Дребни камъчета и музи над Кошлуковата главица

Ей така се носи над родината телевизионната слава и се превръща в сюжет за раздумка между чиляците. Чиляците, те така хортуват, без да имат доказателства кое как е. Ломотят каквото им е на езика. Но си е слава ората да те одумват, кога им обиват опинците.

***

Поетесата Стефка Чочаркова се събуди в полунощ. Ръцете я сърбяха, а през прозореца се виждаха звезди. Надбягващи се звезди, които ту се утрояваха, ту се увеличаваха или смаляваха като че погълнати от мъгла. Ако се вземе предвид броят на чашите с домашно вино, които Стефка пое преди лягане, то звездната суетня бе съвсем нормална гледка. Стефка поетесата посегна към дистанционното, за да изгаси телевизора, който не бе изключила, когато я затисна съня. След това се изправи боса, за да тръгне към тоалетната, накъдето е гонеха спазми в пикочния михур.

И в този момент периферното й зрения улови белия Пегас, който се криеше зад пердето… Ах, Господи, прошепна Стефка и грабна химикалката, която бе на шкафчето до дивана. Грабна и лист, на който бе записвала сметките за ток и написа на гърба – на един дъх:

 

Човек на Дебелото

И на белото.

На фенките

И манекенките.

Става рано,

Носен на рамо.

Обича п(т)ичките

И звъна на паричките.

Дайте, дайте на гъзето,

Дайте му и бенетето.

Да миряса бай Доган -

Свой човек да има там.

 

След като изля думите и изпрати с въздушна целувка Пегаса, поетесата Стефка посети двете нули, свърши си работата, пръдна тънко, след което босите й нозе я отведоха, по балетному тихо и грациозно, обратно в леглото. В просъница тя чу песента на вятъра. Жълт код, мерна се последно в мозъка й... После Морфей я хвана за ръка и я поведе през полето от макове…

 

Баба Ел