Николай Милчев: Изборите - докарахме се до Вазовите ”Чичовци”

В България и в света всичко е лично, включително и изборите. Колкото повече ни казват „нищо лично“, толкова повече е лично и нищо друго.

Вече пет години първите мъже в държавата си мерят мускулите, мерят си морала, честта и влиянието. И бабаитлъка, и ината си мерят.

Нашият политически живот често се изчерпва с реплики и дуплики на двамата генерали – единият сухоземен, другият – въздушен. Ще го кажа ясно – аз съм на страната на Радев, убеден съм, че той е правият. Но понякога кавгите ми идват в повече.

Изборите на четвърти април ще завършат със стратегическо реми. ГЕРБ няма да може да направи нищо повече, а опозицията няма да знае къде точно се намира и какво се е случило.

Като споменавам ГЕРБ, имам предвид Бойко Борисов. На него му е ясно, че повече клипчета от джипката няма да има, че пачките и кюлчетата ще отънеят, че най-близките му ще започнат да го ръфат. Затова четвърти април за Вожда от Банкя е само временна спирка, място за прегрупиране на сили, средства и въоръжение. Неговата Обетована земя е Президентството – нищо друго.

Казах, че на Бойко Борисов му е ясно какво ще стане, и изтръпнах. Изтръпнах, защото на него вече може и нищо да не му е ясно, да не дава Господ.

За опозицията четвърти април ще се състои само за кратко. Дори да състави правителство, то едва ли ще издържи повече от няколко месеца, защото опозицията е разединена, темите ѝ са дребни, а лидерите ѝ – себични и често фиксирани. И защото нейният звезден час отмина – приключи в края на септември 2020 година.

Сега не опозицията води предизборна кампания, а Румен Радев – неговите избори наистина сега започват.

А до четвърти април едва ли ще чуем смислени дебати. Ще чуваме за технологии за избори, но не дебати. И като ще почне да се лее една грижа за здравето и живота ни от екрана, че място няма да можем да си намерим. На това аз му казвам вятър и мъгла.

Изборите на четвърти април наистина са важни, изключително важни, но страхът, манипулациите и мъглите са много големи. И човек се изгубва в тях, защото се страхува лично.

В най-хубавата повест на Вазов – „Чичовци“, две фамилии – Варлаамови и Селямсъзови, воюват помежду си. Воюват с вражди, завещани от бащите им. И булките на тези фамилии също се карат и се кълнат през дуварите и от чардаците, докато слънцето залезе и времето изтече.

Не казвам, че и сега е същото. Само споменавам тази повест, ако някой иска, да си я препрочете.

Докарахме я до Вазовите „Чичовци“. И до четвърти април ще я докараме.

Николай Милчев