Владимир Висоцки и любовите му

Животът му премина на екс, а жените го съпътстваха неизменно през него. Кои са жените на Висоцки? Ето ги... 

С първата си жена Изолда (Иза) Жукова той се запознава по време на репетициите на студентския спектакъл "Хотел Астория" в театралната студия на МХАТ. Висоцки бил поканен да изпълни малка роля без думи на войник с пушка. Отначало отношенията им били чисто приятелски, но завършили с това, че в един прекрасен ден през есента на 1957 година Висоцки завел Изолда у дома и я представил на роднините си като негова жена. Той бил на 19, а тя на 20 и вече имала дете от първия си мъж. Последвала весела и многолюдна сватба. След като завършила студията на МХАТ Изолда заминала на работа в Киевския драматичен театър. Висоцки останал в Москва, за да завърши обучението си. През 1961 година Изолда играела в Ростов на Дон, а в театъра на Таганка започва звездната кариера на Владимир. Постепенно те се срещали все по-рядко, разстоянието между тях растяло, ставало труднопреодолимо и накрая се разделили. Иза обаче запазила фамилията на Висоцки.

 
Втора съпруга на Владимир Висоцки станала студентката от ВГИК Людмила Абрамова. Тя била необикновено красива, с огромни гълъбовосини очи. Запознали се по време на снимките на "713-й иска кацане", където Владимир играел морски пехотинец. За първи път тя срещнала Висоцки в Ленинград, до хотел "Европа". Около входа към нея се обърнал пийнал млад мъж с молба да му услужи с пари. Людмила нямала в себе си нито рубла. Тя се решила и му предложила своя фамилен златен пръстен с аметист. Владимир го занесъл в ресторанта и с него се разплатил за счупените съдове. Така те се запознали. Висоцки не би бил Висоцки, ако изпращайки Людмила и влизайки в нейната хотелска стая, не би й предложил да му стане жена, което той всъщност и направил. На другата сутрин Владимир откупил пръстена и заедно с Людмила те потеглили за киностудиото. …Живеели в Ленинград, снимали се във филма и яли "нестандартните" мекици в съседното кафе. Понякога мекичките излизали криви и ги отделяли като брак. Владимир се уговорил всичките криви мекици да са за него — те били и по-евтини... Още не се бил развел с първата си жена Изолда, но вече живеел с Людмила, с която зарегистрирал брака си едва през 1965 година. Родителите и от двете страни отначало посрещнали това събитие доста сдържано. За младоженците обаче това нямало никакво значение. А след това се появили синовете — Аркадий и Никита. Владимир бил много общителен, а разбира се, сред приятелите му имало достатъчно неравнодушни към алкохола. И Висоцки започнал да пие, докато не дошъл и денят, когато се оказал в изтрезвителя, където се опитал да се самоубие. За щастие дежурният го измъкнал от примката и го спасил от смърт. Поради нежеланието на Людмила Абрамова да прави личния си живот публично достояние за нея се знае малко. И въпреки това, нейната роля в живота на Висоцки не може да се омаловажава: именно тази жена ражда неговите двама сина -- Аркадий (1962), който сега е сценарист и Никита (1964) -- актьор по професия, но от 1996 година - директор на музея на Владимир Висоцки. С Людмила те се разделили "с добро", без да се изясняват и спорят.

 
Тогава Висоцки отива при младичката актриса от театъра на Таганка Татяна. Това било по-скоро мимолетно увлечение. В последно време се говори, че Татяна му е родила дъщеря Настя, която сега е на 35 години. Лариса Лужина е единствената жена, която не отговорила на любовта на Висоцки "Наверное, я погиб: глаза закрою -- вижу" -- пише за актрисата Владимир. Именно на нея той посвещава своята знаменита песен "Она была в Париже", на нея, а не на Марина Влади, както обикновено смятат.

