Емил Конрад – разпнат между „мразя те - обичам те“

Няколко думи за Емил Конрад, в случай че още не сте разбрали за него: Той е на 25 години. Влогър (видеоблогър, т.е. човек, който изказва позиция по теми от ежедневието във видеоклипове в интернет). С това започва, когато е на 17 г. Радва се на изключително голяма популярност в социалните мрежи и сайтове за видеосподеляне. Последователите му във фейсбук са над 200 хиляди, над 133 хиляди го следят в YouTube, над 18 хиляди са му фенове във VBox7.

За премиерата на книгата му на жълтите павета се изви опашка над 3000 души. Емил раздаваше автографи в продължение на 7 часа. Само предварително продадените бройки от книгата бяха 6000. Фактите говорят за впечатляващ дебют.

Емил Конрад вече посети Бургас, Стара Загора, Пловдив. До края на месеца предстоят Шумен, Варна, Русе, Благоевград и Велико Търново, където ще представи творението си. Книгата е издадена в тираж от 25 290 броя. Славата, разбира се, бе непосредствено последвана и от хейтърска вълна.

От Фрог нюз попитахме известни личности, по един или друг начин, свързани с културния живот в България какво е отношението им към труда на Емил Конрад и защо е толкова мразен от някои. Мнозина ни отказаха да коментират. Причината бе, че не са запознати със социалния феномен Конрад и не са чели книгата му. Най-често срещаната критика по негов адрес е, че не е никакъв автор, че трябва по-сериозно отношение, когато пишеш за детска публика, прозира пошлост в написаното и т.н.

Калин Терзийски: И аз бих могъл да съм хейтър, но защо пък да бъда. Да мразиш убиец на деца, е някак си разбираемо. Но да мразиш млад човек, защото има успех и пише за млади хора, е безсмислено. В християнската традиция идеята е по-скоро на убиеца на деца да му простим, да го приласкаем и да му помогнем да стане добър. А ние правим точно обратното. Един човек, който прави нещо само по себе си нелошо, ние сме готови да го изядем все едно е убил малко дете или е ритнал бременна жена в корема. Това са идиотщини. Някои хора си търсят причина да се мразят и да се озлобяват. Моят рефлекс също е парадоксален. Озлобявам се към тези, които мразят. Само че аз се опитвам да не бъде такъв. Имат право хората. Нямат си друга работа и се озлобяват. Естествено, това идва оттам, че момчето все едно отнема успеха им. Ако успехът е една пица, той е взел една трета от нея, а чичковците смятат, че трябва да я изядат цялата. Тези, които нямат успех, обикновено са много злобни.

Критиците сега ще скочат върху мен и ще ме попитат „ти сега ще приемеш и чалгата”. Аз се дразня от чалгата единствено когато тя заема високопоставено място в обществото. Съвсем същото нещо е и с този младеж. Той не е станал министър например. Не е като Слави Бинев - собственик на клуб БИАД, да стане шеф на комисията по култура. Това вече е пробив на чалгата и поставянето й на неадекватно място. Иначе чалгата в кръчмите на "Илиянци" си е най-правилното и хубаво нещо.
Проповядва ли дискриминация Емил? Проповядва ли расизъм? Не, естествено. Някой дава ли си сметка, че все още една от най-рейтинговите книги е „Моята борба” на Адолф Хитлер? Защо никой не е пропищял, че Адолф Хитлер се продава добре?

Део: Преди около година за първи път научих за Емил Конрад. Беше се снимал със Сантра и имаше хиляди лайквания. Тогава се заинтересувах кой е и установих, че има многобройна фенска маса в социалните мрежи. Нещата му, които беше пуснал като влогър, мен лично не ме докоснаха. Виждам, че е чисто момче, прави нещата по интересен начин, но говори на български език, който на мен ми е малко чужд. Тогава осъзнах, че съм остарял. Друг език ме трогва, друго чувство за хумор ме докосва - много по-цинично от неговото.

