Има хора, които умеят да пият водка и такива, които не умеят, но въпреки това я пият

 

Разхождах се из битпазара и попивах невъобразимите му мириси и звуци. Може ли нещо на света да се сравни с одеския битак!

Плувах сред потната и креслива навалица, бутах се в рокли, сака, рединготи, гърбове и по-съществени ценности – като кефал, дето е тръгнал да си хвърля хайвера. Плувах и от време на време помирисвах пурпурното цвете, което носех в дясната си ръка. Нали все някъде трябваше да си пъхам носа.

Обемистата лелка, която тук околните наричаха Стела, се появи пред мен ненадейно. То не е за чудене. Всяко нещо на този свят се появява ненадейно. Защото преди да се появи, го е нямало. Нямало го е… после внезапно го има. Колко объркан е животът…

Стела наистина е била звезда… преди едно четирийсет години. Макар че и досега като небесни огньове блещукаха прекрасните й библейски очи. Очи, сякаш завинаги създадени за любов и сълзи, за въпроси, след които никога не се очаква отговор.

– Какво има да предложи младежът?

– Нищо – накратко отговорих аз.

– Хич нищо? – продължи Стела и бръчките на челото й се извиха ехидно.

– Нищо – повторих и си пъхнах носа в пурпурното цвете.

Стела ме погледна, както акушерка поглежда новородено, което е благоволило да се появи на бял свят чак след десет месеца.

След няколко минути Стела пак се появи.

– Разбрах, младежо – направи опит да общува с мен така, че разговорът да не се чуе чак на Дерибасовска. – Разбрах. Имате японски противозачатъчни артикули. Фирма Куросава. Доставчик в двореца на великия микадо. Гаранция сто процента. Филиали в Париж, Лондон и Жмеринка. Обаче трябва да предупредя младежа, че този медикамент няма да се търси масово. Сега масите нямат доверие на никому. Но ако младежът… – тя заговори като прецизно настроен механизъм, сигурен като автоматичната уестингхаус спирачка. – иска да пласира стоката… Аз имам екстра купувач Фима Сотник. Не, не. Фима не е казак. Той самият недолюбва казаците. Ефим Григориевич е именит гинеколог в град Одеса от деветстотин и четиринайсета година. Кабинети в Пересип и Молдаванка. Много образован специалист. През деветстотин и десета дори завърши търговското училище в Бендери…

Стела говореше без паузи и аз не хващах ръка да вмъкна своя дума в нейното глаголстване, в което нямаше никакви доловими пукнатини. Просто си стоях и миришех пурпурното цвете в дясната си ръка.

Стела говореше и говореше, и говореше… Ето тогава, през деветнайсета, на одеския битпазар се разкри пред мен истинският дълбок смисъл на тази невероятно страшна дума – безкрайност.

– Наистина ли младежът няма нищо за продан? – внезапно се сепна Стела. – Тогава що младежът се прави на толкоз тайнствен? Що шмърка цветчета навсред обществото? Какво е тук? Да не е Таврическата градина? Или може би Приморският булевард? А що младежът отвлича вниманието на хората от задълженията им? Животът бездруго е кратък, а трябва човек и да сва+ри да припечели за къшея хляб.

Тя млъкна, обърна ми гръб и преспокойно си тръгна, притиснала към обемистото си бедро плетена кошница, натъпкана с някакви жалки парцали.

И тогава нещо се случи. Стори ми се, че в този миг угаснаха всички доменни пещи в Европа, всички металургични заводи по света са спрели за основен ремонт и всеки момент ще започне слънчево затъмнение. Организмът ми всмукваше неистово през всички пори изневиделица дошлия мрак и студ.

– Стела! – разцепих с животински рев настъпилата тишина. – Стела! Стела!

Старицата бавно и бездушно се извърна.

– Стела, имам малко сувенирче – почти кокетно казах и й подадох тясна плоска халка.

