Ето я истинската история за мача Левски-Македония!

Ана Кочева

През последните седмици една филмова история разбуни духовете на Балканите. Още през февруари т. г. Frognews.bg и в. "Торнадо" първи разказаха, че в Р Македония са започнали снимките на международна ко-продукция "Трето полувреме" по мотиви от истинска спортна история, случила се през 1942 г. в Обединена България, когато нашите военни са били посрещнати край Вардар като освободители с цветя и без нито един изстрел. ("И за миг, с ед­но ­треп­­ване, с ед­но ­зи­н­ване, гра­дът и ця­ла Ма­ке­до­ния вече знаеха, че тех­ни­те, ми­ли­те, жадуваните, осво­бо­ди­тели­те пристигат!... Ве­ко­ве бяха чакали, но как щяха да из­ча­кат тези три д­ни? Македон­ски­те бъл­га­ри бяха ро­де­ни под та­кава щастлива звез­да и разбира се, гос­под сега нямаше да спре вре­ме­то след тази най‒х­у­ба­ва­та вест, която жужеше заедно с пче­ли­те..." - Младен Сърбиновски, Шашма).

Точно тези факти обаче официалната скопска доктрина и до ден-днешен не е в състояние да преглътне, затова предпочита да ги изопачи с една-едничка цел: да се постоянно да се насажда омраза срещу България, особено сред младите. Затова се снима и филмът "Трето полувреме" - при това с огромен бюджет от 2 150 000 евро, като продукцията е обявена за "проект от национален интерес". Идеята на филма е българите за пореден път да бъдат представени като зверове-окупатори, целящи да убият треньора на македонския отбор от еврейски произход, докато зрителите по трибуните скандират против "българската фашистка окупация". Филмът всъщност спекулира с трагичната съдба на еврейското население от Македония и Тракия, но като нацисти са представени единствено българите, не и германците, които са извършили депортацията.

Историята за на пръв поглед безобидното и откровено неполитическо събитие - мач между тогавашните най-силните отбори в българската лига Левски и Македония - е описана от големия съвременен македонски писател Младен Сърбиновски в романа му "Шашма", който българските читатели също могат да прочетат. Frognews.bg предоставя на читателите си точно този откъс от романа, който разказва драматичната за спортните фенове история. Художествената измислица за тази история у Сърбиновски е в рамките на допустимото и би могла да бъде чудесна основа за филмова интерпретация. В Скопие обаче езикът на омразата изгледа непреодолим...

Шашма

Младен Сърбиновски

...Този ден топ­ка­та има­ше очи... Не ис­ка­ше да станат пър­ви. И топ­ка­та и мре­жа­та... Топ­ка­та видя, че мре­жа­та не е поставена добре за го­л и се търкулна на­за­д. Зад гредата... И от аут-ли­нията в мре­жата! В ъгъ­ла! В долния ъгъл! Пред очи­те на пъл­ния град­ски ста­ди­он! Две-три хиля­ди запалянковци ви­дяха не­редовния гол, са­мо съди­и­те не го забелязаха!?...

Не­до­стовер­ни са изследванията на обществе­но­то мне­ние и медиините констатации; най‒добре дър­жа­ва­та се ог­леж­да по стади­о­ни­те. И всичко започ­ва с футбола. На ста­ди­она се ви­жда, че нещо не е в ред с държавата...

От но­вите земи към раз­ши­ре­на­та футболна ли­га се присъединиха „Же­лез­ни­чар“ и „Ма­ке­до­ния“ от Скопие, „Го­це Дел­чев“ и

„Ма­ке­до­ния“ от Пр­илеп, и „Бе­ло­мо­рец“ от Ка­ва­ла. Всички клу­бо­ве се бореха сърцато, но най‒силните отбори в българското първенство „Сла­ви­я“ и „Лев­ски“ получиха досто­ен про­тив­ник са­мо в лицето на скоп­ската „Ма­ке­до­ни­я“. Бившият скоп­ски отбор „Граждан­ски“, който до преди две го­ди­ни неведнъж беше по­беж­давал и бел­град­ски­те, и за­гребски­те клу­бо­ве, се отнесе непо­чтително към го­ле­ми­те си со­фий­ски съперници и в нова­та лига. Целият град обичаше клуба; а до­маки­нът му, ку­цият чич­ко Тодор, обикаляше с мръсния си те­фтер цялата чар­шия и преминаваше през всички дюкяни, докато езикът му не по­си­няваше като син пат­ладжан от химическия мо­лив, който плюнчеше, за да го на­влаж­ни и да си за­пи­ше имената на всички тър­гов­ци, които да­вах­а своята лепта за фут­бо­ла. С тефте­ри­те под ми­шница по същия на­чин из чар­ши­ята съ­би­рах­а дарения за цър­ква­та кли­са­рят Кру­ме и ходжата Ибра­хим, който взимаше десятъка от ис­лям­ска­та общност, но те уцелиха лошо вре­ме и не са­мо хайлазите из чаршия­та, но и онези, от които не се очакваше, а именно се­ри­оз­ни­те стопани‒собс­тве­ни­ци­ на дюкя­ни, караха слу­ги­те на вяра­та да п­ле­зят езици, за да ви­дят кол­ко са им сини, та да изчислят каква лепта да им да­дат, а после се измъкваха с аргумента, че работите им не вървят; и бо­га­ти, и сирома­си, и мла­ди, и ста­ри мъже от различни­те религии си бяха намерили друг гос­под, в ко­гото да вя­р­в­ат. Нямаше дюкян, който да не правеше дарения за футбо­ла, а е­зи­ци­те на кли­са­ря Круме и на ходжа Ибрах­им никога не можеха да посинеят така ка­кто този на чичко То­дор. Ня­маше тър­го­вец, който да не даде своята лепта за фут­бо­ла и ко­гато мачовете се играеха в Скопие, вече съществуваше не­де­лен ри­ту­ал, при който на обяд семейството се събираше на масата, а след това же­ни­те оставаха да мият чи­ни­и­те, докато мъжете отиваха да се ­на­ви­кат на ста­ди­она.