Момчето подхожда с много различни цветове, сякаш е открило ново средство за достигане до младите хора. Открих още двама като него. Единият е Калоян Димитров (Ballan), който е танцьор, а другият се казва Сафрона. Те също публикуват коментари, които събират по 150-200 хил. четения, а ние като изпълнители се борим песните ни да имат по толкова посещения. Явно, че на децата това им е суперинтересно. Замислих се, че Емил Конрад е като Емил от Льонеберя, това ми бе една от любимите детски книжки.

Радвам се на успеха, който той постигна. Това е фурор. 6000 деца да чакат на опашка да си купят книга във време, в което се знае, че децата не четат. Организират се какви ли не кампании, за да ги заинтригуваме с четене. А момчето го направи с няколко движения. Явно, че Интернет е първата кръвоносна система, през която може да стигне нещо до сърцето и мозъка на тийнейджърите. Следващата стъпка е да хванат и други книжки и да ги прочетат. Искам от чист интерес да си купя книгата. Освен да поздравя момчето за страхотния успех, за друго не се сещам. Всякакви критики нямат място.

Навремето, когато аз ставах популярен, също усетих мощна хейтърска вълна, която се изля върху мен. Винаги когато прохожда млад творец, който получава общественото внимание и децата започнат да го обожават и да истерясват по него, го залива вълната на неодобрението. Това не е само българска черта. Наблюдава се същото и срещу Джъстин Бийбър например. Би било добре, ако има по-голяма толерантност между поколенията и всеки уважава идола на съответната възрастова група.

Това, което оценявам за себе си като грешка навремето, бе, че когато излезе албумът „Това съм аз”, той имаше огромен успех. Обаче такава омраза усетих върху себе си, че се отказах да се занимавам с музика доскоро. Според мен Емил не трябва да се влияе от злонамерените коментари и дано да издържи. Да не слуша този, който му казва: „Не, ти не трябва да си писател”. Напротив – той трябва да бъде писател, щом има този грандиозен успех. Нека да си мисли и за втората, и за третата книга и да продължава напред, докато има интерес.

Проф. Александър Кьосев: Нямам отношение към Емил Конрад. Не участвам в спора. Питам кои са тези, които го харесват, кои са тези, които не го харесват. Аз не съм нито от едните, нито от другите. Не съм чел нищо от него. Сериозно ли е 60-годишен човек с академично образование да спори с тийнейджъри? Не е сериозно.

Иво Сиромахов коментира пред lira.bg: Успехът на книгата е вън от всякакво съмнение. Данните от продажбите говорят красноречиво и дори най-мрачният хейтър не може да ги оспори. Всеки може да си мисли, че е голямата работа, но пазарът никога не лъже и безкомпромисно отсява мъртвото от живото. Ала вместо този млад и очевидно перспективен автор да бъде поздравен за успеха му, той веднага беше нападнат от мърморковците, които живеят със самозаблудата, че са разбирачи и са наясно с литературата. Познанията им за тийнейджърска литература се изчерпват с “Митко Палаузов” и “Синът на полка”. В нея задължително трябва да има саможертва, назидание и скука.

ОТКЪС от „Нещата, на които не ни учат в училище”*

Състезание

Още в първите си съзнателни моменти на този свят започнах по един или друг начин да възприемам заобикалящите ме ситуации и тези, в които пряко участвах, като надпревара. Надпревара, която включваше всички около мен. Тази надпревара намира проявление в желанието ми да бъда първи. Този мой стремеж да превъзхождам другите хора се изразяваше навремето в това, че биех баба си на табла, като местех пуловете, докато тя заспиваше по време на играта. Винаги трябва да използвате възрастта на опонента си в своя полза.

Приемайки всичко като състезание, дори създавах ситуации, в които да бъда пръв. Под това разбирайте, че играех на табла с всички деца в квартала, които нямаха представа какво е табла, нито имаха баби, които да ги тренират от петгодишна възраст. Излишно е да споменавам, че винаги биех. Добри пари падаха. Не бях виновен, че никой не им беше обяснил как се играе.

Пръв се научих да карам колело, като не се прибирах в нас по цял ден и се упражнявах. По същия начин пръв се научих да карам ролери и всички деца тайно ми завиждаха заради това, че самите те карат с някакви помощни колелца и се налага родителите им да ги придържат.

