Здравка Евтимова за ФрогНюз: Няма по-добро лекарство и няма по-смъртоносно оръжие от истината

Това каза пред ФрогНюз писателката Здравка Евтимова.

Ето и цялото интервю:

Станахте първият лауреат на новоучредената награда за фантастика „Доктор Т. О’Конър Слоун” в САЩ - как посрещате тази новина, носи ли Ви удовлетворение?

Зарадвах се, когато научих. Когато човек получи такова признание, за мен това е равнозначно на нарастваща отговорност в следващите неща, които правя - да опитвам да правя така, че да получавам отново покани за представяне на нови ръкописи.

Разглеждам всяка награда като отворена врата и за хората, които четат книгата, и за тези, които са отговорни за публикацията на книги.

Нека кажем и това, че родената през 1830 година поетеса Емили Дикинсън е написала повече от 1800 стихотворения. От тях приживе са публикувани само десет и то не в литературни издания, а във вестници - например за увеличаване на млеконадоя, увеличаване на реколтата от царевица и т.н. Много нейни съвременници са получавали големи литературни награди. Имената на тези нейни съвременници са забравени, а Емили Дикинсън с нейните приживе публикувани десет стихотворения е поетеса, чието творчество е обичано в цял свят, благодарение на нейната сестра, която е успяла след смъртта на Емили Дикинсън да представи стиховете на сестра си. 

От края на миналата година имаме възможността и щастието да четем разказите в новия Ви сборник “Луничави разкази”. Признавам, че на мен тази линия от луничави хора в историите от сборника особено ми допада. Затова ли “Луничави разкази”?

В сборника има няколко разказа, в които героините са луничави. Те са или жени, или момичета. Аз обичам луничките. Те са сестри на луната, която всяка вечер се появява, за да ми каже лека нощ. Ако човек е добър, ако носи радост на другите, то луничките по лицето му осветяват пътя точно както луната осветява нашия път - особено на пълнолуние. Затова сборникът с разкази бе кръстен така. За заглавието благодаря на моя прекрасен редактор Красимир Лозанов. Той е баща на заглавието и на романа ми “Резерват за хора и вълци”. Той измисли и заглавието на “Луничави разкази”. Настина благодаря ти, Краси!

Авторите обикновено не обичат да разказват откъде черпят вдъхновение, как се създават персонажите си. Все пак обаче задавам въпроса - откъде идват историите, които разказвате по страниците?

Ако трябва да обобщим, ще ми бъде трудно. За всеки отделен разказ ми се е случвало да имам план да напиша нещо. За моя голяма радост не се получава нищо от плана, който съм направила - разказът ме изненадва. Обичам изненадите - хубавите, но дори и лошите са добре дошли. Героите в разказите нямат началниците. Аз най-малко съм им началник, никога не съм била началник и винаги съм отказвала да бъда. Когато разказът избяга и прави каквото желае, героите постъпват както желаят, аз се чувствам много щастлива, защото отново не съм началник, а съм просто човек, който живее временно в тази история, в разказа, след това си тръгва и очаква разказът да за заживее в сърцето му. Понякога това случва, понякога не. 

Сравнявам всеки разказ с човек - някой с по-добър късмет, друг с по-лош. Докато обаче човекът е жив, разказът е жив, винаги има надежда да се случи нещо добро - разказът да се бори за своята по-добра съдба. 

Четейки Вашите разкази, ми се струва, че честа тема е човешката сила и това как да се преборим със ситуацията, независимо каква е тя. В тази връзка - знак за какво е разделението на нашето общество, имаме ли нужда да потърсим заедно тази сила?

Нашето общество е разделено. Ние обаче не би следвало да се страхуваме от това. Разделението е признак, че хората мислят, че изграждат своето собствено мнение. Въпросът е как да се опрем на собственото мнение, за да постигнем общ напредък. Подобен подход е измислен още преди раждането на Христос, преди християнската ера. Сократ го е казал - нека да погледнем с добро око другия. Дали нашето око ще бъде добро, дали ще е изпълнено с разбиране, или ще е просто едно око, което ще търси слабости, каквото и да е окото, насочено към другия, нека да гледа с уважение.

Всеки човек е сплав от добри, позитивни, красиви черти, но и от отблъскващи черти. Ако се концентрираме върху тези отрицателни, отблъскващи черти, ние ще спечелим враг. Но нека си помислим, че и ние имаме такива отрицателни, неособено приятни черти. По-добре е всъщност да съсредоточим вниманието си върху силната страна на човека, да я намерим и особено ако човекът е по-млад, по-неопитен, да кажем - ето това е силата ти, това е твоят талант, това е най-голямото богатство, с което разполагаш. Талантът не може да бъде пречупен, той може само да бъде затрупан от тонове неразбиране, от тонове липса на внимание. Въпреки всичко обаче талантът, като една упорита река, пробива земните недра и намира своя извор. 

По-добре е вместо да чакаме десетки години талантът на човека на пробие и да намери своя извор, нека бъдем тези, които ще видят този талант, ще подадат ръка на човека. Ако не ни е особено приятен, нека не му пречим. По този начин това разделение, което толкова много стряска редица хора, ще се превърне в трамплин към постигане на обща цел. За да постигнем обаче тази обща цел, трябва да имаме отношение на уважение към страната, с която разговаряме, дори и да опонираме един срещу друг, страната, с която се борим. Когато уважението присъства, трамплинът започва да действа и общата цел се оказва колкото и трудна, в крайна сметка постижима. 

