9 юли: Рожденият ден на Вазов и днешните му наследници

Откога българският език за писателите е ограничение, е ясно – откакто голяма част от литературната ни традиция се премълчава и подритва в ъгъла, за да изпъкнат определени „световни” имена най-вече като преведени в чужбина.

Защото очевидно не е важно какво се случва тук на родна земя, какви думи от произведенията проникват и облагородяват вътрешния ни свят, а е на първо място необходимо много български произведения на определени хора (най-вече на един човек) да се преведат на доста чужди езици. Нашите думи, неоткритите и забравени думи – Бог да ги прости! Българската дума днес е абокат за вливка в чуждата култура. А Вазовото „език свещен на моите деди” звучи все повече като „език свещен на моите преводачи”. Оказа се, че и като „език свещен на моите тайни”.

Онзи ден лидерът на една от партиите цитира учебник по литература за седми клас, в който по повод на Вазовата ода „Българският език” било отбелязано като предимство на българския език това, че когато говориш на него в чужбина, не те разбират. Тоест, ако искаш да кажеш някому нещо скришно в самолета за Америка или по улиците на Берлин, някаква лъжа или простотия, имаш чудесен ‘свещен’ инструмент: карай по нашенски и тайната е сигурна.

Сега може би трябва да обясня защо пиша всичките тези неща под заглавие, отнесено към рождения ден на Вазов. Защото Иван Вазов освен писател е бил и радетел за обогатяването на речника ни. Търсел е целенасочено български думи от народните говори и ги е преоткривал за хората чрез художеството на произведенията си. На Вазов дължим навлизането в литературния ни език на следните думи: дъх, заник, изгрев, здрач, тучен, грохот, ладия, тътен и много други. За него българският език не е бил ограничение. Ограничение е било вътрешното му чувство, че ни липсва достатъчно богата лексикална култура. И Вазов го е преодолявал, като е търсел, като е пишел, като е разгръщал литературата ни в недостигнати до онзи момент жанрове и форми.

Някои намират творчеството му архаично. Децата не искат да го четат. И как ще искат – тук две глави от „Под игото”, там – още две. Защо пък да не ги махнем съвсем? Всеки днес търси приложение и полза от усилията си и ако не ги намира в модерния технологичен свят, ги мисли за ненужни. А кой обяснява на децата защо е важно да четат Вазов? Защо трябва да учат стари думи? Може би тези български писатели, които бързат да се кланят на преводачите, преди да са помогнали на собствения си народ да прогледне.

А от друга страна често се твърди, че препрочитаме Вазов. Рецитираме го по телевизията. И днес, на рождения му ден, ще има много обръщения и много подчертавания, че имаме с какво негово да се гордеем. Но ако смеем все още да наричаме Вазов голям български писател, то трябва да знаем, че изборът ни на определение ни задължава морално: да се оглеждаме за Вазов, да сравняваме днешните интелектуалци с него – като дух, търсения, художествени внушения, майсторство и богатство на езика. Това е прочитът, който Вазов заслужава. И слава богу неговите духовни наследници са сред нас. Само трябва да ги припознаем като такива. Защото съм сигурна, че самият патриарх на българската литература много би искал днес да изрече: „Господи, видоха!”

Магдалена Абаджиева