  Но след всички тези жизнени перипетии се появила и тази, за която вече толкова много е разказвано и написано. Марина Влади била млада и красива. След снимките във филма "Магьосницата" (по Куприн) тя станала особено популярна. Истинското й име е Марина Владимировна Полякова-Байдарова, а псевдонимът й е образуван от бащиното й име. Първият мъж на Марина, френският артист Робер Осейн, станал баща на нейните двама сина. Вторият й съпруг бил пилотът Жан-Клод Бруйе, собственик на авиокомпания; от него Марина родила третия си син. В едно интервю Марина разказва, че Владимир "...беше повече от съпруг. Той беше добър приятел, с когото аз можех да споделя всичко, което ми беше на душата". Тя си спомня, че по това време едва ли не "от всеки прозорец се носеха неговите песни". Нейните синове просто го обожавали и също започнали да свирят на китара. В Париж Марина Влади въвежда Висоцки в нов приятелски кръг. Но любовта не спасява барда от пиянството. През 1969 година животът на Висоцки виси на косъм. В състояние на афект той си прерязва вените, но го спасяват. Висоцки се опитва да се излекува от алкохолизма. Имплантират му "вечна" ампула от платина, т.нар. "есперал", но и това не го опазва. Без алкохол Висоцки вече не може да пише, да пее, да играе и някой го съветва да вземе слаба доза наркотици за облекчаване на състоянието си. За съжаление да се избави от наркоманията, той вече не успява. Отношенията им с Марина се влошават, изострят, тя иска да се разведе, но не й стигат силите. Владимир се боял от това и казвал, че "не мога да бъда вече с нея, но и без нея също не мога".

 
В края на живота си Висоцки силно се увлича по Оксана Афанасиева - студентка в текстилния институт. Благодарение на своята леля зъболекар, която лекувала повечето артисти от театъра на Таганка, Оксана често идвала в театъра. Там те случайно се срещнали за първи път. Тя била само на 18 години, а той вече навършил 40. Още след първата среща Оксана се разделя с годеника си. Висоцки я наричал "моята последна любов". Често взимал Оксана със себе си на гастроли. Намеренията му били сериозни, още повече че отношенията му с Марина Влади вървели към скъсване. По време на гастроли в Средна Азия, след като преживял клинична смърт, той казал на Оксана, че иска да се венчае с нея. Купил венчални пръстени, намерил свещеник, който се съгласил тайно да ги бракосъчетае. Но не било съдено това да се случи… И досега Оксана се прекланя пред него, смятайки го за "абсолютно, съвършено, стопроцентов гениален човек". На 23 юли 1980 година Владимир Висоцки говори за последен път по телефона с Марина Влади. Колкото и да е странно, въпреки връзката си с Оксана, той й казва, че скоро ще се видят, понеже вече е купил самолетен билет за 29 юли.

 
Марина Влади и до днес не може да слуша спокойно записите с песните му: "Минаха толкова години, но не мога още да говоря спокойно за Володя, да гледам неговите фотографии... и да слушам гласа му, когато него вече го няма. За мен това е непоносимо".

 
Ето как тя разказва за тяхната романтична любов в книгата си "Владимир или прекъснатият полет":

„С крайчеца на окото си виждам, че се приближава един млад, нисък и зле облечен мъж. Единствено светлосивите му очи привличат вниманието ми. Някакво раздвижване в салона ме кара да прекъсна разказа си и аз се обръщам без преструвки към новодошлия. Без да продума, той улавя ръката ми, стиска я дълго, после след като я е целунал, сяда срещу мен и започва да ме разглежда. Мълчанието му не ме смущава; гледаме се, сякаш се мъчим да се разпознаем. Знам, че ти си Висоцки. Ти не приличаш по нищо на ревящия, брутален великан от спектакъла, но силата на погледа ти ме потопява отново във вълнението, изпитано преди малко. Около нас разговорите продължават. Ти не ядеш, не пиеш; гледаш ме. — Най-сетне Ви срещнах. Тези първи слова ме смущават, аз ти отговарям с обичайните похвали за представлението, но виждам, че не ме слушаш, ти искаш да излезем оттук и да пееш за мен. Решаваме да завършим вечерта у Макс Леон - кореспондент на "Юманите", който има апартамент недалеч от центъра. В колата продължаваме да се гледаме мълчаливо. Озарявано от уличните лампи, лицето ти преминава от мрак в светлина, аз виждам само нежните ти пламенни очи, след това наблюдавам главата ти: коси, късо подстригани на тила, двудневна брада с червеникави оттенъци, умора, която вдълбава бузите ти. Ти не си хубав, видът ти е обикновен, но погледът ти ме съблазнява. Едва пристигнали, ти вземаш китарата. При първите акорди, при първите звуци аз съм още по-развълнувана. На момента твоят глас, твоята сила и твоят вик ме затрогват. Също — как си застинал. Седнал в краката ми, ти пееш само за мен. Малко по малко откривам текста, скърцащия хумор, задълбочеността на песните ти. Ти ми обясняваш, че театърът е твоят занаят, но че поезията е твоята страст. А после без всякакъв преход ми казваш, че отдавна ме обичаш”.

