Дуендето и кефът

Така те стоят в близък досег с Азия и Африка. Органично принадлежащи към Европа, Иберия и Балканите не са смогвали да се изолират от опасности, които прииждали към тях от двата съседни континента. Всеки народ, по-късно нация, а накрая и националната й историография, съумяват да си изработят приемливи обяснения за своята съдба. 
 

Сумарно изразено: все някой друг, някой отвън носи вина за бедите на тогова – нашия. Моделът няма изключения и не тук е място да прибягваме до примери. В такъв смисъл днешните исторически съчинения малко се отличават по дух от фолклорните епически цикли. Нам, да кажем, що се отнася до българското Средновековие, по правило е крива Византия, загдето често нападала младата и по-късна наша държава. Ние пък сме опазили византийските владения от множество варварски нашествия, които се движели из дълбока Азия по пътя на народите, покрай Дунава. 
Тази констатация не е невярна, но забравяме, че поне два пъти Византия спасява нас от могъщи мюсюлмански експанзии. За първо – през VII век, когато арабите се впускат в източна посока, за да овладеят Константинопол и да преминат в Европа. Прочее, рождението на българската държава можеше да не се състои, ако Византия не бе отклонила арабите от източна в западна посока, през Северна Африка към Иберия.
Още веднъж, вече в течение на ХI - XII векове, Византия спира чрез отчаяни усилия друго мюсюлманско настъпление към Балканите – това на тюрките селджуки. Този път обаче тя само отлага с две столетия своя край, понеже плътното присъствие на тюркски маси в Мала Азия създава почва за предстоящата агресия на османците, осигурявайки им достатъчна жива сила. Ние не сме точни и когато изтъкваме извънредната, едва ли не уникална трайност на мюсюлманското владичество над Балканите – половин хилядолетие наистина е срок, значителен дори за онези бавни векове. 
 

В Иберия обаче арабското господство е траяло повече от седем столетия –  от 711 до 1492 година. Там мюсюлманите заварили кралството на вестготите, чиято възраст възлизала на три века. Нека запомним това заради паралела с Балканите, където османците имат да воюват с хилядолетната Византия, седемстолетната България, както и други, малко по-млади от нея държави. Прочее, арабите завземат почти цяла Иберия; чак при Поатие в Южна Франция ги спира Карл Мартел – спомнете си епоса за Ролан. Не бихме казали, че властта им над най-западната част от Европа била безметежна. Изпъстряли я начесто войни с оцелелите, но недостатъчно силни владетели на Навара, Каталуния, Арагон и Леон – по-скоро едри феодали. Немалко били обаче и други местни аристократи, които колаборирали със завоевателите, та били толерирани от тях. Целият период от VII до XV век се оказва необичайно пъстър, динамичен дял от испанската история, който не бихме определили, освен като прогресивен разцвет на икономиката, строителството и особено на културата. Още по-важно: като създаване на испанската нация. Подобно на балканските и тя се е формирала под мюсюлманска власт. 

Сякаш стремежът на местното население и на част от тамошните аристократи да бъде отхвърлен назад в Африка чуждият нашественик е мобилизирал духа на испанците, довел го е до невиждан взрив. Ето и неповторимото във феномена Испания: Реконкистата там започнала не дори сто години подир арабското нахлуване. Тя траяла седем века, имайки своите приливи, отливи и мъртво вълнение. Въпреки толкова дълголетния конфликт между завоеватели и подвластни, противопоставени религиозно, следователно и културно, той не попречил на двете враждуващи страни да се взаимнопроникнат, образувайки нещо трето: културата на Ал-Андалус.
 

Всъщност би трябвало да говорим не за култура, а за цивилизация, 
за едно цялостно битие, в което участвали принципно несъвместими за ония времена компоненти –  християнство (при туй католицизъм в своята чистота) и ислямът. Без да пропуснем и третия компонент на онзи невероятен синкретизъм – юдейството. Нали преди да бъдат прогонени от Испания в края на XV век евреите сефаради, те изиграли голяма роля и в стопанството, и в културата на Иберия. 
Пренасяйки андалусийския модел по островите на Карибско море, из Централна и Южна Америка, в него се влели пълнокръвно постиженията на местните народи, нека за по-кратко ги обобщим като индианци. Отпосле, когато конкистадорите интензивно импортирали робска работна сила от Черна Африка, негрите също участвали с примитивните си традиции в многогласия културен синкретизъм на Латинска Америка. Въпросната неразчленима сплав, разляла се над поне половината от Новия свят и структурирала се плътно в течение на половин хилядолетие, със законно основание претендира за понятието цивилизация.