Можем ли да кажем, че част от това уважение е говоренето на истината? В момента живеем сред различни манипулации на информацията, сред дезинформация. Полезна ли ни е истината?

Няма по-добро лекарство от истината и няма по-смъртоносно оръжие от истината. Зависи в чии ръце, в чие съзнание ще попадне тази истина и по какъв начин тя ще бъде използвана. 

Ако дори към много съгрешилия човек, човек, направил много грешни стъпки в живота си, с които много е наранил другите, подходим с истината, но по начин, както лекарят отрязва гноясалата плът, за да зарасне раната и човекът да се върне отново в територията на здравето, ако нашата истина е именно този скалпел, който премахва гнилото и помага на хората, на общността да оздравее, тогава тази истина е силна, мощна. 

Възможно е обаче истината да бъде използвана като начин непрекъснато да бъде натяквано на хората - ето ти си калпав, ти не ставаш. Нека си помислим какво казва и Ботев: “Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - казвам ти”. Казвал, “че човек няма да стана, а ще да гния в тъмница, и ще ми капнат месата на Кара-баир на кола!”. Ако кажем - "това е истината за тебе, ти се провали и тук, и там, утре пак ще се провалиш", по какъв начин тази истина ще помогне? Тя иска да погребе човека. 

В нашите ръце е истината да се превърне в средство, което лекува, в средство, което не само обижда, но и изважда човека от тинята.

Аз съм дълбоко убедена, че дори истината да съсипва някого, тя е едно горчиво и тежко понасяно от организма лекарство, което в крайна сметка има добър резултат. Този човек - ако е мъдър, а повечето хора са мъдри, защото животът не позволява на немъдрите да оцеляват много дълго време - би си казал: “Щом толкова много говорят срещу мен, има за какво да говорят. Нима искам да поставя в центъра на моята вселена един престъпник, какъвто съм, един крадец, какъвто съм. Не, аз съм човешко същество и когато крада, аз съсипвам най-ценното в себе си - умението да направя общността щастлива”. Смятам, че такъв човек, който е сгрешил, който е оплют - макар и с истински факти, има шанс отново да се превърне в достойна личност, в достоен член на обществото. 

Това ме интересува много - как един предател може да се превърне в обикновен, уважаван човек и възможно ли е това. 

Как смятате - възможно ли е, виждали ли сте го?

Виждала съм наченки на тази метаморфоза. Не зная как ще завърши, но отново зависи от хората около човека, започнал метаморфозата - дали ще го посрещнат с оскърбления, дали ще го натикат в ъгъла и няма да разговарят с него, или ще се намери поне един - един е достатъчен, за да помогне на човека да усети, че когато лъже, той заличава себе си; когато краде, той краде от себе си; когато създава зло, когато копае гроб на другия, копае собствения си гроб - неслучайно я има поговорката “който копае гроб другиму, сам пада в него”.

Познавам двама такива човека, участвам в такъв процес. Най-трудният път започва от една най-малка стъпчица. Щом направиш тази малка стъпчица, надеждата е да не се пречупиш по пътя. Ако не се прекършат, ще им помагаме. Желая им успех! 

Говорейки за пътя, седим в началото на новата 2024 година. Какво бихте искали да донесе тя?

На първо място, на всички хора по света - и на добрите, и на лошите, пожелавам стабилно здраве. Нека това стабилно здраве е основата на тяхната радост, на обич, която не са срещнали - дано я срещнат. Да посрещат много млади, здрави деца в семействата си. Семействата, които дълго са чакали деца, годината да им донесе едно младо диво детенце вкъщи. 

За мен здравето е на първо място. Това включва и здравето в световен мащаб. Здравето на човечеството е мирът. Надявам се, през новата годината, колкото и трудно да бъде, оръдията да замлъкнат, дроновете да не бъдат вдигани, самолетите бомбардировачи да стоят на стоянки и да бъдат привеждани в готовност само за ремонт. Искам плачът на майките по изгубените им синове да престане. 

Знам, че това е много трудно. Знам, че нито една държава, нито един народ не трябва да бъде подлаган на изтребление. Моята огромна надежда - колкото и илюзорно да изглежда - е оръдията да замлъкнат. 

Именно този политик, който ги заглуши, ще остане в историята, както е останало в паметта на хората името на Александър Велики. Политиците в световен мащаб имат огромния шанс да увековечат имената си в историята. Децата да учат за тях, но не да се каже какви лагери за унищожение са изградили, колко врагове са избили и как са довели до пълна съсипия собствения си народ, а светът да запомни от нашите дни политик, който е успял трудно да направи невъзможното постижимо - довел е мир на света. 

Това е надеждата ми за новата година - мир. Знам, че е трудно изпълнимо, но това е мечтата ми. Затова сме и хора - да се борим за надеждите си и Вселената, която някои наричат Господ, да ни подари изпълнението на нашите мечти.

Интервю на Илияна Маринкова