Дончо за Данчо

Писателят Дончо Цончев е носителят на голямата литературна награда на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Той ще получи приза си на специална церемония в Алма матер. Престижното отличие на университета се връчва за девета поредна година. Дончо Цончев е автор на разкази, новели, повести, драми, по-известните от които: „Мъже без вратовръзки”, „Роман на колелета”, „Червени слонове”, „Звезден прах”, романовата трилогия „Жълтата къща”. Произведенията на Дончо Цончев са преведени на повече от 20 езика. 

Предлагаме ви негов топъл повествователен спомен за приятеля му, покойния Йордан Радичков, който също е носител на този престижен приз.

ДАНЧО, КОЙТО СТЪРЧИ

Имам една пушка трепач, на приклада и пише: Дончо. 50. Анастас, Дико, Ивайло, Йордан. Много си я обичам. Някои твърдят, че и добра работа ми вършела. Все едно - всичко е в надписа на приклада. Той означава, че когато съм закръглил петдесетгодишна възраст, моите най-близки другари и колеги са ми купили тази пушка и са отбелязали на приклада случая. Фамилните им имена са Стоянов, Фучеджиев, Петров и Радичков.

Тази традиция тръгна преди двадесетина години, когато Ивайло Петров пръв навърши петдесет. Тогава на него му купихме пушка и дадохме да издълбаят имената ни на приклада. После беше Дико и тъй нататък - до мен. Аз съм най-младият от тази група, макар да съм шефът. С тези мъже сме изминали стотици хиляди километри и сме изприказвали томове лакърдии. Понякога отварям дневника си, разгръщам го напосоки и потъвам в магическо интересно четиво. Или направо почвам да се смея. Жена ми вече е свикнала и вероятно знае, че не съм идиот. Но когато например с Данчо Радичков говорим по телефона, тя започва да се смее. Твърди, че сме приличали на влюбени гимназистки, които до разсъмване могат да си шушукат за приключенията. Дори да е така, зад лакърдиите и серсемските истории в повечето случаи се таят неща, които няма да откриете и в най-тежките, най-претенциозни политически доклади. Ето едно такова нещо - онзи ден попаднах в дневника на него.

  Урежда се голям лов в Русенско. Седмици наред се говори за него. Цялата тайфа за няколко дни - направо малко царско сафари. Последната нощ преди да тръгнем, не спах нито секунда. Не бях на този лов. Не ме взеха. В последния момент Тодор Живков погледнал имената и очевидно не е изгарял от желание да бъда в компанията му. Много пъти в живота съм си повтарял едни стихчета, запаметени завинаги от най-ранно детство: Шаро, ти се връщай, дириш си белята.

Само хора ходят горе в планината.

  Е, не съм гимназистка, слава Богу. Излязох сам по къра из Шоплука. Вървях, докато се скапя от умора, и ето че забравих за Русе. А вечерта, като седнахме на масата с други приятели, ми дойде наум, че може да се намери и нещо достойно в моя случай. Големи яйца, ако събирам гилзите в краката на Първия. Да трепят, ако щат, и динозаври. Аз съм си аз. И се обичам точно такъв, какъвто съм. В смисъл не мога да се намразя заради някой друг. Ей такива едни философии ми се въртяха в главата до понеделник сутринта, когато си чух името откъм улицата, много силно. Излязох на балкона и видях до една черна лъскава волга Данчо Радичков. Беше в официален костюм. До него - съпругата му Сузи. Моят приятел държеше в ръце голяма табла, върху която нещо беше завито с бяла кърпа. Гледах го от четвъртия етаж долу, а ми се стори, че стърчи. Така се очертаваше - като на огромни кокили.

- Здравей!

- Здрасти - рекох.

- Може ли да се качим за малко?

- Качвайте се, де.

Завитото в кърпата беше фазан. Оскубан, почистен - като за изложба. Съвсем други неща си говорихме. За Русе и за царския лов изобщо не стана дума. Смяхме се. Черпихме се. И... така. Аз нищо не попитах. И Данчо нищо не ми каза. Интересно - с този човек винаги можем да си говорим за каквото и да било. А понякога просто да си помълчим заедно. Вероятно това за нас е полезно, защото думите ни трябват. Да си вадим хляба с тях. И да запълваме ужасните пропасти, които тъй наречените най-разумни същества на планетата страстно измислят за самите себе си. Та като разгръщах онзи ден дневника си, попаднах на рисунка, в която Данчо съм го източил нагоре - главата му наравно с четвъртия етаж. Така съм отбелязал усещането, че това момче стърчи. Понякога отварям книгите му - те до една са на библиотеката ми, още от "Свирепо настроение". Зачитам се. Спомням си миналото и размишлявам за него. И за днес размишлявам. За поведението ни в непредсказуемите повратности на времената. И за да не се обърквам, да не се ядосвам напразно, обръщам се навътре към собствената си душа. Там е спокойно. Приятелите ми са по местата си - до един. И Данчо Радичков пак си стърчи.