Нова книга: „Моите 40 г. в Разузнавателно управление на ГЩ”

"Драги читателю, пред теб е книгата на един от дългогодишните труженици на „тихия фронт” през времето на студената война. Не очаквай остро–драматични истории, епизоди „а ла Щирлиц”. Това е разказът на човек, който през целия си съзнателен живот  тихо, неотклонно е служил на нашето Отечество, на самото острие на меча. Това е книга –изповед за един достоет живот, осмислен и вдъхновен от високи идеали.”, пише Зикулова.

Предлагаме Ви откъс от предговора към книгата от един от големите експерти:

"Миналото ни продължава да крие мното истини, които чакат да бъдат извадени.  То не принадлежи само на нас, а е изпълнено със задължения към онези, които сме оставили по пътя и към онези, които ще срещнем в бъдещето. Може би това е водило автора на настоящата книга, която не бихме могли да определим като лично– биографична, а по–скоро като професионално–биографична.
Интересът към нея е гарантиран само поради факта, че авторите от средите на военните разузнавачи се броят на пръсти, докато колегите им от външнополитическото и  научно–техническото разузнаване, контраразузнаването и други структури  са предложили досега една по–широка палитра от мемоарна и специализирана литература.
Втората причина за сигурния й успех е, че полковник Методи Алексиев е един от малкото професоналисти, които са свидетели на всички етапи от развитието на българското военно разузнаване от първата година след Втората световна война до 1990 година, а това е почти  половината от 107 годишната  история на днешното ни военно разузнаване. Освен това, в професионалния си път той е имал възможност да работи най–тясно с такива легендарни ръководители като генерал Васил Зикулов, най–дългогодишния началник на военно разузнаване в цяла Европа, с полковник Илия Захов, човек с изключителен принос за изграждането на професонално разузнаване, с генерал  Илия Кръстев и редица други, а служебното му положение е позволило да добие впечатления от ръководители от най–високо ниво в МВР, ДС, ЦК на БКП, известни и до днес исторически личности и да оцени реално ефективността на взаимодействието с тях.
Не на последно място значението на книгата нараства от това, че тя излиза в момент, когато вследствие на един тотално сбъркан и вреден Закон за досиетата и още по–вредната Комисия по досиетата внушават лъжи, преиначават истината, тълкуват погрешно редица факти, тласкат политиците към единствени по рода си в света престъпни решения като това за предаване и разкриване на делата на чуждите граждани, а полковник Алексиев е човекът, който дълги години в последния етап на службата си е бил ръководител на секретния сектор – деловодство, архив и режим на секретност и най– точно може да разясни въпросите по картотекирането, архивирането и значението на тази дейнст в разузнаването. И тук не става въпрос за максимата, че може да има различни мнения, а истината е една, а за некомпетентните и нечистоплътни коментари на неспособните с години наред представители на въпросната Комисия да научат елементарни но важни неща.
Онова, което прави веднага впечатление е педантичното излагане от автора на фактологията,  пораждаща въпроси, на които  читателят сам би могъл да потърси отговори и да формира своите впечатления. Това е показатено не само за един малко познат период непосредствено след Втората световна война, за напрегнатата обстановка и престрелки по границите и стотиците загинали българи, живущи в съседни страни, пък и местни граждани в тях,  дръзнали да помогнат на прохождащото българско военно разузнаване в името на една обща кауза, на един жадуван мир и по–добър живот. От самосебе си възниква въпросът: защо сме ги забравили, защо не сме разказали за съдбата им? Какво е станало с оцелелите, излезли от затворите? В съзнанието на читателя остава репликата на един разузнавач преди прехвърлянето му през „зелена граница”– Отивам да се боря за бъдещето на България, но и на гръцкия народ. Реплика, която е показателна за благородните мотиви на тези хора. Покъртителни са силата и  оптимизма на баба Фатме, чийто син излежавал присъда за шпионаж в Турция, която не моли за материална помощ, а се обръща към младия тогава Алексиев само с думите: „Пък деца, дръжте здраво, мамка им фашистка!”
Не трябва да обвиняваме автора, че не разкрива саботажите и убийствата на българска територия от другата страна, защото той не е работил в контра–разузнавателните органи за  да ни разкаже, как някои с окървавени ръце станаха „репресирани”, а един от организаторите взривили вагона за майки с деца – получи пенсия в „демократична” България и е активен функционер на една  политическа партия.

С откритото описание и на малки детайли авторът предизвиква доверие. От дистанцията на времето той не променя обективността на картината, нито в посока героизиране, нито в посока ирония или осъждане. Вярно, че опирайки се на обективната истина, това още не значи винаги претенция за изчерпателност, но е гаранция, че няма да доведе до прикриване или лъжа. Това е важно, защото днес не само се опитват да пренапишат историята ни, а буквално се отстраняват дори музейни експонати от периода 1944– 1989 г., справка – интернет–страницата на Служба „Военна информация”– наследник на Разузнавателно управление на ГЩ. А истинското познание идва винаги от миналото. Затова всяка книга като настоящата е отломък от познанието за нашето минало.