Без да идеализираме въпросното многоцветно съжителство, заредено през ранния си период с иманентни религиозни конфликти, никой историк на културата не би оспорил забележителните прояви и върховите за времето си постижения на онзи духовен синтез. Мюсюлманската култова и светска архитектура, доказала се чрез световно прочути образци от Индонезия до Иберия, никъде не се е издигнала до изяществото, характерно за Кордовския халифат. При все че там тя датира от най-рано, IX до XV векове. Художествените занаяти, типични за средновековното творчество, също в Кордова бележат съвършенство. Що да кажем за андалуските музика, песен, танц, за нехристиянската страст, която ни омайва и плаши? За да ги охарактеризираме, налага се да се позовем на знаменитото есе на Гарсия-Лорка "Дуенде", където андалусийският феномен все пак не е дефиниран, ами само описан; дуенде се оказва неназоваемо състояние. Ако се замислим, наистина уникално е да изобретиш ново човешко състояние и да го наложиш като нещо, извън спор съществуващо.
Респектира ни с ранната си поява и жанрово многообразие и прозата, родена върху андалуска земя. Поне част от нея е широко известна – философията. Предренесансовият Ренесанс в Кордовския халифат дава на XII век двама велики мислители: арабинът Ибн Рушд, по европейски Авероес, и помюсюлманченият евреин Маймонид. С философи от такъв ранг и тогава не разполагат ни християнството, нито ислямът, ни юдейството извън Иберия. Духовните открития на онези двама кордовани са рожба тъкмо на тамошния интелектуален синкретизъм. Вероятно затуй, че е нямало как в атмосферата му мисълта да остане подчинена на единствена концепция за битието, сиреч религия. Да израстеш от историограф до теоретик на историята, когато от хилядолетие и половина дори гениални автори са били не повече от летописци – това е завоеванието на Авероес. Да бъдеш енциклопедист пак тогава и там, когато останала Европа се сдобива със своите чак през XVIII век – това е постижението на свободен ум и изключителни познания, доказани от Маймонид.

Бих искала да поставя въпрос, чийто отговор предстои да намерим след все още неизвършени разностранни изследвания: защо, макар да се изтъкваме като жители на кръстопътя между Азия и Европа, сме съумели да извлечем тъй малко духовна полза от своята обективна ситуация? Защо съприсъствието не на две, а на повече култури на Балканите е дало резултат толкова различен от иберийския?
Някои испански историци приемат, че плододайните последици от арабското завоевание над земята им се дължали на по-висока от местната степен на развитие при арабите. Трудно е да приемем такава теза. Арабите се появяват в Иберия само 80 години след наченките на своята държавност. Тоест, те не би могло да бъдат по-напреднали от османците, които завладяват Балканите стотина до двеста и повече години подир обявяването си за независими от селджукския султанат, но (твърде важно!) наследявайки от него твърде развита мюсюлманска традиция в областите администрация, законодателство, строителство. Великите селджуки на свой ред са ги заимствали от Каирския или Багдадския арабски халифати. Ще рече, тук османските султани са прилагали една добре разработена от предшествениците им държавна система, като нанесли в нея някои изменения, главно под византийско влияние.
Това, че на Балканите не се създал синкретизъм, аналогичен на културата на Ал Андалус, може да има и друго обяснение. Из Иберия през VII век християнството било с по-плитък корен, отколкото в балканската почва чак през XIV-XV. Но цялата Реконкиста разкрива кръвната привързаност на испанците към католицизма, докато из Византия, България и останалите тукашни държави множество ереси разколебавали ортодокса в християнското му самосъзнание. С други думи едва ли дълбочината на вярата препятствала идейното взаимопроникване между православни и мюсюлмани на Балканите.

Тогава ни остава да предположим нещо трето, понеже четвърто май че няма: 
ислямът на тюрките ще да е бил различен от онзи, който разнасяли арабите.  