В училище също всичко е състезание. Спомняте ли си първия път, когато сте чели на глас!? Най-унизителното нещо. Всеки път от мен течеше пот, докато четях. Всички гледат и слушат теб и чакат да се запънеш някъде, за да ти се смеят цял ден.

Едно от най-дразнещите неща за мен в училище беше, че на конкурсите и състезанията, които биваха организирани, в крайна сметка всички ученици получаваха награди. Не ми харесваше. Знаех, че съм добър в нещо, и намирах за несправедливо всички да получават потупване по рамото. Както и не ми беше приятно, когато получавах потупване само защото всички получаваха. По този начин според мен понятието „първи“ се обезсмисляше и някак се размиваше. Как аз, който съм седял с месеци, подготвяйки съответната презентация, получавам същото, както и някой, който ходи на училище само защото всички го правят. Този тип хора от малки трябва да разберат, че са глупави. Как иначе ще се опитат да поправят това. А най-страшното нещо е самоуверен глупав човек. Веднъж останеш ли си глупав, няма връщане назад. Имам дълъг списък от хора, които доказват тази теза. Няма да навлизам в изброяване поименно, защото печатането на книги е скъпо, а глупавите хора, както казах, преобладават.

Когато навлязох в тийнейджърските си години, нещата се обърнаха. Вече не ми пукаше. Бях приел факта, че хората са глупави. Всички в училище си мислеха, че това, което им се случва там, ще предначертае бъдещето им. Когато всъщност истината е коренно различна. Един ден ще разберат, че това е най-глупавото нещо, което им се е случило, и че то няма да има никакъв смисъл и значение, след като завършат училище.

Дори да си бил най-готиният пич в даскалото или пък мацката с най-големите цици, в следващия момент излизаш навън и… се оказва, че там има по-готини пичове и мацки с още по-големи цици. По-добре е да го разбереш навреме, преди да е станало късно. Впоследствие просто ще си един от тези хора, които самозалъгват себе си с идеята, че животът им не е пълна загуба на време.

В крайна сметка бавно, но, за щастие, навреме достигнах до прозрението, че всичко това е безсмислено и че не ме прави щастлив. Следвайки това, което другите ми казват, че трябва да направя, на 16 се оказах нещастен. Реших, че няма какво да губя. Така или иначе, не притежавах нищо. Не е като да съм обвързан с жена и деца и да ме е страх да направя нещо, защото имам отговорност към тях. Спрях да гледам другите. Какво правят… къде са… Знаех какво искам да правя. Но подобно на много други хора, беше ме страх да започна. Най-вече заради начина, по който биха го възприели останалите. И ми отне дълго време, въпреки че знаех точно какво искам. Понякога трябва да не се замисляте толкова много върху това какво искате да правите с живота си.

Ако повече хора правеха това, което наистина могат да правят, щяхме да живеем в свят с по-малко неграмотни, сричащи телевизионни водещи и с по-малко намръщени държавни служители. С какво аз съм виновен, че лелката зад гишето е нещастна, защото по цял ден подпечатва бланки и получава 400 лв. заплата. Не съм я карал да работи това. Аз просто идвам, за да подам документ. Тя сама е избрала да живее така. Не е като да я задържа голямата заплата, която получава. Държавната служба е супер. Има създадени толкова работни места, на които не се върши никаква работа. Цели министерства, където хората просто съществуват. А въпросната седнала и чак се е начумерила. Толкова много хора са без работа, а тя заема позиция, която е създадена само за да има работни места. Хората са неблагодарни.

А и сме наясно, че най-вероятно човекът, който работи там, не е на поста си, понеже има много мозък. А по-скоро защото някой от семейството му работи там или това е била единствената му опция. И така – 30 години по-късно той работи все същото. Всеки ден. От 9 до 5.

Едно от най-важните неща е да не правите нещо само защото нямате друг вариант. Винаги има варианти. В подобни моменти на избор винаги се запитвайте: „Ако бях на 80 и лежах на легло в болница, щях ли да съжалявам, че не съм направил това!?“. Най-сигурният начин да проверите дали допускате грешка.

* Откъс, публикуван в www.lira.bg