Петя Дубарова – поетесата, която остана завинаги на 17

След изненадващото й и загадъчно самоубийство, както винаги става,  веднага плъзват слухове и се раждат митове за причините, пречупили крилете на феноменалното поетично дарование от крайморския град. Най-разпространената легенда, която се разказва и до днес, гласи, че Петя се самоубива заради едно нескопосано комсомолско обвинение за саботаж по време на средношколска бригада във фабрика, за строшена кръстачка на автоматизирана линия. Това звучи нелепо днес, но истината знае само тя...

Петя Стойкова Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Учи в английската гимназия в града, но така и не завършва, защото избира сама да си отиде от живота дори ненавършила 17 години. Тя започва да пише стихове от най-ранна детска възраст, а творчеството й се публикува във вестниците ,,Септемврийче" и ,,Народна младеж". Интерес към стихотворенията й проявяват и списанията ,,Родна реч", и ,,Младеж". Неин учител и наставник е поетът-преводач от руски език Григор Ленков.

През краткия си земен път Петя създава редица оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват ярко на фона на литературния живот през 70-те години с изразната лекота, с дързостта и свежестта на художественото й виждане. Родената поетеса естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности и слабости - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, като им възвръща първичната красота. Стиховете й се свързват с едно поколение, което не иска да приеме лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и с отказа да бъде съучастник в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.

Съчиненията й са събрани в общо четири сборника, които са издадени след нейната смърт на 4 декември 1979 г. Причините за самоубийството на младото момиче не са изяснение със сигурност, а се базират на предположения и догатки.

С трагичния избор, който прави, Петя Дубарова споделя съдбата на редица наши нежни лирици, изваяли със слово неръкотворни паметници на страдащите си души и на звездния екстаз на мечтите си - Пейо Яворов, Димитър Бояджиев, Пеньо Пенев, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Банковски.

Васил Василев

Неповторими и незабравими...

Нощ над града

Когато нощем улиците жадно

на стъпки хиляди шума изпият,

изгрява месецът и става хладно.

Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,

небето, звездното, гребе нататък

и всяка от звездите е зеница,

в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,

ги люшка като корабчета златни,

поемат ги в ръцете си вълните

и скриват ги във свойта необятност.

Пролет

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече...

Лятото изтече...

Лятото изтече като пееща вода.

Тежко ми е - колко много, много пих от нея.

Бели стъпки, нежни като котешка следа,

още за червената му песен пеят.

Мислите ми тръгнаха след него по света.

Може би не ще успея вече да ги върна.

В дланите ми плаче невидяна есента,

моли ме поне веднъж да я прегърна.

Но не мога - аз на лятото обрекла се веднъж

ще го чакам, ще го помня, ще му бъда вярна.

То ще дойде пак с коси от топъл дъжд,

пак дъхът му цветен ще ме парне.

Есенна вечер

Сред настръхнали дървета

с крачка бавна и предвзета

се разхожда сънен вятър

със корона от листа,

а изкаляните стъпки,

потъмнели като кръпки,

се разбягват из асфалта

и облизват есента.

А прозорците сънливи

светлините си игриви

от гърдите си издухват,

като рибешки очи

се вторачват в тъмнината

и излъчват към земята

от пердетата неспрени

електрически лъчи.

И макар че тази есен

охлади добрата песен

на дървета и прозорци,

на вериги от листа,

тя придаде на града ни

красота като в съня ми,

но живота му от лято

осоли като сълза.