– Ха! Младежът също иска да яде! – тя заразглежда пръстена, запремята го в пръстите си, все едно въртеше коронката да навие джобен часовник. Изведнъж вдигна глава и в очите й имаше не любопитство, не уплах, а ужас. – Какво е това! Откъде сте го взели? Това е халката на моята Фи+ра! Ето й буквите: Е. Р., Есфир Розенблюм. Къде е моята Фира? Какво сте сторили на моята Фира? – развика се Стела.

Тя врещеше, а аз се мъчех нещо да кажа. И не можех. Тълпата ни обгради и дюдюкаше, призовавайки към активни действия. А ние бяхме като бик и тореадор на циркова арена. И тълпата искаше кръвта ми. Тя беше жадна за кръв.

– Значи вие сте Стела Осиповна? – най-накрая изпелтечи езикът ми. – Аз съм мъжът на вашата Фирочка. Вашата Фирочка отдавна ми е жена. И отдавна не е Розенблюм, а е Иванова-Ляндерс. Есфир Иванова-Ляндерс. А пък аз съм мъжът й Яков Григориевич Иванов-Ляндерс…

Езикът ми мелеше още нещо. Не знам какво. Ние бяхме отделно, моят език и аз. Аз само виждах уморената усмивка на лицето на Стела и сълзите, които се стичаха по кръглите й бузи.

– Значи вие сте Яша? Фирочка ни писа, че се взела с някакъв очилат съчинител. Но не очаквахме, младежо, че сте толкова хърбав. Чувай какво, Яша. Бих те прегърнала, но държа кошницата с галантерия. Прегърни ме ти, Яша, синко, и да вървим по-скоро у дома, край за днес приказките за търговия.

След половин час седяхме в хладното й стайче с пръстен под. Аз се тъпчех с патладжани, домати, пълнена риба и прокарвах тези царски ядива с тръпчиво червено вино зайбер. Стела седеше срещу мен, гледаше ме скръбно и току пълнеше отново чиниите.

– Яша – рече Стела, когато направих пауза в пиршеството, – кажете нещо за Фирочка, какво прави, толкоз отдавна нямаме нищо от нея.

– О, Фира е в Киев, на Прорезна. Там живеем. Знаете ли, Стела Осиповна, червената конница наскоро освободи Киев и сега там е свобода. Вярно, че освен свобода и супа от херинга няма нищо друго. Но болшевиците са усърдни хора, скоро всичко ще нагласят чудесно.

– А вие защо сте дошли в Одеса, Яша? Тук е зле. Вчера белите обесиха за агитация фотографа Михелсон. Ходел по плажа с червени гащи.

– Нямам червени гащи, Стела Осиповна – пошегувах се аз. – От какво да се плаша? Идвам от Киев временно. Там е тежко сега за работа. Пишех стихове. Плащаха ми с чирози. По един на ред. Не, викам си, тъй ще взема да се гътна. Започнах да пиша поеми като Едик Багрицки, по петстотин реда. Главният редактор ми рече, че с тези поеми към Астрахан ще трябва да вървя. Може там от Каспийско море да ми плащат такива фантастични хонорари. А в Киев нямаме толкова чирози… Та дойдох…

– Яшенка, разкажи по-подробно за нашата Фира – някак жално рече Стела.

Приближих се, сложих ръка на рамото й, опънало избелелия смачкан сатен, и тихо казах:

– Мамо… мамо… няма я нашата Фира. Загина нашата Фира. Слушай, мамо. Моята любима жена, другарка и приятел, комисар в специалния отряд на киевската Губчека Есфир Иванова-Ляндерс загина геройски в битка с враговете на революцията… А халката – това е единственото, което ми остана за спомен от нея.

Стела стана от столчето. Просна ръце нагоре, отметна глава и нададе вик. Така страшно вика жената само когато завинаги й отнемат любимия плод на утробата й.

Отворих вратата и излязох на прашния път на одеската покрайнина. Нека поплаче Стела, ще плаче тя, много… ще има да плаче. А аз ще се върна, аз тепърва имам да си връщам за смъртта на Есфир. И не с поеми…

 

(ок. 1923)