„С дълбока нежност стискам ти ръцете, целувам пръстите ти...”

И макар че по-късно той излиза от идеологическата си рамка и се превръща в Международен ден на жената, родилните му петна продължават да разделят представителките на нежния пол. Затова някои от тях го честват с голямо удоволствие, а други - не искат и да чуят. Те предпочетоха да го заменят с американския Св. Валентин, нищо че понякога трябва да правят компромис с нашенския Трифон Зарезан.

Независимо дали ще празнуват или не българските жени, Frognews.bg реши да им подари нежната лирика на един от забравените поети на България - Димитър Бояджиев.

 

Димитър Иванов Бояджиев е роден на 18.05.1880 г. в Татар Пазарджик. Умира едва 31-годишен на  12.07.1911 в София. Поетът сам посяга на живота си. Мълвата тогава разнася, че е безнадеждно влюбен в една омъжена жена и не успява да преодолее тази своя любов.

Останал сирак на 13 години, той поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в социален дух. През октомври 1901 г. идва в София, работи в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. "Летописи" (издавано от К. Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи на творби на руски класици. Секретар е на българското консулство в Марсилия (1907-1909), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията "Ново време", "Съвременна мисъл", в. "Българан" и др. Самоубива се по лични причини, гласи официалната версия.

В някои от най-ранните стихотворни опити на Димитър Бояджиев се чувствува влиянието на социалистическите идеи. Скоро нотките на социален критицизъм заглъхват, за да зазвучат отново в края на живота му. Лириката на Бояджиев се насища с лични чувства и има характер на интимен дневник. В повечето стихотворения от това време личното страдание на поета придобива по-широк смисъл - неговият извор може да се открие в бруталностите на действителността, която задушава стремежа на нежната и изтънчена личност към светлина и красота, към поезия и шастие.

Приживе Бояджиев не издава книга, за него не е писано нищо. Но някои от стиховете му привличат вниманието на културната общественост с изострената чувствителност на автора, благородството на поривите, изяществото на стиха. По тоналност Бояджиев се родее със символистите, но не принадлежи към тях. Лириката му е по-жизнена и предметна, образността му е реалистична, със силно изразена импресивност. По-голяма част от стиховете му звучат меланхолично, но свържат ли се с личната съдба на Димитър Бояджиев, ще се види, че песимизмът не е подражание, нито моден повей, а изразява слабостта иа поета в свят на "силни на деня", където духовните му стремления остават неосъществими. По дух и характер лириката му е изповедна.

Бояджиев се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, пише винаги с активизирани до краен предел емоции и сетива. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност.

  С дълбока нежност...

 

С дълбока нежност стискам ти ръцете,

целувам пръстите ти - и не знам

дали е диган на земята храм,

където тъй да любят боговете -

тъй както аз те любя, о жена,

сияние във мойта тъмнина.

 

Като жътвар, причезнал за почивка,

достигнах морен гостолюбни праг

на твоя дом - във привечерни мрак

на скъден ден. С чарующа усмивка

разтвори ти заключени врати -

като бездомник клет ме приюти.

 

И сетне без почуда ти погледна

внезапните нечакани сълзи,

които гордостта ми не смрази,

склонена, без учудване, но бледна,

видя ти, в своите ръце ме впи

и жадно топлите сълзи изпи.

 

С приветни думи на утеха нежна

ти тихо ми душата просветли,

и дълго моето лице гали

с ръка внимателна и белоснежна...

Не помня - казах ли ти нещо аз?

Не помня - може би ридах без глас.

 

С дълбока нежност гледам те в очите,

целувам ти ръцете - и тъжа,

че може би в безплодната лъжа

на думите, тъй бледни, тъй изтрити,

ти няма да откриеш, о жена,

как аз те любя в мойта тъмнина!

 

  Писмо

 

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

 

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

 

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

 

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

 

  Утеха

 

Смарагди се топят във твоите очи!

Зелената и искрометна влага

на твоя взор, вълнуващ като сага,

в дълбоко-нежна искреност те обличи.

 

Устата ти, макар и трепетна, мълчи,

но ласки съкровени предполага.

