Реклама / Ads

8| 6473 |14.12.2007 АРТ ДЖУНГЛА

Дончо за Данчо

.
Дончо Цончев е носителят на голямата литературна награда на СУ за 2007 г. Големият белетрист, автор на разкази, новели, повести, драми, си спомня за своя близък приятел Йордан Радичков.

Писателят Дончо Цончев е носителят на голямата литературна награда на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Той ще получи приза си на специална церемония в Алма матер. Престижното отличие на университета се връчва за девета поредна година. Дончо Цончев е автор на разкази, новели, повести, драми, по-известните от които: „Мъже без вратовръзки”, „Роман на колелета”, „Червени слонове”, „Звезден прах”, романовата трилогия „Жълтата къща”. Произведенията на Дончо Цончев са преведени на повече от 20 езика.don4o_con4ev1.jpg 

don4o_con4ev2.jpgПредлагаме ви негов топъл повествователен спомен за приятеля му, покойния Йордан Радичков, който също е носител на този престижен приз.

 

ДАНЧО, КОЙТО СТЪРЧИ

Имам една пушка трепач, на приклада и пише: Дончо. 50. Анастас, Дико, Ивайло, Йордан. Много си я обичам. Някои твърдят, че и добра работа ми вършела. Все едно - всичко е в надписа на приклада. Той означава, че когато съм закръглил петдесетгодишна възраст, моите най-близки другари и колеги са ми купили тази пушка и са отбелязали на приклада случая. Фамилните им имена са Стоянов, Фучеджиев, Петров и Радичков.

Тази традиция тръгна преди двадесетина години, когато Ивайло Петров пръв навърши петдесет. Тогава на него му купихме пушка и дадохме да издълбаят имената ни на приклада. После беше Дико и тъй нататък - до мен. Аз съм най-младият от тази група, макар да съм шефът. С тези мъже сме изминали стотици хиляди километри и сме изприказвали томове лакърдии. Понякога отварям дневника си, разгръщам го напосоки и потъвам в магическо интересно четиво. Или направо почвам да се смея. Жена ми вече е свикнала и вероятно знае, че не съм идиот. Но когато например с Данчо Радичков говорим по телефона, тя започва да се смее. Твърди, че сме приличали на влюбени гимназистки, които до разсъмване могат да си шушукат за приключенията. Дори да е така, зад лакърдиите и серсемските истории в повечето случаи се таят неща, които няма да откриете и в най-тежките, най-претенциозни политически доклади. Ето едно такова нещо - онзи ден попаднах в дневника на него.

  Урежда се голям лов в Русенско. Седмици наред се говори за него. Цялата тайфа за няколко дни - направо малко царско сафари. Последната нощ преди да тръгнем, не спах нито секунда. Не бях на този лов. Не ме взеха. В последния момент Тодор Живков погледнал имената и очевидно не е изгарял от желание да бъда в компанията му. Много пъти в живота съм си повтарял едни стихчета, запаметени завинаги от най-ранно детство: Шаро, ти се връщай, дириш си белята.

Само хора ходят горе в планината.

  Е, не съм гимназистка, слава Богу. Излязох сам по къра из Шоплука. Вървях, докато се скапя от умора, и ето че забравих за Русе. А вечерта, като седнахме на масата с други приятели, ми дойде наум, че може да се намери и нещо достойно в моя случай. Големи яйца, ако събирам гилзите в краката на Първия. Да трепят, ако щат, и динозаври. Аз съм си аз. И се обичам точно такъв, какъвто съм. В смисъл не мога да се намразя заради някой друг. Ей такива едни философии ми се въртяха в главата до понеделник сутринта, когато си чух името откъм улицата, много силно. Излязох на балкона и видях до една черна лъскава волга Данчо Радичков. Беше в официален костюм. До него - съпругата му Сузи. Моят приятел държеше в ръце голяма табла, върху която нещо беше завито с бяла кърпа. Гледах го от четвъртия етаж долу, а ми се стори, че стърчи. Така се очертаваше - като на огромни кокили.

- Здравей!

- Здрасти - рекох.

- Може ли да се качим за малко?

- Качвайте се, де.

Завитото в кърпата беше фазан. Оскубан, почистен - като за изложба. Съвсем други неща си говорихме. За Русе и за царския лов изобщо не стана дума. Смяхме се. Черпихме се. И... така. Аз нищо не попитах. И Данчо нищо не ми каза. Интересно - с този човек винаги можем да си говорим за каквото и да било. А понякога просто да си помълчим заедно. Вероятно това за нас е полезно, защото думите ни трябват. Да си вадим хляба с тях. И да запълваме ужасните пропасти, които тъй наречените най-разумни същества на планетата страстно измислят за самите себе си. Та като разгръщах онзи ден дневника си, попаднах на рисунка, в която Данчо съм го източил нагоре - главата му наравно с четвъртия етаж. Така съм отбелязал усещането, че това момче стърчи. Понякога отварям книгите му - те до една са на библиотеката ми, още от "Свирепо настроение". Зачитам се. Спомням си миналото и размишлявам за него. И за днес размишлявам. За поведението ни в непредсказуемите повратности на времената. И за да не се обърквам, да не се ядосвам напразно, обръщам се навътре към собствената си душа. Там е спокойно. Приятелите ми са по местата си - до един. И Данчо Радичков пак си стърчи.

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 34| 33028 |04.12.2007 Петя Дубарова – поетесата, която остана завинаги на 17 . 2| 10218 |14.11.2007 Издигнаха паметник на Радичков в София, ще има негова статуя и в Монтана . 9| 6208 |10.11.2007 Да уловиш голямата риба или да станеш голям режисьор . 11| 6840 |06.11.2007 Валери Петров с наградата "Паисий Хилендарски", заслужава и "Нобелова"
Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

Реклама / Ads
БЛОГОВЕ