Понеделник, 11 Декември 2017, 11:40
Frognews
1| 7824 |22.06.2017

К. Парамов: Нещо като заключение или по-скоро спомен за началото на прехода

.
Въпросите на прехода в исторически план наистина ще се превърнат във водещи при оценката на самия преход. Ние, българите, вече отдадохме почти 28 години в обясняване на редуцирането на този преход. Започнахме с уникалните мечти, че ще осигурим по-сладък хляб за всички, че ще се отървем от зависимостите на тоталитаризма.

Очаквахме като повечето свободни хора да реорганизираме друг тип държава, способна да уреди по друг начин живота на 8 милиона души. Още в самото начало се отървахме и умело от верското и етническото противопоставяне, но влязохме в дебрите на капитализма неподготвени. Защо? Основен и може би абстрактен на първо четене въпрос – защо не успяхме? Държавата не може при тази синхронизация със Запада, при това огромно желание за промяна, при този хъс и тези компромиси постоянно да не успява. Къде се корени злото на неуспеха ни? Самоликвидирахме икономическата си база, очаквайки капиталистическата манна небесна, но оказа се, че се лъжем. Избраният подход за самоликвидация и недалновидният опортюнизъм ни докараха до дъното след три десетилетия експерименти. Резултатът от тях е един – осигуриха перфектен, богат до ненасита живот на част от червената комунистическа олигархия и елиминираха успеха като начинание на всички други. За огромно съжаление целият цикъл на стартови стопански процеси се моделира от наследниците на червения елит. Когато разсъждавам по тези теми, много често си спомням за Луканов. В средата на лятото на 1992 г., преди да бъде арестуван, в непринуден разговор той сподели обезсърчен: „И да знаеш, няма никаква гаранция за промяната. СДС няма стил на политици, те са еднодневки. Нашите гаулайтери ще ги превземат по места бързо и ще ги демократизират парично. След 3–4 години, когато парите от външнотърговските дружества и балканската деформация се превъртят, промяната ще се окаже абсурдна. Дори самите ние ще останем без каквито и да е инструменти за въздействие.“

 

Това е днешният резултат. Приказките за куфарчетата и дейността на Луканов останаха в историята. Там отиде и голямата теза на живковистите за злоупотребата му. През октомври 1996 г. главният противник за наследниците на Живков и камарилата му бе отстранен. Луканов беше убит и деформацията на стартовия червен капитализъм бе прекрасно осигурена. В България нямаше вече никой, който да противоречи на срастването на най-гнилата политическа проекция, моделирана от Иван Костов впоследствие, за преобръщане на статуквото. Тук трябва да се сетим за миг за обкръжението на Командира и да видим същността на процеса и неговата елементарност. Защото това обкръжение на Костов предопредели и бъдещето на страната. Това обкръжение е парадоксът на демокрацията в България. Спомнете си с колко политически титани се заобиколи Костов и кои бяха те? Колко от тях изгони?

 

Колко от тях се проявиха като безогледни крадци, наглеци и колко от тях съликвидираха СДС? Костов ги манипулира, за да забрави за своята психозависимост. Тяхната нагласа за безкористност се преобърна днес в омраза. А безумната лакомия на Костов за власт се явява днес допълнителното отрицание за него. Това са вече другите измерения на държавата. България е увеличен модел на Костовата лаборатория за стопански експерименти. Откъде започна подлостта на Костов, за да ни докара днес до положението да се осигуряват едва 3,015 млн. души при възможно най-ниските стандарти на живот, грамотност и смъртност?