   
А помните ли тези песни? 

МОСКВА-ОДЕССА

В который раз лечу Москва-Одесса

- Опять не выпускают самолет.

А вот прошла вся в синем стюардесса, как принцесса,

Надежная, как весь гражданский флот.

Над Мурманском - ни туч, ни облаков,

И хоть сейчас лети до Ашхабада.

Открыты Киев, Харьков, Кишинев,

И Львов открыт, но мне туда не надо.

Сказали мне: - Сегодня не надейся,

Не стоит уповать на небеса.

И вот опять дают задержку рейса на Одессу

- Теперь обледенела полоса.

А в Ленинграде с крыши потекло,

И что мне не лететь до Ленинграда?

В Тбилиси - там все ясно и тепло,

Там чай растет, но мне туда не надо.

Я слышу - ростовчане вылетают!

А мне в Одессу надо позарез,

Но надо мне туда, куда три дня не принимают

И потому откладывают рейс.

Мне надо, где сугробы намело,

Где завтра ожидают снегопада.

А где-нибудь все ясно и светло,

Там хорошо, но мне туда не надо!

Отсюда не пускают, а туда не принимают,

Несправедливо, муторно, но вот -

Нас на посадку скучно стюардесса приглашает,

Похожая на весь гражданский флот.

Открыли самый дальний закуток,

В который не заманят и награды.

Открыт закрытый порт Владивосток,

Париж открыт, но мне туда не надо.

Взлетим мы - распогодится. Теперь запреты снимут.

Напрягся лайнер, слышен визг турбин.

Но я уже не верю ни во что - меня не примут,

У них найдется множество причин.

Мне надо, где метели и туман,

Где завтра ожидают снегопада.

Открыты Лондон, Дели, Магадан,

Открыли все, но мне туда не надо!

Я прав - хоть плачь, хоть смейся, но опять задержка рейса,-

И нас обратно к прошлому ведет

Вся стройная, как ТУ, та стюардесса - мисс Одесса,

Доступная, как весь гражданский флот.

Опять дают задержку до восьми,

И граждане покорно засыпают.

Мне это надоело, черт возьми,

И я лечу туда, где принимают!

БОЛЬШОЙ КАРЕТНОЙ

-Где твои семнадцать лет? -

 На Большом Каретном.

- Где твои семнадцать бед?

- На Большом Каретном.

- Где твой черный пистолет?

- На Большом Каретном.

- Где тебя сегодня нет?

- На Большом Каретном.

Помнишь ли, товарищ, этот дом? Нет, не забываешь ты о нем! Я скажу, что тот полжизни потерял, Кто в Большом Каретном не бывал. Еще бы ведь...

- Где твои семнадцать лет? - На Большом Каретном....

и стихове, създадени пак от него:

Я думал - это все, без сожаленья,

Уйду - невеждой!

Мою богиню - сон мой и спасенье

- Я жду с надеждой!

Я думал - эти траурные руки

Уйдут в забвенье.

Предполагал, что эти все докуки

- Без вдохновенья.

Я думал - эти слезы мало стоят

Сейчас, в запарке...

Но понял я - тигрица это стонет,

- Как в зоопарке. 

 -----------------------

Я был завсегдатаем всех пивных

- Меня не приглашали на банкеты:

Я там горчицу вмазывал в паркеты,

Гасил окурки в рыбных заливных

И слезы лил в пожарские котлеты.

Я не был тверд, но не был мягкотел,

- Семья прожить хотела без урода:

В ней все - кто от сохи, кто из народа,

- И покатилсяи полетел

По жизни - от привода до привода.

А в общем - что - иду - нормальный ход,

Ногам легко, свободен путь и руки,

- Типичный люмпен, если по науке,

А по уму - обычный обормот,

Нигде никем не взятый на поруки.

Недавно опочили старики

- Большевики с двенадцатого года,

- Уж так подтасовалася колода:

Они - во гроб, я - вышел в вожаки,

- Как выходец из нашего народа!

У нас отцы - кто дуб, кто вяз, кто кедр,

- Охотно мы вставляем их в анкетки.

И много нас, и хватки мы, и метки,

- Мы бдим, едим, других растим из недр,

Предельно сокращая пятилетки.

Я мажу джем на черную икру,

Маячат мне и близости и дали,

- На жиже,- не на гуще мне гадали,

- Я из народа вышел поутру -

 И не вернусь, хоть мне и предлагали.