Важ­но беше да ги би­ва и в еки­па да има място за игр­ачи от всички етноси и про­фе­сии в гра­да; такива откриваше и тренираше без­по­греш­но в зависимост от свободното им време в ра­бо­та­та или учение­то единс­тве­ни­ят про­фе­си­о­на­лист в клу­ба, Илеш Шпиц, който ги съчетаваше в ком­па­ктен тим.

Когато влезе в бъл­гар­ска­та ли­га, скоп­ската „Ма­ке­до­ния“ не се представи по най‒добрия начин и през пър­ва­та го­ди­на показа сред­ни резул­та­ти, но през вто­рия състезателен се­зо­н кон­со­ли­ди­ра­ният клуб вече се превърна в опас­ност за всички клу­бо­ве и за­ед­но със со­фий­ския „Левски“ се установи на върха на класацията.

Мар­тен­ското дер­би в Скопие се очак­ваше от ме­се­ци; този, който побе­деше в ди­рект­ния сблъсък, щеше да се от­ле­пи от съперника и можеше свободно да бъде наричан бъдещ шам­пи­он.

Спортното Скоп­ие жи­вееше за фут­бо­ла! На дър­ве­на­та глав­на трибуна изгнилите дъски бяха под­ме­нени, поста­виха до­пъл­ни­тел­ни подпори, които още по­ло­ви­н час преди началото на ма­ча скърцаха от натиска на публиката, която беше повече от хиля­да ду­ши. Всички по‒значими хора в гра­да бяха тук: гер­ман­ски­ят по­руч­ик Ман­фред Хилц с ня­кол­ко уни­фор­ме­ни во­ен­ни ли­ца, бъл­гар­ски­ят пол­ков­ник Ме­то­ди Констан­ти­нов, мно­го во­е­нни и по­ли­цей­ски служители, ви­сша­та град­ска адми­ни­стра­ция... От Со­фия беше дошъл да подкрепя скоп­ски­те „бе­ли“ и тех­ни­ят до­жи­во­тен по­че­тен пре­дсе­да­тел, про­фе­сор Але­ксан­дър Ста­ни­шев по произход от Ку­куш; още тол­кова, над хиляда зрители, имаше око­ло игрище­то, така че в пре­крас­ната спорт­на ат­мо­сфе­ра, в хлад­но­то вре­ме през онази сту­де­на про­лет на ста­ди­о­на имаше мо­же ­би дори три хил­я­ди фенове!

Сред пуб­ли­ка­та ше­тах­а сладкарят синьор Ко­ен, който с кош­ни­ца про­да­ваше „спо­рии“ за хапване, и Бо­рис, който от таб­ла­та си предлагаше гевре­ци.

С жъл­та лента на ръ­ка­ва зрелостникът Йо­сиф беше за­ста­нал измежду дру­га­ри­те си гим­на­зисти, които чоплеха сем­ки и се преструваха, че излъчват ра­ди­о­пре­даване от над­пре­ва­рата.

„Дер­бито, което дъл­го се оча­к­ваше, а още по‒­дъл­го ще се помни, започ­на. Еки­пи­те стартираха с най‒­до­бри­те си еди­надесеторки. Софийските „си­ни“ с Ал­дев, Ди­нев, Ра­дев, Ни­ку­шев, Ге­ор­ги­ев, Стамболиев, Цветков, Спа­сов, Ла­сков, Стоя­нов и Пе­тков и скоп­ски­те „бели“ с Ди­нев, Видович, Недков, Ге­ров, Га­ер, Бог­лев, Се­ра­фи­мов, Ян­ков, Лу­ков, Ата­нас­ко­вич и Си­мо­нов сблъскват две кон­цеп­ции на футбо­ла, две та­кти­ки и пра­кти­ки...“ „Ей, не фи­лосо­фствай, кълна се в майка ти, ще хвана диария“ ...ко­и­то маг­нетично прив­личат пуб­ли­ка, това са умението и сигурно­стта на лев­ска­ри­те, умението на вуй­на ти и бор­бе­ни­ят

