Влaстелинът на силната любов и омраза

Прогледнал по-далече от тях, с думи и дела той се опитва да събуди заспалото им от столетия чувство за човешко достойнство и да възкреси желанието им за свобода на духа и щастлив живот.

Иначе Ботев е бил веселяк, макар че не рядко вроденото му чувство за хумор се трансформира в горчива ирония и дори жесток сарказъм във фейлетоните му, посветени на робската психика на българите и безнаказаните безчинства на поробителите. Творчеството му, макар и неголямо по обем, с времето е доказало, че е своеобразен връх на българската литература. В едва 20-те си стихотворения той успява да каже толкова, колкото следващи поети с тонове изхабено мастило не са могли за цял живот. В поетичните му творби няма място за страх и примирение, те са изтъкани от силни думи и горещи страсти, които се забиват като куршуми в душите на читателите. За разлика от повечето творци Христо Ботев е писал навсякъде, само не и на топло вкъщи. Животът му преминава сякаш на един дъх - днес е в Букурещ, утре в Браила, а в другиден в запустяла мелница с Васил Левски, от когото поетът на крайните емоции е бил безкрайно възхитен. Именно за приятеля си Левски той е написал едно от най-силните и въздействащи стихотворения - ,,Обесването на Васил Левски".

Христо Ботев е роден в Калофер в семейството на учителя, книжовник и общественик  Ботьо Петков. От 1854 до 1858 г. учи в Карлово, където баща му е даскал. След това отново се връща в родния Калофер, където завършва местното трикласно училище през 1863 г. През октомври същата година, с помощта на Найден Геров, заминава за Русия, където се записва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Именно тук Ботев се запознава с руската литература и попада под влиянието на Николай Чернишевски - писател, икономист и философ. Тогава Христо прави и първите си поетични опити, но през септември 1865 г. е изключен от гимназията. За кратко започва работа като учител, но две годни по-късно е принуден да се завърне отново в родината заради болния си баща. През същата 1867 г., на 15-ти април е отпечатано и първото му стихотворение ,,Майце си" във вестник ,,Гайда" под редакцията на П.Р.Славейков. През октомври отново емигрира, но този път в Румъния, където се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В този период Ботев започва да навлиза в българските революционни среди. Така през лятото на 1868 г. той се записва в четата на Жельо Войвода, но по неизяснени причини тя се разпада и не успява да премине Дунава. В очакване на този поход той написва ,,На прощаване". От 1869 до 1871 г. Ботев работи като учител в различни румънски градове.

На 10 юни 1871 г. в Букурещ издава първия си вестник ,,Дума на българските емигранти", но през 1872 г. е вкаран в затвора заради съмнения в конспиративна революционна дейност. Освободен е вследствие застъпничеството на Любен Каравелов и Левски. Ботев започва работа във вестник ,,Свобода", а на 1 май 1873 г. издава първия брой на сатиричния вестник ,,Будилник". През есента на следващата година революционерът става учител в българското училище в Букурещ, а на 8 декември под негова редакция започва да излиза новият орган на революционния комитет - в. ,,Знаме". През 1875 г. идва и сватбата на младия поет с Венета, а на следващата година им се ражда и дъщеричка - Иванка, кръстена на майка му. В този период Ботев издава стихосбирката си ,,Песни и стихотворения", съвместно със Стефан Стамболов. След удара, нанесен на БРЦК с обесването на Васил Левски и колебанията на Каравелов, Ботев застава за кратко начело на организацията. Подава оставка заради вътрешни разногласия, с което се слага и краят на БРЦК. Поетът се оттегля в Румъния, където започва редактирането на последния си вестник ,,Нова България", от който обаче излиза само един брой.

През май 1876 г., вследствие новината за преждевременното избухване на Априлското въстание, Христо Ботев организира чета и става неин войвода. В България влиза на 16 май, когато въстанието вече е овладяно от турските власти. Четата се насочва към Балкана, минавайки през десетина села, но много малко са желаещите да се присъединят към нея. Така 20 май се оказва последният ден в живота му. След тежко сражение близо до връх Вола поетът е пронизан от куршум. И до днес причината за смъртта му е неизяснена, като продължават да битуват три основни версии, включително за самоубийство. До скоро се смяташе, че войводата е ударен в челото от заблуден турски куршум или пък е застрелян от засада от свой съратник, почувствал се излъган и разочарован от бързия разгром на четата и липсата на каквато и да е подкрепа от населението. Напоследък обаче се налага версията, че пламенният поет, който силно люби и мрази, сам е посегнал на живота си, отчаян от безволието и страхливостта на народа си и заради нелепите обвинения на доскорошните си другари от БРЦК, че е злоупотребил с комитетски пари.

Патриот

Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.

И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

залага си и жената.

И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

изяда си и месата.

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!

Борба

В тъги, в неволи, младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде...

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

"Богат е", казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога измамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост... Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи святи, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят нейде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря -

"Бой се от бога, почитай царя!"

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но, кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша със вяра:

мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

"Боже, помилуй - грешен съм азе",

думай, моли се и твърдо вярвай -

бог не наказва, когото мрази...

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ - вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби - зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещен конец...

Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, -

и той я гледа, - мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!

Политическа зима

"Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?"

Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тие две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук - суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия - тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, - пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! Под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.

Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? - Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравието на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за "бог да прости" славяните, майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските "братовчеди" са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пръчле на солените възседнало буцефала на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика: "Аман от пиени хора." Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческият род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.

А ти, българин и патриотин, гледаш на сичкото това с особено недоверие и думаш: "Суета сует и всяческая суета." Светът е кръчма, а ти тряба да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и насън да виждаш лятото на Балканския полуостров. "Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба." Лежиш на гърбът си и благодариш всевишния таван, че по неговата непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти те не мъчи, парите ти се не губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона над главата ти виси портретът на н. в. султана, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен ферманът с 11-те точки на българското щастие, а във ферманът волята на негово императорско величество, небесният представител на влашките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: "Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат, доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните ми царски подаяния, които полагам за достигане до по-висока степен на моето затлъстявание и за благоденствието на моята обширна кочина." А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорският Саул. "Но какво [по] дяволите! Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!" Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паякът. Само - църррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. в Диарбекир и в Акия; тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши. "Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини - имаме младо поколение..." Да, да! Имате! Кой ви казва, че нямате! Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието "Блъсков" и "Дружеството за разпространение полезни знания"оттогава науката, поезията, педагогията и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите; откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическо списание "Ден", то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто "Училище" роди богобоязливият редактор на "Градинка", то нашите учени младежи престанаха вече да псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие "Век", то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато "Право" се кръсти на "Напредок", то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее "аман, аман", а откогато "Levant Times" се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народът от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато, най-после, "Читалище" се обеща, че от Нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма вече да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баирът на българския напредък; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за "упокой" на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. по бит-пазар) на нашето умствено развитие произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотина зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме "светлото Христово возкресение".

И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свършва, зимата се не изминува и патриотите лежат в свойте топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.

Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довождат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюбрето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощят на припек; а аз ще да изляза из своят палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: "Гледайте, очи, ненагледайте се!"

И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последня дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти... О! Ти си българин и патриотин! Запей песента "Гъби, мои гъби", пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала ли се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукурику! - Ето петлите! Джав, джав! - Ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина."

Михал

[Знаме, г. I, брой 10 от 2 март 1875 г.]