеви командир - ако се договориш с него ще те пусне да минеш през забранената за други негова територия, ако не - ще те застреля. Хуманист, разбира се, не е – но умее да държи дума, да не губи лице, да пази достойнство, да помни обидите и да се отплаща. Такива разбират от политическа технология, могат да свършат работа, докато онези с белите якички от жълтите павета си мислят, че свирят на пиано. Петков не се гнуси от червените бабички.

Този синтез между провинциалния политически бачкатор от руменпетковски тип (като той съвсем не е единствен, разбира се) и аристократичния софийски бял кокал работеше до скоро. Сега двата полюса са се скарали. Всъщност, така умира идеалът за политика, която според тях непременно трябва да бъде лява или дясна, но произведена в кабинетите на крадливата червена буржоазия от 80-те години. Да, това е визията на 80-те години за бъдещето. Ние вече сме в това бъдеще – те го осъществиха и сега се чудят, защо не може да се живее в него. Ясно е защо не може - защото конструкторите му не бяха живи хора, а измислени, стиропорни фигури.

- Според вас висшият ешелон на БСП живее в някакъв паралелен свят спрямо българското общество?

- Просто е така. Боят се от народа си и – разбира се - нямат нищо общо със социализма. Разбирам тази класа, аз съм расъл с нея, произходът ми не е много по-различен.

Станишев – като еталонен представител на тази социална класа - все пак успя да ме ме раздразни много, макар и само един път. Това беше, когато написа книжката „Защото сме социалисти”. Боже мой Сергей, ти можеш да си всичко друго, но не и социалист. Баща му беше донякъде.

Хора като младия Станишев ходят на Бузлуджа с мотоциклети като рокери, а не са разбрали, че до този връх или не се ходи изобщо - или се стига само пеша. Това си е чист трансцендентален гъзаросоциализъм. Произвеждат го инфантили, на които родителите им са се постарали да не знаят какво е усилие, напрежение, мъка. И затова няма как да знаят, че социализмът не е бял и пухкав, а е величествен – и страшен. Хората в България усещат тази фалшивост и отказват да приемат паралелния свят на хората от тази елитарна секта.

- В социалистическата партия върви дебат за оставката на Станишев. Има ли верен ход за лидера?

- Няма твърдо правило за адекватна реакция. Човек може да каже какво би направил той. Аз бих си депозирал оставката и бих свикал конгреса, за да поискам политическо доверие. Ще се опитам да обясня на другарите си защо се е получил този изборен крах, ще проведа тежък, но пределно честен разговор... Бих изслушал всички истини, включително горчивите – пък каквото реши волята на мнозинството Така постъпват хората от мъжки политически пол.

Но въпросът кой е виновен не може да бъде главният в политиката. Съществува класическа подредба на трите основни политически въпроса. Първият е: Какво е? Той е за адекватна оценка на действителността. Той отдавна е забравен и дори забранен в родната политика. Вторият е: Какво да се прави? И чак на края можем да попитаме: Защо нещата не са се направили както трябва и кой е виновен?

Очаквам Станишев да получи доверие отново, да отшиба своите критици от кръга „Лилов”. Те мълчаха 4 години и сега, когато се пукна циреят, заискаха оставки и решиха да правят бунт на броненосеца „Потьомкин”. Но по-важното е, че никой от тях не може да бутне Станишев – просто защото не те са го сложили. Той е спуснат отгоре и този отгоре ще го махне, ако поиска.

- Къде е това отгоре, има ли от Станишев по-отгоре?

- Разбира се, че има. Вие наистина ли смятате, че Станишев е способен да взима решения, да носи отговорност сам? Човек, освободен от военна служба? Хм...

- Той е първи в партията и 4 години е на върха на държавата, кой друг ще му взима решенията и ще му носи отговорността?

- На върха на партията да, но на върха на държавата...!? Не го подценявам, той не е марионетка, но големите въпроси не може да ги решава сам.

- Кой му е началникът на Станишев?

- Типичен журналистически въпрос, но аз по традиция не отговарям на такива питания. Истината е, че Сергей беше поставен на това място, той не е избран. Разберете, лидерите на тази партия никога не са избирани, може би само Живков, макар че кой знае... Но нали се разбрахме, че БКП и БСП са различни. В БСП първият се слага и се маха.

- Как се появи Станишев в ръководния ешалон на партията?

- Сергей работеше в международния отдел на БСП, който представляваше една стая на третия етаж, в която се трудеше един възрастен истински специалист по международни отношения, наследен още от времето на БКП. Станишев беше назначен на „Позитано” като наше момче, с правилен произход. Реално той не отговаряше за нищо, занимаваше се с технически въпроси, не пречеше, по-скоро помагаше. Уреждаше визи по посолствата и други дребни задачи. Не будеше никакви лоши чувства, но не беше и забелязван.

Изведнъж Първанов, на едно изпълнително бюро го доведе едва ли не за ръката. Представи го: ”Другари това е другарят Станишев, наш изтъкнат експерт с голямо бъдеще в партията”. Отговорът беше: „Абе Георги, ми че това е Сергей от третия етаж”. Първанов доведе Станишев от третия на четвъртия етаж, и това не е просто едно стълбище, а сериозно движение.