ман­та­ли­тет на ма­ке­дон­ци­те...“ А бе, на кого пускаш, ба­ба ми е по‒бър­за от те­бе. Ако е толкова бър­за ба­ба ти, тежко на дя­до ти, няма да мо­же да я настиг­не да й го начу­ка „... ако скопя­ни­те ис­кат ти­тла­та, трябва осо­бе­но да вни­ма­в­ат с най‒до­бри­те нападатели на го­стите Спа­сов и Пе­тков...“ А бе ка­къв Пе­тков, Ла­сков, Ла­сков ми­на­ла­та го­ди­на ни натресе три го­ла в две срещи от първенството, вкара всичките три го­ла за две­те по­бе­ди на со­фиян­ци­те, а бе разгониха ни фамилията! Не виждаш ли, че е в цикъл, дошъл му е мензисът на влаж­ния и хлъз­гав те­рен! „...бор­ба­та, ка­кто се и оча­к­ва­ше, е же­сто­ка, но в гра­ни­ци­те на поз­во­ле­но­то...“ Удряй, но кръв не пу­скай! „...С мно­го старто­ве и ду­е­ли се играе бър­зо и... и... и...“ Това не е „Ма­ке­до­ния“ от мина­лия се­зо­н, това не се миналогодишни­те ло­куми, тюх да му се не види, сложи му я на крака. „...Раз­чи­ст­ва Га­гуш, топ­ка­та сти­га до Джи­на, той от осем­над­е­сет ме­тра в гор­ни­я ъгъл... го­о­о­ол! ...където пая­ци­те пле­тат мрежа...“ А бе ед­на свещ от един ме­тър ще му за­па­ля на «Св. Бо­го­ро­ди­ца» на този Джи­на, аз пък ед­на още по‒­го­ля­ма ще за­па­ля му на Шпиц заради тактикава, ама Шпиц е евре­ин, а бе и аз ще ста­на евре­ин и ще му взе­ма звез­дата от ръ­кава са­мо да ста­не­м шам­пи­о­ни... ето го Ю­ри, на Шпиц сина му, ела бе, Ю­ри, защо мъл­чиш, бе ман­га, да не би да подкрепяш ганчовците от Со­фия, ще му за­па­ля на та­тко ти ед­на свещ в «Св. Богородица», ама недей ти да си кутсуз, да не ни тръг­не на­о­па­ки...

На по­лу­вре­ме­то сладкарят Коен мина край аут-ли­ни­я­та по­край полицей­ския шеф Вел­ко Но­вев, който граб­на кош­ни­ца­та му и я хвър­ли заедно със сем­ки­те в куп­чина­та из­чи­стен сняг на ста­ди­о­на. Ре­ак­ция­та на по­ли­цая беше съпроводена с осви­ркване.

През вто­ро­то по­лу­вре­ме скоп­ският отбор про­дъл­жи да на­па­да и постиг­на още един гол.

„Да­ли е възмож­но това, стре­лецът пак е Джи­на, кой друг ако не Джина, Джи­на, ние сме шам­пи­о­ни, възмож­но ли е, небето се отва­ря и казва да, да, ние сме шам­пи­о­ни, бро­и­м една по една ми­ну­тите до ти­т­ла­та. „Левски“ е не­ориентиран, пра­ви каквото може, но мо­же твърде мал­ко, нещо се опит­в­ат, Стам­бо­ли­ев, ка­пи­танът им се опитва, шу­ти­ра, топ­ка­та удря външната греда и влиза в мре­жа­та, не, топ­ка­та не ­ми­нава през гол-линията и резултатът оста­ва два на ну­ла за „Ма­ке­до­ния“, но не, не, съ­дия­та приз­на­ва го­ла, не, не е възмож­но, несправедливо е, нима съдията може да признае такъв гол, всички го ви­дяха, са­мо не и той. Же­ков и не­го­ви­те помощни­ци. Съ­дията ‒ пе­дераст, имаш ли дъщеря? Дърпат съ­дия­та за дрехата, игра­чи­те се блъскат и се раз­пра­вят, влиза по­ли­ция да ги разтървава, скоп­яни­те по­ка­з­в­ат калната следа, която уда­рът от топ­ка­та е оставил върху гредата от ­външ­ната й стра­на, хубаво по­каз­в­ат незатегнатата мре­жа, има­т чув­ството, че мачът е нагласен, съ­ди­я­та сякаш очаква тази бъркотия, продължаваща вече няколко ми­нут­и, сви­ри край на срещата и със съ­дий­ско решение от три на ну­ла

по­бе­да­та е за со­фий­ски­те „си­ни“ и „Лев­ски“ е но­вият шам­пи­он!“...