Константин Павлов се пресели в своята бяла магия

 

На 75-годишна възраст почина българският поет и киносценарист Константин Павлов.

Той е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ "Кл. Охридски". Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство "Български писател" (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. "Литературен форум" (1963). Редактор в "Мултифилм" (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува.

През 1975 г. получава разрешение за работа в "Българска кинематография". През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена кн. "Стари неща" със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. "Литературен фронт".

Напуска СБП на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии. 

 

Парадокс

Темата е за себеподобните.

Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.

Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.

Някога все пак ще ме достигне.

Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство -
равни дози сладост и омраза.)

Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)

Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.

В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.

И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

 

Инцидент

Както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
ние влязохме на събрание.

Ораторът влезе след нас.

Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.

До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.

И както си бяхме -
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, -
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.

Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.

Мина миг на мълчание...

И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
- Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

 

Убийство на спящ човек

Вярно е, че проспах дните си.
Но какви сънища, Боже!
Какви сънища...
И колко лек ще бъде преходът КЪМ