Тюркският изглежда е по-земен, битов, състоящ се по-скоро от ритуали и забрани, отколкото от философска интерпретация. Той не стимулира у самите османци духовно производство. Между другото и затуй, че книжовността им използвала съвсем чужди на тюрките два езика – арабския за теологията и персийския за поезията. За османския оставала историографията, пак плътно размесен тюркски със споменатите два езика. Съвсем естествено тя не се ползвала с широка популярност. Казаното е хипотеза, разбира се, но в историографията е допустимо да съдим за някои процеси по резултатите им. Така на балканеца, озовал се в Испания, бие в очи несъмненото сходство в народния живот тук и там. Явно то произтича от смешението на европейска с ислямска традиции – смес, която не срещаме другаде из Европа. Ислямската например е дала отражение върху земеделието, внасяйки от Азия редица растителни култури; обогатила е занаятчийските технологии и модели, изобилни из Средния и Далечен Изток; отразила се е върху кулинарното изкуство; повлияла е гражданската архитектура. Изброеното също е въпрос на синкретизъм, макар по-скоро из битовите пластове, а не в чистото творчество. Но пък взаимовлияния между християни и мюсюлмани в Иберия и на Балканите откриваме в народните изкуства от фолклора до облеклото и домашния интериор. На иберийското състояние на духа, плод от синкретизма, сиреч дуенде, противопоставяме нашенския подобен плод: кефа. 
 

Кефът обаче се отнася главно към яденето и пиенето към изобилната почивка, докато из Испанско той услажда очите и слуха. Не на последно място по значение е, че завоевателите привнасят в двата визирани полуострова традиционната източна медицина, положително знание в редица области на анатомията, астрономията, математиката. Прочее немалко явления, които приемаме за самобитно наши, са всъщност внесени, без да бъдат непременно османски или мюсюлмански; чрез араби и тюрки из двата полуострова проникнало мъдрото познание за живота, а и отношението към живота изобщо, присъщо на Изтока. Там те са се трупали и осмисляли далеко по-дълго, отколкото в останала Европа. Балканите и Иберия в този смисъл разкриват очебийни сходства. Не може да говорим обаче и за аналогии в духовния живот на тези две общности. По нас местната традиция сякаш е изчерпила енергиите си не за да поеме и да доразвива привнесеното, а за да се изолира и консервира. За османците това било от полза – те разработвали практиките, в които виждали интереса си: управление, организации и институции, възложено на подвластните им народи материално производство. Колкото до духовната сфера на балканците, отречена завинаги като гяурска, тя докрай останала извън погледа на завоевателите им. Така по принцип била осуетена възможността за създаване на културен синтез тук.
Справедливостта изисква да изтъкнем, че и у балканското население липсвала естествената тяга да вникне в духовния мир на пришълците, които то не приемало като господари над земята му. Така при относителна битова търпимост освен в конфликтни ситуации до днес сме изправени пред също рядък исторически феномен: 
въпросните два етноса сякаш изобщо не са съжителствали над 600 години.  

Те взаимно не се познават, понеже предпоставената им и твърдо преследвана цел била да останат всеки в себе си, за себе си. В търсенето на паралели между Иберия и Балканите ни се натрапва констатацията, че днес испанците се отнасят по-хладнокръвно към историята си под арабска власт, отколкото балканците към периода им под османска. 

Дали това означава различие в степените на толерантност? Струва ми се, че отговорът на въпроса е лесен: над Андалусия ислямът е загубил господството си преди половин хилядолетие. Отдълго у испанците е затрупан споменът за кордовските халифи. А по нас сходни спомени живеят чрез препредаването в множество семейства. Живи са у нас и угризенията заради Голямата екскурзия, протекла преди десетилетие едва. Съвсем аналогични екскурзии са организирали католишките крале на Испания. След като Реконкистата изтласкала пришълците в Африка, прогонени били от Иберия евреите, сто години по-късно – мориските, поне четирийсето поколение араби, родени в Андалусия. Напуснали с тях отечеството си и голям брой испанци, приели някога исляма – тамошните помаци, да ги наречем. Днес смекченото, направо индиферентно отношение на испанеца към исляма се дължи просто на отдалечаване във времето. Както у нас няма почва за емоции спрямо татарите например, причина за немалко опустошения и кръв из България през XIII век.

Още низ паралели биха ни отвели към прилики и отлики между Иберия и Балканите. Съществена, но пренебрегвана от европейската историография тема, за която са нужни конкретни изследвания. А те ще ни отведат към други теми из нашата културна история и етнопсихология. Този тематичен кръг безусловно заслужава внимание.

Вера Мутафчиева (fakel.bg)