 Преходът между тези два етажа е фунадаментален на „Позитано”. Първата задача на Сергей беше да ни убеди на заседание на ръководството, че е необходимо приемането на рамковата конвенция за малцинствата. Не знам защо, но това беше първата му роля. Явно беше дошъл моментът не много подходящият Георги Първанов да освободи поста за много по-подходящия Сергей Станишев. Тогава нямах чувството, че на Първанов му е драго от това, по-скоро не му беше. Но такава е била Волята.

- Съпоставими образи ли са Виденов и Станишев?

- Те са напълно различни хора. Личностно се различават. Виденов е провинциален, а Станишев е столичен. Разликата е фундаментална. Виденов не е плебей, но не е и висок аристократ. В руската история такива като него са наричани бездушни дворяни, защото нямат нито една „душа”, т.е. нито един крепостен селянин. В българския феодализиращ се социализъм разликата между столица и провинция беше основополагаща. Виденов просто не е роден на нужното място и в нужния квартал. Той има и втори дефект - не е от село. Ако беше от село, щеше да се чувства много по-добре в столицата. Но той е именно градски провинциал. Търпяха Виденов, а той правеше компромиси. Накрая се оказа, че цената на компромисите е огромна и той няма как да я плати. Тези, които го използваха, те го и махнаха.

Със задна дата, май съм бил прав, когато настоявах да издавим и едните и другите на един и същи камък в един и същи водоем.. През 1995-1996 г. цялата партия се беше наредила пред кабинета му с мерак да носи отговорност, да управлява. Тогава се бях размечтал, как Виденов сменя гнилия столичен елит на тази софийска феодал-социалистическа партия. Но тогава класовото му чувство го напусна и скоро тези, които чакаха пред кабинета, му обърнаха гръб и го забравиха. Да, политиката изисква 99% компромиси, но последният процент не може да е компромис. Той прекали с компромисите, а просто трябваше да измете този „елит”. Цялата страна беше зад него.

При Станишев никога не е имало такъв драматизъм. С него никога нищо лошо няма да се случи, за него има кой да мисли. Сергей ще дойдат да го защитават, ако трябва и руски Спецназ, и американската 82-ра въздушно-преносима дивизия. Той е момче с най-висока протекция. Беше одобрен и в Москва, и във Вашингтон, а това означава, че и в Тел-Авив го харесват. За това и му изпратиха пиар фирма да го обслужва и да му проектира политическите успехи.

Но от друга страна - да поканиш такава фирма да ти върши политическата работа означава да признаеш, че ръцете ти растат от задника. Това се нарича свидетелство за политическа мизерия. Питам се – нямаше ли в България достатъчно читави евреи да им свършат работата, та чак от Израел да внасят?

Сергей и подобните му - като младия Добрев, Вигенин, Меликов и други подобни свидни рожби на Партията - живеят в една по-щастлива действителност, но тя не е паралелна, а е перпендикулярна на нашата. Сергей олицетворява идеята за социализма като достояние на нашите деца.

- Опасно ли е привличането на БСП и ДПС?

- По времето на Виденов с ДПС водехме битки и това беше една от правилните ни политики. Сега тактически „Позитано” можеха и без ДПС, но стратегически не. Зашото БСП и ДПС са елементи на една и съща перестроечна политическа утопия. Те са единородни и единосъщни. Проблемът на ДПС не е, че е турска партия, а че перестроечното й разбиране за политика е малцинствено. То е либерално- малцинствено. Перестроечната идея за демокрация е точно тази – демокрация на малцинствата: етнически, културни, религиозни и – защо пък не – сексуални. От тази тяхна гледна точка жените също са някакво екзотично малцинство – вярно, досадно, но и за тях утвърждаваме квота... Идеалният – и силно желан – социалист по този начин се оказва бременната малолетна еднокрака пуерториканска лесбийка. А в нейно отсъствие ролята й се поема от г-н Азер Меликов.... Квото е – тва е, работим с квото имаме...

От друга страна пък, на съюзът с ДПС много помага фактът, че БСП няма никакво чувство за държавност и се бои от обвинения в комунизъм и национализъм. Тя е точно обратното на националкомунизма – антинационална и антикомунистическа. Това е – разбира се – обикновен ляв либерализъм, който от време на време го дава социалистически.

При тази ситуация, съюзът с етническата либерална партия на Доган е по-скоро от Бога даден. Той е архитектурно предположен и заложен от самото начало. В този смисъл, не Доган е проклятието на България, а ДПС е тайната на българската перестроечна мисъл, нейният шифър, интимният й замисъл. Ако не бяха турци, щяха да са евреи, арменци, кюрди, папуаси дори - конструкторите непременно щяха да търсят малцинство. Защото за тях демокрацията е малцинствена игра, те се боят от гласа на мнозинството, боят се от народа си – и затова са страшно далече от него.

Тяхното ляво е измислено, неавтентично, стерилно, дизайнерски импотентно.
Това е не български, а Шампански социализъм – говорещ на брюкселски език с изящен американски акцент.

- Какво е бъдещето на БСП?

- Бъдещето на БСП е бъдещето на СДС, те изтичат заедно в канализацията на Историята. Хората в България днес все по-ясно осъзнават, че има реален живот с реални проблеми, а има също и измислен паралелен свят, където стиропорени социалдемократични принцове танцуват някакъв абсурдно-безсмислен куклен кадрил.

 Затова днес най-голямата партия у нас си остава Партията на негласуващите. В кръговета на тази най-голяма българска партия обаче вече се ражда чувството за политическа Реалност и с малко повече исторически късмет може да се роди и новата, реалната политика на България.