Димо Алексиев: Апостола "кремвирши" яде ли?!

Това написа актьорът Димо Алексиев, който пръв беше готвен да се въплъти в ролята на Апостола, в коментара си в социалната мрежа за филма "Дякон Левски“.

Да се говори за филма на Максим Генчев, е като да разказваш след упражнено върху теб сексуално насилие. Някои картини все още са твърде пресни, за да си спокоен. Да гледаш как безжалостно се гаврят с и без това попиляната ти идентичност, е жалко, вулгарно и много тъжно. И въпреки това... ръкопляскания. Подхващат се и се разрастват на най-малоумните места, и това е изумително.

Не са хубави тези неща. Хората имат нужда като се скупчват на едно място да се покажат, че съществуват. Да бъдат част от... Без да разбират защо. Стадното чувство ги тресе и владее като подрастващи преди концерта на „Планета". И все пак, за Левски дори и масовият цесекар е готов да сведе глава за малко и да помълчи в името на Апостола. Служа си с футболни примери, за да бъда по-добре разбран от всички.

Та, когато някой нагъл селяндур с влошена хигиена и много комплекси държи на всяка цена да ближе ухото на онова ти толкова мило, нежно и крехко усещане, което все още е останало свряно у всеки българин, и дори в минимални количества е достатъчно да създаде някаква първична форма на самосъзнаване и самоуважение на национално ниво, когато някой се отнася с насилие към нещо ценно за теб, би трябвало да се реагира категорично и на момента, но нищо. Хората клакьорски биват повеждани да ръкопляскат и те послушно си се водят и пляскат, не мислят, не чувстват, не виждат - просто следват! Това ще наречем поп фолк патриотизъм. Това е най-малката стадна единица, която е заложена и се формира във фабричното меню на всеки от нас, основна база - без да се полагат никакви усилия за нея. Тя подлежи на облагородяване в израстването си, но масово си се използва натюр. Понякога това, че си българин, носи гордост, и общият попфолк патриотизъм масово расте (вдига си коефициента или се качва левъла) - на Световното по футбол ‘94-та всички хора излязоха заедно по улиците и се гордееха, че са българи, но от двайсетина и нещо години сме мълчаливи свидетели на упадъка, дори вече и спортните мигове все по-рядко ни сгряват в скотското ни ежедневие между торбички, телевизия, пластмаса и нарязан хляб от Тайван на промоция.

Тенис, бокс, футбол..., все си търсим да се захванем за нещо, да повярваме отново, да се обединим за малко и да направим силата, но старата слава изтля без поддръжка и много други неща изтляха покрай нас завинаги в мърлявата длан на нашата Родина. Само пепел и прах остана отгоре, а искрата на вярата, жаравата на хората се отдръпна и се сви да преживява в корените им..., в сигурното и гордо минало, в нашата стара история, кована с кръвта на достойните и предавана от лакоми люде за жълти стотинки и няколко чифта цървули.

Да обезличават историята ти, а ти да гледаш и да пляскаш безучастно си е съучастие, означава, че си съгласен това да се случва, че нямаш нищо против, все тая ти е, свикнал си или ти харесва. Има вероятност и да си толкова промит, разбирай тъп, че да не осъзнаваш какво се случва пред очите ти, а може донякъде да се дължи и на несвързания напомпан и после набързо съшит, бутафорно наивен разказ на баща и син Генчеви, но в крайна сметка, когато резултатът е много труд, похабен на вятъра, и в над 3 часа, много думи се опитват да продадат патетичното безсилие, повърхностния поглед, зле прикрита пропаганда и тоталното неразбиране на личността на Левски от режисьорите и актьора, за какво е всичко тогава? Право на публиката е да не го хареса. Това също е проява на самосъзнание и самоуважение.

Ръкоплещене... Левски покрит с татуси, геройски изрича: „Лъв хляб не яде...". Той ли? А кремвирши яде ли? Оооо, Пепи, Пепииии - всички ядохме здраво и послушно под съпровода на овации.

В такива моменти, когато Апостолът (според Генчев) е...а майката (на турчина) и заби една глава на каруцата, се чудя, сред всеобщия възторг и кикот, на мен ли нещо не ми е наред? Аз ли не схващам и пропускам нещо, или големите са се вдетинили от ядене на евтини колбаси с маргарин до крайна дебилност и се държат като войничета на театър. Хората със затаен дъх чакат площадните си смешки, докато охолно ръсят пуканки и царевични пръчици наоколо.

Изкуството е свобода на изразяване, полет, за него няма граници, но все пак желаещите да се изразяват трябва да могат да покрият един санитарен минимум, от който да се тръгне. Максим го няма, но е хитър, не може да не знае какво става и накъде отиват нещата. Тогава идва въпросът какви точно цели обслужва той - антиподът на Левски - с този свой продукт и дали в търсенето на пари не е стигнал до положение, в което с целия си псевдо патриотизъм да трябва да прикрива нещо, което е по-добре да не се знае от масата.

Защото аз, като българин, не можах да се отъждествя с този Левски, не съумях да го разпозная, да го почувствам, да разбера защо му беше да прави цялата тази работа. За какво му трябваше? А кметът на Кърджали разбра и ни похвали за хубавия филм. Максим пък вметна наперено, че турците са ни признали. И работата набъбна. Имали сме нужда от този филм. Не е случайно, че се появи точно сега като отражение на ситуацията, в която се намираме. Едни хора насъскват етно масите, а те просто следват зададената посока. Не може да няма последици от тази гнусна и рискована игра с немислещи хора.

Знам, че Дякона не е бил посредствен махленски бабаит с празен глас, който си оправя косата преди да се прекръсти. Тефтерът на Левски - Народе???? Какво се цели с това пошло принизяване на историческия образ на Апостола, все още ли не е съвсем ясно?