Генчо ще се намесва в политиката

Из "Генчо ще се намесва в политиката" 

Райко Алексиев

Седя си аз, драги, по жилетка след вечеря (мусака със сини патладжани, останала от обед, но подгряна), седя си така, унесен в пресата и изучавам поли­тиката, партийните кризиси и разцепления.

- Какво ново има? - казва жена ми Гина, правей­ки маникюр на ноктите си.
- Криза казвам — и критичност на положе­нието. Кабинетът — казвам — е в паднало състояние и Държавната глава се съвещава с обществено­то мнение по редица въпроси от държавна необхо­димост.

Чета, значи, размишлявам по изявленията и ми минава през ума: „Ех, Генчо, да беше се заловил с политиката и ти сега щеше да идеш при Държавната глава на ауденция", мисля аз и заключавам по въпроса: „Че какво пък, да не съм по-малко умен от други­те? Че какво, например, представлява министър Хикс, да речем? Адвокатче в провинциалността на нашия град и толко! Едно такова сухожиляво адвокатче, без особени дарби и прочие таланти, в чиято кантора освен плъховете случваше се да има и по някой клиент.

И даже никога не е играл в пиесите, които давах­ме в читалището, защото му липсваше даровитост и дикция. Толкова посредствен, ви казвам, че даже след като две години взема уроци по флейта, не можеше да изсвири „Шансон триете" работа действително симфоник, но лесна в гамата, защо­то беше само с един бемол.

А пък — и в декламацията (Лудият oт Пантиофи) и по китара (Молитвата на една калугерица) плюс още две-три композиции, и в театралност­та — из различни драми и трагедии, като Иванку (попа), Женитба („Пържени яйца") и други аз бях по-силен и даровит.

Да не изреждам и статиите, които съм писал в местния вестник „Златна заря" по въпроса на умрелите кучета по улиците и за миризмата край касапниците, по които въпроси бях обещал да се повърна, но... не успях.

Та, казвам си, ти, Генчо, с какво си по-малко до­стоен от този Хикс, та той да бъде министър, а ти не? Само защото не си се ударил на партизанлък!"

— Какво се замисли, Генчо, в момента?, ме пи­та Гина и ме изважда от блян.

- Хе, хе, нищо, казвам, — мисля си защо ли не се ударя и аз по политиката — кой знай, може би, някой ден... — „Звън" — телефона:

- Кой там?

- Царя! — Добър ден, господин Генчо, буюр министерски пост! Хе, хе.

—И-и-их, Генчо, де тоя Господ, - отговаря с весело изражение Гина. И, наистина, защо да не се удариш в политиката? То поне не е трудно.

— За трудно, не е трудно. Стига човек да изпрати тук-таме по някоя декларация, да тури няколко разнопартийни книжки в джеба си и да чака...

- Няма защо да чака, прекъсва ме Гина, ами право при народа. Така всичките правят.
При народа ли? Ами какво ще правя там?

- Каквото правят другите — агитации ше държиш и обещания ще даваш.

- Обещания ли? Какво ли, аджеба, трябва да им се обещава... По едни потури ли, що ли?

- Потури, пари, мостове, шосета, гари, плани­ни — всичко, каквото дойде на езика — само обеща­ние да е. То, знаеш, Генчо, народът е като нас, жените, без обещания не може. Може след това да не се изпълни нищо, но обещанието е главното.

И като рече Гина тъй, аз й дадох право и се замис­лих. Замисли се и тя.

- Хе-хе, какво се замечта пък и ти — питам след известна пауза с ироничност аз, понеже знам при подобна ситуация какво мисли женската фан­тазия.

— Мисля си, Генчо, като станеш министър, да продадем къщата и да си направим скромно, но при­ветливо три-четири-етажно здание някъде по в центъра. Все вярвам, че ще дръпнем някое общин­ско място.

-Буи — казвам аз на шега на френски, — това апартамент ли е: две стаи, вестибюл и кухня, плюс тесен клозет, който цяла нощ шуми и поради тън­ките стени, не дава възможност за сън.

— И ще трябва — добавя тя — нови мебели да вземем, защото тия се напълниха с дървеници, та когато Царят ни дохожда на гости да не би да си отнесе някоя инсекта в палата, пък и да има по-файн обстановка. То, наистина, Царят е демокра­тична натура и знам, че не се гордее, но Цар е. Та, значи, всичко трябва да е наредено, защото Дър­жавната глава каквато е инкогнита, току-виж че някога дойде внезапно да се посъветва по политиката та знаеш... да не се конфуза от неподходя­щата обстановка, защото Цар не е шега работа. Колкото и да е скромен все ще трябва да го посрещнем no хайлайфному в гостна файн - Луиз Каторз стил мебели един вид, или в карен случай Рококот.

- Или пък ти някога позвъниш на някой дипломат по телефона: Ало, кой там? Ки е ла?

- Ескеленц, този и този!

- Тук Генчо! Бон жур, бе екселенц, ела бе, драги, да изпием по един гюл бар... И дойде човекът.

Дадох право на жена си, но и забелязах, че ако посрещаме и дипломацията, трябва и дрехи да се понаправят, та да не ни клюкарстват зад гърба Тя се съгласи и констатира, че моят редингот все пак е добър, та ако се почисти химически няма нужда от нов, но нейните рокли съвсем не са за такива случаи и следователно трябва нещо по-еле­гантно.

- Как мислиш, Гики — казвам й, — каква ли е церемонията при такива дипломатически случаи?

- Церемонията не ми е известна казва тя, но сигурно трябва да бъде деликатес: може крепде-шин, или монгол, или марокен плюс деколте по-голя­мо, защото тия дипломати са любители на есте­тиката.. Пък и може, така на шега, да завъртя някому агъла, та да освободи Македония.

Хе-хе-хе-хе, патриотка е моята Гина и направва го.

Та така, драги, седя си вечер, чета изявленията, умозаключавам по кризата и все ми иде да се ударя 1 в политиката, па... каквото ще да стане.

Само не трябва да ям кьопоолу манджа, защото от чесъна ми идат възгаги и може да замириша на Царя, като говорим по телефона.

Из сборника „Генчо Завалията", 1933