Фрог оплакна очи из най-красивата софийска сграда

Тя се намира на „Царя”, веднага след Софийския университет по посока „Орлов мост” и е наистина уникална сграда с повече от стогодишна история. Съчетава различни стилове, но смесицата ни най-малко не дразни, тъкмо напротив сецесионът хармонира с бароковите елементи, със средиземноморския ренесанс и рококо.

Цветни витражи красят вътрешната входна врата, а в просторното фоайе красиво дървено стълбище води към горния етаж на двуетажната къща. Бюстът на Кемал Ататюрк посреща посетителите и това съвсем не е случайно, защото той е пребивавал в София като военен аташе в продължение на 18 месеца през 1913 и 1914 г. Стаята, в която той е работил, е запазена и до днес в същия вид. След това Ататюрк сам се връща в Турция, за да вземе участие в І-та световна война. Преди това обаче в София изживява най-голямата любов в живота си  - с българката Димитрина Ковачева, за която дори иска да се ожени, но баща й категорично отхвърля това предложение. Говори се, че независимо от раздялата им, настъпила малко по-късно, Ататюрк така и не забравил красивата българка до края на живота си.

През 1916 г. Турция купува къщата от нейния собственик - дипломата д-р Хараламби Самарджиев и я превръща в своя резиденция. Нейн архитект е австриецът Фридрих Грюнагер. Къщата е ремонтирана няколко пъти, но помещенията никога не са били преустройвани и пазят някогашната уютна и изискана атмосфера, която се допълва от подновената мебелировка и изключително красивите осветителни тела, които правят впечатление на всеки посетител.

 

 

 

 

 

 

Настоящият турски посланик Сюлейман Гьокче пък отвори вратите на това фантастично архитектурно творение и започна да посреща артисти, културни дейци, политици, дипломати и да организира различни светски събития. А премиерата на новото издание на „Пътепис” на Евлия Челеби (ИК Изток Запад) се превърна точно такова събитие – в присъствието на много приятели на книгата, малко политици, самия посланик, новия министър на образованието и науката проф. Тодор Танев, председателя на БАН акад. Ст. Воденичаров, представители на медиите, преди всичко от Р Турция.

 

А що се отнася до автора на „Пътепис”, Евлия Челеби, той е определян от мнозина като най-известния османски автор, живял и творил през ХVІІ век. Той е сред малцината писатели от периода, които описват изключително подробно и живо епохата и разкриват по увлекателен начин бита и ежедневието на своите съвременници. Събраните пътеписни бележки от множеството пътешествия на Челеби са публикувани в 10 тома под заглавието „Книга на пътешествията“ или „Пътепис“.

 

В настоящото издание е включена онази част от обемното творчество на видния автор, която засяга днешните български земи. Почти няма град, който да не е намерил място в пътеписите. Челеби внимателно е обрисувал редица градове като Самоков, София, Пловдив, Чирпан, Казанлък, Ловеч, Плевен, Враца, Ямбол, Видин, Хасково, както и множество села.

 

Този труд на Евлия Челеби дълго време е привличал вниманието на историците, а днес може да послужи като неизчерпаем извор за историята ни. Колоритните описания на обичаите възстановяват живота в онези времена, видян през погледа на образования ориенталец.

 

ОТКЪС

Отиването ми от София за Истанбул през реджеб 1072 г.

Най-напред, като излязох от чистата София на 15 реджеб , вървях на изток през онова осеяно с лалета поле и стигнах в село Лозена . След това стигнах в село Хаджи Караман . Това е едно култивирано село в края на едно широко поле, с триста къщи и една приятна джамия. То е достойно дори да бъде град. Цялата околност на това село е свързана в един култивиран пръстен. Оттам вървяхме на югоизток и стигнахме в село Орманлии . И то е разположено в Софийското поле, с една джамия и триста къщи и е изцяло зиамет. Пак по посока на киблията минахме град Ихтиман, българското село Йени кьой  и Капалудербенд . Тръгнахме на изток и стигнахме в град Татар Пазарджик. Оттук, понеже казаха, че [по пътя] през Пловдив и Одрин има голяма навалица и оттам да не се минава, се обърнахме към лявото крило и към Стара Загора. По един път вървяхме на север пет часа и дойдохме в село Карнофол . То е гръцко село. Оттам пак за пет часа стигнахме село Румлар , което е вакъф на свещената джамия на Ибрахим паша в Истанбул. Оттам четири часа вървяхме в източна посока и стигнахме в село Кьошелий . Има една добре изглеждаща джамия, която била построена от благодетел на име хаджи Сюлейман и има петдесет хиляди алтъна вакъф. Във вътрешния двор на джамията се намират помещенията на теке, които включват килиите на четиридесет-петдесет нещастници. Това село е разположено в гъста гора. Близо до него и достойно за отбелязване е село Муш , в което е гробницата на Мейтоглу (сина на мъртвия). Лежащият в този гроб почувствал страх и трепет при появата на Гази Мехмед, изкаран бил от гроба и с течение на дните, през времето на Муса Челеби станал един от уважаваните емири. Когато умрял, султам Мехмед Челеби направил [върху гроба му] кубе и устроил вакъф на тази джамия с имарет. Оттам пак се върнахме в село Кьоселий, вървяхме и се разхождахме през култивирани като земен рай села, разположени в Пловдивското поле. След четири часа пристигнахме в град Чирпан.

 

Frognews.bg