Бленувам те, неизразимо драга,

на близката интимност в топлите лъчи.

 

Аз знам, че в пламнали вълни ще гина,

душата ти ще диря плачущ, може би,

в боязън и копнение безгласно...

 

И в теб ще найда вечната чужбина,

но гневен укор няма да те оскърби

в утехата на ложе сладострастно!

 

 

  Елегия

 

Макар безнадеждна, макар безгранично далечна

у мене утеха ти дириш, о клета жена,

но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна -

аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.

 

Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна.

С ненавист посрещам на спомена сладкия чар.

Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна.

Не радост си вече за мене, а страшен кошмар.

 

И все пак не мога очите си днес да откъсна

от твоето писмо ридающе! Мила жена,

защо ми се струва, че всяка милувка е късна?

Милувките срещат в сърцето ми гняв и злина.

 

О, зная как страдаш! Без сълзи, но строга и бледна

ти нервно си пръстите кършиш, в очите горят

ненужни решенья - и мислиш вселената ледна,

и мислиш, че няма за тебе вселената кът...

 

Не моята обич, а нещо огромно и властно

с последна милувка те гали в привечерний здрач

и сбогом си взема, и никога вече тъй страсно

не ще да трепери душата ти в мъка и плач.

 

Не весели срещи, цветя и усмивки любезни

в самотност върховно жестока ний двама скърбим:

със радости млади, тъй светли и безвъзмездни,

пожарът на нашата жажда не бе утолим.

 

Велик бе миражът, над нас що премина тържествен.

Не обич то беше, а оня сиятелен блен,

що всеки очаква на устни със химън приветствен,

и в празна надежда дочаква последний си ден.

 

Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна,

защото обида ще бъде за нашата скръб...

Но как ще се върнем в оная пустиня предишна,

когато ридае в сърца ни спомена скъп?

 

  Самотност

 

В скръбта на леката дрезгавина вечерна

ний дирим милосърдие един към друг.

Пред наши праг замира смътният отзвук

на улицата празношумна и мизерна.

 

Аз мисля, че русалка някаква почива

в коприната на твоя розов пеньоар.

Приведен, слушам те - и като нежен чар

дъхът на твойто сладко тяло ме опива.

 

Преданно скрий ме във прегръдките си топли,

о, моя скръбна, възхитителна жена:

така сърдечно приласкан, с прикрити вопли.

 

Аз тихо ще ти шъпна нейде как умира

в самотност непобедна и в злочестина

една душа съзвучно-тъжна като лира...

 

  Нощен блян

 

Ти спиш сега разнежена и мила

в постеля - съблазнителна и властна.

Нервозните ти устни е разкрила

една усмивка лека и прекрасна -

и твойто сладко, мургаво тело

в съня си никому не мисли зло.

 

Кажи, кому насъне се усмихна?

Кажи, защо ръцете си протегна

със толкоз жар и после пак притихна?

Внезапната тъга, която легна

на твоето замислено лице,

позната ли е мен? Кажи, сърце!

 

 

  Целувки

 

Излизам от малката стая,

вей сняг и ми смразва лицето,

но тае във сънна омая

и в пламък топи се сърцето.

 

Ах, нек си вилнее, нек стене

бездомният вятър зловещи:

доброто ми либе е мене

стоплило с целувки горещи...

 

  Забрава

 

На г-ца М. А-ва

 

В забрава и нега почивам

на бялата огнена гръд

и жадно, и с страст се опивам

на устни ти сладки с дъхът.

 

Аз слушам сърце ти как стене,

изпълнено с луди мечти,

как трепетно думи смутени,

замаяна, шепнеш ми ти -

 

и сещам, че чезне полека

у мен и разум, и свяст...

Но жаден съм тъй, че довека

бих пил тая пагубна страст!

 

О, дай ми ръчиците мали,

с усмивка ме ти погледни,

па поврага тъмни печали,

минали и бъдни злини!

 

Дни бъдни? - О, болката люта

не искам на техний хомот! -

С едничка подобна минута

нек стопим безсмислен живот!