Ана Бландиана и Ангелос Сикелянос.

АНА БЛАНДИАНА е безспорно най-популярната румънска поетеса днес. Авторка е на редица сборници с поезия, проза и есеистика, сред които най-известни са: "Ахилесовата пета", "Третата тайна", "Годишните времена", "Проекти от миналото". Носителка е на редица национални и международни награди, между които е "Хердер", превеждана е на много езици.

НАШЕТО ДНЕС

(размисли)

Ана Бландиана

Превод от румънски: Огнян Стамболиев

В продължение на години все си мислех какво ще бъде това "наше днес" и никога не можех точно да си го представя, макар да имах понятие какво ще бъде то в най-общи линии. Моят образ за него не беше от най-илюзорните. Не, не го виждах в розово, беше по-скоро в сиво, като в дъждовен есенен ден. Естествено бе да го видя така. Няколко унили десетилетия покриха дъното на реката с толкова наноси и тиня, че водата й трудно се раздвижваше. Да, аз знаех отдавна, че "нашето днес" ще бъде доста мътно, но не предполагах, че ще е тъй гнетящо и унило. Не можех да предвидя, че между концентрирания мрак на най-сетне отишлите си четири десетилетия и сивата двусмисленост на днешния ден ослепителните минути на Коледа - тъй невероятни и кратки, ще ни дадат надеждата за чудо и празничност. Признавам, имах наивността да си въобразя, че кръвта може да пречиства, да филтрира всички нечистотии. Да, беше ми страшно да видя как те изплуват над пролятата кръв.
 И все пак "нашето днес" - онова същото, за което си мислех в продължение на години, в действителност не е по-лошо, отколкото беше в моето бледо въображение. Просто ни е трудно да го приемем, защото се оказа по-скъпо от цената, която предполагахме, че ще заплатим. И така: не ни остава нищо друго освен да го извисим и пречистим, докато цената, поискана за неговата съдба, най-сетне се приеме.
 Не, не бива да проявяваме милост към нашето минало. Трябва да бъдем безпощадни към неправдите, към неистините, към полуистините, да бъдем, ако е нужно, дори жестоки към самите себе си. Да умеем да си казваме всичко, без уговорки: да отделяме доброто от злото. И ако свещите, запалени по площадите и булевардите на Букурещ, ако пожарът в Университетската библиотека не могат - със своята светлина - да озарят отровения въздух около нас, за да се видим - значи самите ние трябва да се запалим. Може би тогава факлите на нашите тела ще ни помогнат да преодолеем мрака. Ще бъде толкова светло. Сънувам тази гледка от десетилетия. Наистина, никак няма да е лесно. Все пак, всичко зависи от нас...

СТАДА

Ана Бландиана

Присънват ми се стада,
които никога не съм виждала.
Присънват ми се, че слизат от планината
и минават край мен,
без да ме забележат.
И аз се събуждам
за живота,
за който моите прадеди
са благословили раждането ми.
А овцете вървят ли, вървят,
и не ме познават.
И какво ли да сторя,
що да им кажа?
Оставам сама в планината.
Изчезва звънът на хлопатарите.
Не разбирам защо не мога
да понеса най-естественото поражение -
да се спусна
с овцете в равнината.

НЕПИСАНО

Ангелос Сикелянос

Превод от гръцки: Цветанка Еленкова

Възлязоха отвъд стените
на Сион Иисус и учениците му,
малко преди залез слънце,
приближиха неочаквано към мястото
дето си изхвърляше градът боклука от години,
изгорени постели на болни, счупени съдове,
дрипи, дъски и отпадъци...

А там, връз най-високата купчина,
подуто, със крака извити
към небето, мършата на куче,
над което - както чуха отведнъж, гарвани
се спуснаха, газеха го и го изоставиха -
такава смрад се носеше, че
всички ученици до един
със длани на устата, се повърнаха...

А Иисус, пристъпяйки самичък
сред купчината спокойно, приближи до мършата
и тъй я гледаше; че не изтърпя
един от учениците и се провикна
отдалеч: "Равви, нима не сещаш тази
страшна смрад, че тъй стоиш?"

А Той, без дори глава да вдигне
от нещото, където бе се взрял, отвърна:
"Страшна смрад за онзи с
дъх възчист, но вдишва го от селището,
от което идем... Ала днес душата ми
се чуди на онуй, което се показва
иззад таз развала... Видите ли
как са блеснали на слънцето зъбите кучешки;
градушка сякаш, сякаш крин,
далеч от гниенето, обещание голямо,
на Вечността отблясък и надежда, ала и
светкавица сурова на Правдивостта!"

Тъй рече Той, и сетили или пък не
словата, учениците му заедно
като един, последваха отново
тихия Му път...

И ето на
посетен аз в ума си подир тях
към думите ти Господи се връщам и мисъл
целият пред Теб заставам: "О!... дай ми
дай ми и на мене, Господи, докле вървя
безспир, като отвъд града Сион,
до края на земята чак, дето
всичко е развала, всичко е боклук
и труповете непогребани затлачват
извора Божествен на дихание, в селището
или вън от него; дай ми, Господи,
сред таз непоносима смрад, отдето отминавам,
Твоя Свят покой,
да спра невъзмутим и аз сред
труповете и да уловя
със своя поглед някъде един бял
знак, градушка сякаш, сякаш крин;
да блесне в мен дълбоко отведнъж,
отвънка гниенето, надалеч от гниенето
на света, подобно кучешките зъби,
които, о Господи, на свечеряване видейки,

беше се учудил, обещание голямо,
на Вечността отблясък и надежда, ала и

светкавица сурова на Правдивостта!