Кристо: Има само едно „ако“ в живота ми – бягството ми на Запад

В живота няма „ако“ – след 80 години за мен има само едно „ако“, и то е – ако не бях заминал на Запад, казва в интервю за сайта The Talks Христо Явашев – Кристо. В пространния разговор художникът разказва за съдбата, за покойната си съпруга Жан-Клод, след чиято смърт той има навика да говори от свое име в множествено число, за преходността на изкуството и през смях признава, че снимка на тяхна инсталация е по-добро произведение от скулптурата на Венера Милоска в Лувъра.

– Кристо, със съпругата Ви Жан-Клод сте родени в един и същи ден през 1935 г., но в различни държави. Вярвате ли в съдбата?

– Жан-Клод винаги казваше: „Има милиони хора, родени в същия ден“. Но се случи да се запознаем, това е всичко. Не е нещо необичайно. Има много неща, които не са съдба. Сам ковеш съдбата си.

– Работихте заедно близо 50 години. Щяхте ли да се превърнете в същия художник без нея?

– Все едно да ме попитате: „Какво би станало, ако бяхте китаец“ (смее се). Не можем да дискутираме тези неща – ако, ако, ако – няма „ако“. След като живях 80 години – „ако“ няма. Мога да кажа едно „ако“ и то е, че бях късметлия да избягам на Запад през 1957 г. Никога преди 1956 г. не бях бил извън България и ако не бях заминал на Запад, нещата може би щяха да са различни.

– Съветският съюз имаше много стриктна политика срещу модерното изкуство, така че може би изобщо нямаше да се занимавате с изкуство.

– Рисувах през цялото време като малко момче, на 5-6 години, и на тази възраст реших да стана художник. Никога през ум не ми е минавала мисълта за нещо друго. Но е вярно, в края на 40-те и началото на 50-те по-голямата част от модерното изкуство не бе достъпна в страните от Блока. Имаше само ужасни репродукции и стари книги… Отчаяно опитвах да стигна отвъд България и Съветския блок, но бе много трудно дори да отидеш до друга комунистическа страна. За щастие, леля ми и чичо ми живееха в Прага и най-сетне успях да намеря начин да ги посетя. Бях абсолютно поразен от Прага!

– Защо?

– Беше най-западната държава. Дори преди шансът за пълно бягство да дойде на дневен ред, вече бях решил, че никога няма да се върна в България! Щях да остана в Прага. Бях млад, на 21 години, а когато си млад и откриеш относителната свобода на западното изкуство в Чехословакия и Прага в края на 50-те, те спохожда мечтата да отидеш в Париж! Знаех, че това трябва да се случи.

– И това променя всичко в края на краищата. Там се срещате с Жан-Клод, с която оставате заедно до смъртта ѝ през 2009 г. Как се промени животът Ви, след като тя почина?

– Знаете ли, липсва ни през цялото време! Трябва да разберете, че след като живееш с един човек повече от 50 години, ти липсват много, много неща. Навярно едно от най-важните от тях е, че тя винаги беше много критична към всичко, което опитвахме заедно. Във филмите на братя Мейзълс за нашата работа можете да видите колко силно спорихме един с друг – почти се биехме! Това е нещото, което ми липсва най-много, защото е изключително важно в процеса на онова, което правиш – да имаш това критично отношение през цялото време, да не се огъваш, да не правиш компромиси. Но има много, много неща. Много, много неща.

– Вярно ли е, че винаги сте летели в различни самолети, за да може ако единият катастрофира, другият да продължи работата?

– Точно така, защото ние винаги работехме по два или три проекта едновременно и поне един от нас трябваше да завърши инсталация, която е много напреднала.

– Беше ли естествено за Вас да продължите да работите сам след смъртта ѝ?

– Да си визуален артист не е професия – това е съществуване. В „Портите“ на Мейзълс тя е в кола и журналист я пита: „Вече сте много възрастна, ще се пенсионирате ли?“, а Жан-Клод отвръща: „Хората на изкуството не се пенсионират, те просто умират“. Не е професия, а съществуване, разбирате ли? Съществуваш чрез изкуството. Дори не можеш да го сравниш с други професии, с работа в офис или разни такива неща.

– Защо през 1994 г. решихте да промените артистичното си име „Кристо“ на „Кристо и Жан-Клод“?

– Хората, с които сме работили, знаят, че всичко се решаваше от двама ни. Жан-Клод казваше, че всеки може да има идеи. Но за да се приложат, трябва талант в много области. Понякога идеята е моя, понякога – нейна, но самата идея е нищо. Тя трябва да бъде приложена и всички избори около това как да се свърши работата бяха правени съвместно.

– Как изглежда този процес? Проектите ви често са невероятно сложни.