 

Никой не се сеща за една среща, но аз ще започна именно от там. През юни 1994 г. Жан Виденов предложи да се срещне с Филип Димитров, за да усети пулса на разпадащото се първо СДС. Той отиде на ул. „Раковски“ 134 не като унижен или като молител, а доста нахъсан, за да успее по-после. Жан беше убеден, че ако превземе и убеди Филип Димитров за директна промяна, до 6 месеца ще бъде министър-председател. И го направи, без да си даде сметка, че ще застане на пътя на успеха не в негова и на страната полза, а само за новоорганизиращата се червена олигархия, за огромно съжаление Жан бе твърде неопитен, за да разбере това. Днес, от ъгъла на времето, сме длъжни да посочим елементарността и глупостта на този шаг. Тогава червените барони си осигуриха най-голямата предмостова операция към капитализма: чрез социалистическата партия да елиминираш демократичните сили, да започнеш разформироване на икономиката, да я доведеш до пълен разпад и да я присвоиш под знамето на демокрацията. Такава огромна фалшификация пред очите на един цял народ никой в БСП не си беше представял. Напротив, обикновените, редовите членове се тюхкаха и гледаха като папагали онези, които пред очите им затваряха заводи и цехове, разграбваха машини, инструменти и средства на труда. Накрая дори им ръкопляскаха.

 

Ето това беше стартът на прехода в същностния му план по модела на Тодор Живков – да излъжеш неграмотния, като го лишиш от оръдията на труда. После да го убеждаваш, че друг горе от Луната е сторил това.

 

Тогава премиерът Беров беше тежко болен. След два престоя от месец-два в Правителствена болница трудно прие, че може да бъде прагматично ефективен. Заместваше го Евгени Матинчев и аз често ходех в Министерския съвет. Работих по закона за частните банки кредиторки от Лондонския клуб и като основен вносител ми бе нужна солидна координация. В края на юли законът бе приет от Народното събрание и България получи глътка финансов въздух. Опростиха ни близо половината дълг – около 5,2 млрд. долара, а останалите разсрочиха за дълги години. Това бе значително облекчение за държавата, защото вече можехме да контактуваме с МВФ по друг начин.

 

Трябваше бързо да подготвим споразумението с фонда, за да се възползваме от така необходимия ни стабилизационен заем. Тъй като в крайна сметка той не се осъществи, това коства главите на Жан и Гечев в тяхната некадърна упоритост да отидем към големия фалит.

 

В края на август поисках среща с премиера по повод предстоящото ми посещение в Лондон (31 август – 5 септември). Любен Беров ме прие. Изглеждаше уморен и говореше някак си превъзбудено за всички държавни проблеми. Чувстваше се пренапрегнатост и неустойчивост в изказа му, когато ставаше въпрос за неща в бъдеще време. Въпреки това бе последователен и точен. Той търпеливо изслуша моя доклад.

 

Докладвах му, че има проучване на големи инвестиционни фондове по отношение на българския дълг. Бяха пресметнати параметри до достигане на възможно най-ниската цена за нашите брейди облигации –– ок. 19-20 цента за долар, и това се очертаваше като един златен шанс за нас. Когато уточних, че сме ангажирали лично лорд Чърчил и посланика на Нейно величество във Виетнам, както и Дон Робинсън, Беров се оживи и заяви: „Парамов, вие младите, ще го направите това сигурно по-късно.“ Не усетих какво искаше да ми подскаже, при все че много подпитвах. След два дни, когато пристигнах в Лондон и научих за спешното връщане в София на посланик Станчов, се помъчих да се ориентирам в детайла. Десет часа по-късно Беров подаде оставка и планът ми за вторична замяна на дълга отпадна. Можехме срещу 1 млрд. долара да спестим всичките останали 5 млрд., които тегнеха на България заради опитите на Живков да излъже Запада.

 

Същият ден обяснявах разпалено в Клуба на консерваторите „Клермън клъб“ в Мейфеър пред шефа на „Бета фонд“ Питър Скот и пред самия наследник на голямата история – лорд Чърчил, поведението на нашия премиер. Срещата продължи 5 часа и половина и бе приета като сериозен сигнал за промяна в Източна Европа. Постарах се в грамотен и последователен план да уверя техни превъзходителства, че гледаме сериозно на прехода. А впоследствие се доказа обратното. За мое огромно съжаление. Уточнявах и се надявах като истински мечтател, че след Беров ще имаме поне още един министър-председател като него. Уви! Любен Беров бе истински шедьовър в политиката. Двамата с Андрей Луканов са най-мразените и унижавани от червените барони хора, защото единствени успяха да осъзнаят, че най-голямото блато за страната е неконтролируемото им забогатяване. Наглостта, бандитизмът, финансовите измами, износът на пари, машини, съоръжения и много още материални активи бе специалитетът на тези, които ги управляваха, а не на Беров и Луканов. Затова при оценката на прехода  американските икономисти толкова много отчитат положителните действия в подобни условия на философа-генерал Аугусто Пиночет. Оставяйки настрана ограничените политически своеволия, Пиночет успя да направи от Чили модерно развита във всички направления държава. Чили се превърна в лаборатория за развитието на най-съвременната лека промишленост и ефективно земеделие.

