Долу маската!

Който е познал истината за маскираното лице, ликува, а който не - се пули, цъка с език и се почесва по врата. Детска градина, пораснала детска градина, гарнирана със салата и изстудена ракия – това са нашите забавления, маски, кукли и парцалки.

Цял живот едно и също. Маскарад, който не свършва.

Каква е целта обаче? Ами целта е хиленето и цъкането с език, и немисленето. Никога и нищо да не мислим, особено в събота вечер. Само да тръпнем и да гадаем. И да чакаме да падне маската. И винаги да ни се подсказва - от журито (панелистите). Майко мила, каква дума, най-грозната дума на света - панелисти. Но колко точна! Винаги трябва да има едни панелисти, които да знаят повече от нас, да са врели и кипели в света и да ни казват кой е под маската.

Няма друго същество като това предаване, което да инфантилизира и вдетинява повече. Няма такава измишльотина, която да унижава повече човешкия мозък. Разбира се, този мозък, който се нуждае от нещо повече, освен от ракия и слънчогледови семки.

Вече чувам гласове: "Какво лошо има да се забавляват хората? Какво лошо има да си играят на криенка?"

Ами няма нищо лошо, само това да не беше целият ни живот.

И най-главното в тази "игричка" е, когато паднат маските, ние да не разберем, че маските никога не падат., че дните ни са една маска и си я носим с кеф.

Аферим на маскирания певец, защото той може да се окаже истината за нашето съществуване, тъмната материя, която държи Вселената, божествената частица, на която се крепи нищетата, маскирана като веселие.

Николай Милчев, поет и публицист