Удивително е, как младите български офицери –ентусиасти са започнали буквално от нулата да изграждат военно разузнаване, учейки се в движение, преминавйки през може би наивни от днешна гледна точка практики, плащайки висока цена особено през периода 1949 – 1953 г., за да стигнат до съвременното високо ниво, спечелило им уважение в НАТО.
От професионалния път на полк. Алексиев е видно, че водещо в него и колегите му е била всеотдайността. Без  да го изтъква ни най–малко, но не може да не се забележи, че личното, семейството, са оставали на заден план. Алексиев дори не споменава за семейството си с изключение на здравословното състояние на сьпругата му. Горчилката, че не го оставят на работа в сектор Оперативно агентурно разузнаване, а му предлагат административни, началнически длъжности, е показателна само за хора, дълбоко свързани със същността на професията си за разалика от днешните службогонци и „калинки”. Като практик авторът не разсъждава върху философския смисъл на понятията, но в редица примери от оперативната работа става ясно, защо хората от това поколение разузнавачи са били толкова строги и взискателни първо към себе си. Защото дългът е това, което очакваш от другите – сътрудниците, агентите, подчинените. Защото и личният дълг е бил преди всичко изискването на тогавашния ден.
Разказът в книгата е подчинен на прямотата на автора от самия живот. Той не се е въздържал да изказва открито мнението си пред високопоставени военни и партийни началници. Може би не навсякъде е било така, днес още по–малко. Но професията на разузнавача задължително го изисква. Освен това, полк. Алексиев формулра и друг много важен извод: за това, че шансът да изградиш много добър агентурен източник и за дълго да придобиваш ценна информация по военни обекти и стратегически въпроси в други страни не идва сам, а е вследствие на целенасочена, упорита и къртовска работа. Затова книги от рода на тази би трябвало да се четат от младите оперативни работници.
Заслужава си да обърнем внимание на стила на работа на най–високопоставени личности от онова време: тяхната лична загриженост за отделния човек, съобразяване дори със семейните му проблеми при вземане на служебно решение. Нещо, което като че ли е чуждо за днешните ръководители от държавната сфера и част от бизнеса. Днес се стремим да получим дипломи по мениджмънт на кадри, но такива за човешки  морал не се връчват. Разбира се, че е имало и нелицеприятни неща в отношенията между различни ръководители и прави чест на автора, че разкрива или загатва за такива без да ги премълчава и прикрива.
Авторът разкрива неща, които дори генерал Васил Зикулов е премълчавал в книгите и интервютата си. Например, за секретен обиск на военното контраразузнаване в жилището на началника на Разузнавателно управление или разочарованието от поведението на БСП спрямо действията на Закона за досиетата. Полк. Алексиев посочва и себе си като обект на подслушване и провокационни действия в стила на съответната служба. Той не прави изводи от тези примери, но читателят трябва сам да се досети,  доколко справедливо военните разузнавачи са били „вкарани” допълнително в Закона за досиетата или и те са били „обекти”. А „въздържането” на автора да се впуска в обвинения, най–вероятно е заради това, че този закон несправедливо обхвана и структури от ДС като външнополитическото и научно–техническото разузнаване, които също като военните не са имали нито репресивни, нито доноснически функции, но политиците размиха вината на идеолозите на системата и я приписаха на други, създавайки инструмент за свои междупартийни и корпоративни битки в нарушение на всякакви норми, закони и човешки права.
Именно по тези теми полк. Алексиев демонстрира различен стил в приложените в края на книгата интервю и статии, в които от позициите на пенсиониран вече офицер, макар да казват, че няма бивш разузнавач, но обществено активен гражданин, остро осъжда несправедливия Закон за досиетата и безплодната дейност на Комисията като си служи с много силни аргументи и фактология от професионалната си практика.
Тази книга е и своеобразно подканяне  към други колеги на полк. Алексиев, да споделят опита и позициите си, да осветлят близкото минало, свързано с националната сигурност. Защоти тези хора са служили на Родина, а не на партия. Това препоръчваше до последния си дъх и генерал Васил Зикулов. Който бяга от миналото, губи винаги. Авторът е избрал пътя напред.

Много или малко са страниците на тази книга за да разкажат за цели 40 години служба? Не само зад маркираните в нея епизоди и проблеми, но и с пораждащите размисли и въпроси се очертават широки възможности пред автора за още стотици страници, които биха хвърлили допълнителна светлина върху интересни и важни исторически факти и събития. Защото полк. Алексиев ни сблъсква с едно поколение, от което животът на всеки един не може да се разкаже на няколко страници. На колко страници  бихте разказали Вашия днес, млади човече, биха запитали ветераните? Миналото трябва да говори и ние трябва да го изслушаме, защото нито то нито ние ще намерим покой, ако не го направим. Горчиво или не, питието на истината трябва да се изпие, защото то възстановява здравето и ни връща към вечните ценности, които съвремието и политически еднодневки искат да ни отнемат, към уважението на всеотдайния, честния, упорития, достойния, посветен на дълга си, родолюбив Българин.

Симеон Николов, зам.министър на отбраната 2005 – 2008 г.