– В студиото ми тук, в Ню Йорк, където работя на последния етаж в сграда в Манхатън, поставям идеята на хартия с рисунки, колажи, умалени модели… Но работата винаги се определя от тестове в реален размер на малка част. Когато ги видим в мащаб 1:1, аз и сътрудниците ни можем да изберем правилните кабели, тъкани, цветове, дебелина… И това се прави за всички проекти. Тестът в реални размери не е моя или нейна измислица, а е консенсус с реалната светлина, реалното време, реалното пространство.

– Какво имате предвид с този консенсус?

– Ще дам пример. Когато правихме „Чадърите“, имаше чадъри и ние решавахме за пропорциите, височината и всички останало. Но когато в самия край трябваше да изберем цветовете и имаше много сини и жълти, поставихме няколко чадъра в реален мащаб, сини и жълти, и ги издигнахме на мястото на проекта в сезона, в който той щеше да се случи. Опитахме да видим как ще изглеждат отдалеч, от един километър, на слънце и в мрачен ден, когато вали и т.н. Всички тези неща не се случват просто така, разбирате ли. Процесът, реализацията на проекта е съвместна работа. Рисунките са само индикации, след които трябва да се преместиш към истинските неща.

– Станахте на 80 тази година. Какви чувства Ви изпълват като погледнете назад към живота си?

– (Смее се.) Не харесвам да гледам назад към живота си. Толкова съм въодушевен и щастлив, че имаме нов проект или че имаме проблем или два. Не се вълнувам от това да прекарвам всеки момент, всеки час да правя т.нар. „ретроспективна“ изложба. Винаги съм си мислел, че могат да ми направят ретроспектива, когато съм мъртъв. Наистина обичам да правя нови неща. Обожавам това, че съм физически способен да работя по нов проект, телесността на тези проекти, обожавам хората, с които се срещам, младите хора.

– Предполагам, затова дори на 80 години имате три големи проекта – един в Италия, един в Колорадо и един в Абу Даби, който включва 410 хиляди варела за най-голямата скулптура в света.

– Точно така. Ако минете през всички наши инсталации, ще видите, че са уникални. Никога няма да построим нови чадъри, никога няма да опаковаме друг парламент, никога няма да издигнем друга Бягаща ограда. Това са уникални неща, със собствената си телесност. Това е, на което се радваме най-много, защото става дума за приключенски и нескучни неща. Например „Портите“ – след тях толкова много хора от различни градове идваха при нас и ни казваха: „Можете ли да направите порти и в моя парк?“. Това е идиотско. Нашите проекти не са такива. Всички те са нови предизвикателства.

– Това ли Ваше желание се корени и във факта, че не създавате изкуство, което остава?

– Не, въпросът е времето. Вярвам, че прайтаймът на всяка творба е времето, в което тя е създадена. След това тя се трансформира, продължава да се мени. Отиваш в Лувъра и поглеждаш Венера Милоска, изглежда ли ти като изкуство? Толкова е далеч от това! Идеята, че съвременните художници създават неща и че те няма да останат, е философска дискусия, но всъщност творбите остават в паметта ни. Една фотография на наш проект е по-добра от Венера Милоска! (Смее се.)

– Смятате ли, че снимките на Вашето изкуство са произведения на изкуството сами по себе си?

– Има филми, снимки, предмети, рисунки, купища допълнителни неща. Но всичко това вкупом не е заместител на проекта. Това е материал, исторически свързан с проекта и е великолепен източник на информация за него. Но не е заместител, защото уникалният момент не може да бъде консервиран. Това е важен аспект на съвременното изкуство. Произведение на изкуството не е една порта, две порти или три порти. Произведение на изкуството са 7503 порти, по протежение на 37 километра в Сентръл парк в Ню Йорк. Ето това е произведение на изкуството.

– Понякога се борите с години, за да получите разрешение за реализация на проектите си. Опаковането на най-стария мост в Париж отне девет години преговори, а на Райхстага – близо 25. Когато сте работил по нещо толкова продължително и най-сетне то приключи и го погледнете, как се чувствате?

– На всеки от проектите ни, понеже съществуват за толкова кратко, Жан-Клод и аз обичаме да отделяме време като че ни е бебе. На практика стоим от сутринта до вечерта при тях. Казваме на приятелите ни, които идват от всички краища на света: „Не искаме да говорим с вас сега! Ще се видим довечера“. Не искаме да виждаме никого, освен творбите. Понякога проектът е много труден, като „Портите“, а за други, като „Чадъри“ в Япония, се налагаше да пътуваме. „Чадъри“ беше толкова всеобхватен, толкова величествен, налагаше се да го извървяваме отново и отново, да му се наслаждаваме, да го гледаме на утринна светлина, по пладне, привечер. Работихме толкова усилено да поставим всеки чадър на перфектното му място, че можех да отида до всеки един, за да видя отблизо как изглежда. Накратко казано в момента, в който една инсталация е вече изложена, обичаме да сме с нея, тя е наше дете, през цялото време, нон стоп.

Площад СЛАВЕЙКОВ