Освободителите Петър и Асен

Теодор, останал в историята с царското си име Петър, и неговият брат Асен се появяват на пръв поглед изненадващо на сцената на историята. През  есента на 1185 г. те са приети от император Исак ІІ Ангел (1185-1195) в неговия военен лагер в Кипсела, Източна Тракия – среща, която завършва със скандал и заплахи за българско въстание! Нещо повече,  избухливият Асен е наказан с удари по лицето! Византийският историк Никита Хониат е намерил за нужно да спести подробностите около разпрата на българските първенци с императора. Нека си спомним обаче, че византийската власт е продължавала да третира българите не просто като свои поданици, а като покорен чужд народ, че данъчното бреме, корупцията и произволите са били обичайна практика в нашите земи – в по-голяма степен в сравнение с “класическите” византийски провинции. От друга страна, защитата от чужди нашествия, така характерни за земите между Дунава и Балкана през ХІ-ХІІ в. (грабителските набези и нашествия на номадските народи печенези, узи и кумани), не е сред най-важните задачи на управниците в Константинопол… Българите са имали сериозни причини за недоволство. Още повече, че, както личи от редица свидетелства, те ревниво пазят спомена за своето погинало под ударите на Василий Българоубиеца велико царство...

Въпреки разпрата с императора братята не са арестувани, нито подложени на някакви репресивни мерки. Всичко това, а и самото право на ауденция при василевса на ромеите, показва, че Теодор и Асен не са били случайни хора. Очевидно те са възприемани и в императорския двор  като своего рода “лидери” на българското болярство, като хора, чието могъщество, авторитет и благородно потекло са били широко известни. Френският хронист Робер дьо Клари споменава, че братята доставяли бойни коне на императорската армия. Строежът на храма „Св. Димитър” в подножието на легендарния хълм Трапезица и разкрития през последните години царски дворец, намеква, че братята вероятно са командвали значителни български сили, може би именно „трапезити” – опълчение,  което е пазело проходите в Стара планина, войници, сходни с по-късните войнигани и дервентджии от времето на Второто българско царство и вековете на турското робство. Връзката на Асеневци с аристокрацията на Първото българско царство личи от тяхното самочувствие на следовници на „прародителите” и “наши стари царе – Симеон, Петър и Самуил”, от пазените от тях “книги и законници”, на които изрично се позовава цар Калоян, най-младият от тримата братя, в кореспонденцията си с папа Инокентий ІІІ.

 
Теодор-Петър и Асен с изключителна интуиция и прозорливост избират историческия момент за начало на борбата с омразната чужда власт. Страховете и резервите на своите сънародници те обезсилват не само с умела политическа пропаганда, не само с небесната закрила на св. Димитър, но и със забележителна решителност и политическа воля! Борбата на Петър и Асен с Византия съвсем не е била лека, нито щедра на оптимистични прогнози... Византийското стопанско и военно надмощие е било очевидно. Това личи и от походите на император Исак II Ангел през 1186, 1188 и 1190 г., когато той прониква на север от Балкана и обсажда основните български сили! Енергичният Асен, който най-често командва българската армия, противодейства най-вече благодарение на своя, признат и от ромеите, ненадминат военачалнически талант, изобретателност, склонност да се справя с наглед неспасяеми ситуации... Външнополитическите ходове на Петър и Асен, съюзът с куманите, опитът за единодействие с германските кръстоносци, са свидетелство за техния дипломатически талант. Не по-малко драматична е борбата на първите Асеневци за оздравяване на тогавашния политически елит. За жалост, Асен, Петър и Калоян падат не в битка с военен противник, а в резултат на вътрешни вражди и заговори... И все пак,  съвременното им, превъзпитано от самите тях българско общество притежава верен и силен инстинкт за самосъхранение. Държавното единство и независимият политически курс на страната са опазени и продължени въпреки коварните удари на свои и чужди зложелатели.

 
Идеята за приемствеността в българското държавно развитие е във фокуса на действията на Петър и Асен, а на техните наследици Калоян, Борил и Иван Асен II. Още първият акт, предшестващ въстанието, е възобновяването на самостоятелната българска църква. За неин духовен глава е избран Василий – архиерей, за когото днес почти не си спомняме, но който несъмнено е духовният наставник на първите Асеневци. Теодор е коронясян с името на светия цар Петър, който във времето на византийското владичество е олицетворение на българската държавност. Първият удар на въстаниците е опитът им за освобождаване на старата столица Велики Преслав...

 

Съзнанието за българско национално единство в обширното пространство от Дунава и Морава до Бяло море и планините на Албания е друг елемент от светогледа и политиката на първите Асеневци, който нямаме право да забравяме. Още в началото на въстанието в югозападните земи в поречието на Вардар Петър и Асен изпращат своя военачалник Добромир Хриз. Те категорично заявяват, че крайната им цел е да съединят в едно Подунавието /Мизия/ и България, както тогава се е наричала голямата византийска провинция с център Скопие – “така, както е било някога” при старите български царе. По същия начин първите Асеневци воюват за Поморавието и Беломорието - за всички онези земи, които от векове, а и до днес, са населени с българи.

Когато си спомняме за великите български водачи и държавници Петър и Асен, сме длъжни да подчертаем, че те постигат свобода за нашите прадеди, мобилизирайки техните собствени сили, вяра в победата, воля за независим държавен живот. Само за две десетилетия Петър, Асен и Калоян, превърнаха тогавашна България от разорена и бедна византийска провинция в първостепенна политическа, военна и културна сила в Югоизточна Европа.

 
Верни на своя народ и неговата историческа мисия, Петър и Асен от осем века са в пантеона на нашата национална памет. С техните имена св. патриарх Евтимий вдъхва сили на своите духовни чеда за борба с османските завоеватели. Нека припомним, че нашите емблематични политически водачи от Възраждането имаха за пример първите Асеневци. Патриархът на революцията Георги Раковски им посвети книга, а в тефтерчето на Апостола на Свободата Васил Левски е записана песента на Добри Чинтулов за цар Асен и Трапезица... И че “Иванко, убиецът на Асеня”, е един от най-омразните примери за предателство в очите на възрожденските българи.

 
Колкото и утопично да изглежда в днешния комерсиализиран свят, наша вътрешна потребност е да помним онези, които не жалеха своята енергия, личното си благополучие и единствения си живот в името на България.  Казано е, че народ, който не помни миналото, няма бъдеще. Народът, родил братята освободители Петър и Асен, няма право на забрава. Оня дух, който е движил мислите и действията на братята Асеневци, е несъвместим с политическото самодоволство и тщеславие, с раболепието и конформизма, с властническия егоизъм и диктата на посредствеността...  В тези дни, в които преди 830 години братята Петър и Асен обявяват българската воля за свобода, да се замислим поне за миг какво е това да си българин... Да се родиш българин не е даденост, орисия или лична драма, както понякога се вайкаме ние, потомците. Не, според вижданията на Петър, Асен, Калоян и техните съратници да си българин е чест, за която са умирали хиляди хора, която трябва да се заслужава през целия ни живот.

Проф.Пламен Павлов, Факел