Моите трима будители и луничките по тялото

Спомням си ги целите, разбира се – и светли, и с петънца – те са още пред очите и под езика ми, и под сърцето ми. Но така е устроен човек навярно, че когато затвори очи от многото светлина, да вижда и лилавотъмните кръгове под клепачите си.

Оставям високите изречения и високите думи за този пробуден ден на други и се спускам години назад, и се смалявам, и съм пак дете в Ловеч, на улица „Цар освободител” 39, и пак под детското ми легло шуми и се премества, и се показва и изчезва панерът ми с книги. Всеки, който искаше да говори с мен и аз да говоря с него, да го гледам, да му се радвам и да го обичам, трябваше да ми чете книгите от този панер. Четеше ли ми – обичах го. Не ми ли четеше – не ми трябваше повече. В панера една върху друга се въртяха вълшебните страници на Андерсен и Братя Грим, на Пушкин и Каралийчев, на Разцветников и Дора Габе. Въртеше се цялото ми измислено, съчинено, реално, кално и мокро детство.

Най-много от всички обичах кака Росица. Тя идваше, разнасяше ароматите си на сапун и шумоленето на копринените си чорапи, развяваше силата на косите си и четеше, четеше, четеше. Обичах я. Защото с панера и с книгите не само че не растях, а се смалявах до една невъобразима точица и зрънце, в което спираше и започваше всичко.

И кажи ми, моля те, толкова години по-късно, како Росице, защо един-единствен път остана смълчана, тъжна, отнесена! И кажи ми – защо не ми прочете книга! Колко е лесно да се сетя сега, че си била влюбена и не ти е било нито до мен, нито до този луд пумпал на книгите, но аз запомних това, запомних тази тишина и мълчание и ги помня до днес. Подозирам в кого си била влюбена, но ме е страх да го изрека.

Когато за пръв път отидох в началното училище, първата ми учителка Попилиева ме хвана за ръка и ме разведе по коридорите. Показа ми портрети на възрожденци и писатели, на герои, които стояха високо над главата ми и които сякаш ми казваха: „Ако можеш – порасни, виж ни нас колко сме високи“, (това едва ли съм си го мислил тогава, но някак си прилича човек да си го мисли). Тази моя първа учителка ме сложи да седя до печката – за да не ми е студено, гледаше ме топло и майчински, обгрижваше ме, радваше се, когато успявах. Тя направи така, че започнах да мисля в рими, да се опитвам да пиша неща, над които сега се смея, но тогава плачех.

И като казвам всичко това, питам се – защо, другарко Попилиева, един ден, преди контролното по смятане Вие ме извикахте преди останалите ученици в стаята – уж да изтрия дъската, и там с приглушен и топъл глас, който пареше ушите ми, ми обяснявахте задачите, които щяхте да дадете за контролно? Значи другите деца не знаеха задачите, а аз ги знаех предварително. Нищо не запомних от това подсказване, но запомних срама си, водовъртежа си от притеснение и онова бълбукащо в мозъка ми чувство, че нищо не разбирам и нищо не мога да запомня от математиката.

Вие, другарко Попилиева, сте искали аз да бъда най-добър във всичко, да съм Ваша гордост и огледалце, но мен по смятане ме нямаше. Няма ме и още по толкова много неща. И не искам, наистина не искам, и тогава не исках никой за нищо да ми подсказва. А иначе Ви благодаря много, че похвалихте първото ми стихотворение с убийствения стих:„Самотна лодка се белее, а в нея две души”.

Третият мой личен будител е бате ми Васил. От Топилище. Този мой бате Васил ми подари рибите на Вит, техните отблясъци по дъното, подари ми раците и върбите, подари ми вишните и ябълките, подари ми козите пътеки и петлювите тромпети, подари ми първата цигара и само един-единствен път се скри от мен зад гърба на по-големите момчета, които минаваха покрай нашата къща и потъваха в нощта и в изкушенията.

Защо, бате Василе, ти, който ме носеше на врата си, докато ловиш мренки, ти, който ме научи да събирам раци с фенер нощно време по брега на реката, ти, който ме научи да гледам плодните дървета по брега и така да определям стръвта за рибата, се скри от мен онази вечер? Защо, бате Василе, след като ме научи да паля свещи в църквата, ме караше да играя футбол в църковния двор и защо ме научи да познавам всяко свирене на птица, а ме водеше нощно време на тавана в старата къща да ловим гълъби?

Тогава не знаех защо, сега знам. Защото си бил момче. И си пораствал. А аз съм бил дете и съм се учил да гледам.

Като разказах тези три кратки истории, аз се питам какво общо има всичко това с Деня на будителите. Тайно се надявам обаче да има такава връзка. И тя е, че книгите без влюбването на кака Роси са нищо, че учението и незнанието на математиката без някой да те обича е нищо и че е нищо порастването и гледането, ако няма един бате Васил, който да се скрие от тебе.

Така е. Преди разсъмване сумракът се разбягва на точици и става лунички по кожата на слънцето. От там са луничките по тялото на човека. За три от тези мои лунички се опитах да ви разкажа.

Честит Празник на народните будители – велики и достойни люде, и на вашите лични будители – такива, каквито са. И никакви други.

А ако искате – наричайте ме неблагодарник.

Николай МИЛЧЕВ - Площад Славейков