На днешния ден си отива Пеньо Пенев: ”Аз обичам живота, но съм вглъбен в смъртта!”

Да припомним и закодираното му в стих : "Аз обичам живота, но съм вглъбен в смъртта!"

Кагато го погребват, минава влак. Машинистът спира локомотива и надува свирката за последна почит към поета....

Обичана и преписвана на ръка от народа, поезията на Пенев е отритвана от “горе”, периодично са рязани стихове, с които властта се смята за нападната. Честен и неподкупен по природа, поетът се оскърбява от неразбирането на системата. През пролетта на 1957, докато работи в "Добруджанска дума", написва най-драматичната си поема ,,Пътека". По това време публикува и скандалното стихотворение ,,Епоха". Реакциите са шумни. Секретариата на Съюза на писателите привиква Пеньо Пенев и редакторът на многотиражката Ганчо Керчев. Председателят Христо Радевски и писателят Георги Караславов ги обвиняват, че са напсували властта и ,,целия наш живот". Някогашният близък на Пеньо Ламар също се възмущава: "Чудя се как може да се издават такива стихотворения!" Пенчо Данчев добавя: " Може би си имал предвид някои отделни личности, но за съжаление се е получило обобщение…” Но Пенев признава, че “ плъховете в долапа, заменили с високи звания разума..." са думи, писани за партийния секретар.

В Димитровград има музей, посветен на Пеньо Пенев. Градската библиотека и паркът също носят неговото име.

През 1962 г. е удостоен с Димитровска награда за литература за стихосбирката му „Стихотворения“.

През 1970 г. е обявен посмъртно за почетен гражданин на Димитровград.

От 1970 г. Община Димитровград учредява Националната литературна награда „Пеньо Пенев“. Присъжда се веднъж на 2 години, в рамките на дните на поезията „Пеньо Пенев“, които се провеждат около рождения ден на поета – 7 май.

Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!

От кръвта ми по-скъпо и мило –

в тебе слънчево чудо шуми,

скръбно образа мой отразило…

Няма топлите черни очи…

Празна крайната маса остава!

Не тъгувай, сърце… замълчи!

Нищо пулса ти не заслужава!

Моя „Тъжна неделя“, ридай!…

Вечер моя, черней като гарван!

За мен всяко начало е край –

не зова… не очаквам… не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест

като твоята песен, Лозане!

Надалеч ще замина злочест,

само орехът тук ще остане…

Няма истина!… Няма лъжа! –

Тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа –

тишина… самота… и студено.