 

Ние от развита секторна система се върнахме обратно на изхода на първичните стопански отношения. Ние допуснахме 700–780 човека да се изродят в латифундисти с неограничена собственост на земя, като дори им подаряваме по 940–970 млн. лв. годишно. В същото време Чили на Пиночет осигури между 73 000 и 100 000 средни собственици на земя, които са гръбнакът на земеделието им, световното винарство и модерните агротехнически култури със супер доходи и уникална заетост.

 

След ден почивка Дон Робинсън ме изненада с друга височайша сделка. Рано сутринта трябваше да посетя централата на Лейбъристката партия. Александър Томов вероятно бе курирал тази среща от София съвсем умишлено, за да разбере как бих се представил на преговори на висше политическо равнище. В средата на 1994 г. – 21 юли, Тони Блеър бе оглавил лейбъристите. Дните до издигането му на премиерския пост се брояха. Щеше да бъде най-младият премиер на Великобритания от 1812 г. Тази солидна отговорност на лейбъристите ги задължаваше към сериозна подготовка.

 

Тогавашният министър-председател Джон Мейджър и външният му министър Малкълм Рифкин не вярваха, че опозицията ще успее.

 

Съобщиха ми, че ми предстои 30-минутна среща със заместника на Блеър по външнополитическите и организационните въпроси, т. е. с втория човек на лейбъристите – Ник Сиглар. Разговорът започна непринудено и продължи 150 минути. Дясната ръка на Ник Сиглар бе пострадала и му се налагаше често да променя стойката, ъгъла на погледа, тона на изказа, както и особеното си наблюдение. Тогава за първи път ми направи впечатление стилът на английските висши политици. Те експериментираха с нас, източноевропейците, поставяйки неотклонно позивните си въпроси на базова политическа компетентност. Когато обаче разбраха, че съм „в час“, непринуденото уважение си дойде на мястото. Изтъкнах, че сме твърдо решени да направим бърза 5–7-годишна политическа промяна и особено да социалдемократизираме БСП. Тогава той уточни сериозно и изрично, че ако сторим това за четвърт век,  ще бъдем точни, успешни и перспективни. Уникална прогноза за прехода на БСП, в която вече 28 години няма и помен от социалдемокрация. Колко хитро, колко нагло червените буржоа ни натикаха с някакви Станишевци, Калфиновци, Вигениновци и др. да „социалдемократизираме“ БСП, стигайко доникъде. Те обезсмислиха прехода по най-елементарния начин. По-скоро по най-подлия спрямо българската нация начин.

 

Стремежът им за забогатяване елиминира в тях самоконтрола и смисъла от другото им поведение на истински европейски политици.

 

А това според втория човек на английските лейбъристи и потенциален външен министър на Обединеното кралство бе оценено като едно предстоящо предизвикателство за левите политици у нас. След 1989 г. на Острова бяха започнали т. нар. деволюция – преразпределение на националните приоритети към местната власт.

 

Ние пък трябваше само да следваме промяната на прехода не като ликвидация, а по-скоро като директна промяна на стила без комсомолско-партийно опаричване и вторична омраза. Нашите партийци в левия център, които родиха настоящата извратена олигархична зависимост, не осъзнават най-важното, което днес ги засяга – омразата. Тя се шири и се усилва, и се разширява с всеки изминал ден. Липсата на истинска социалдемокрация у БСП е препъникамъкът за нейната промяна. Дано поне Корнелия Нинова успее.

 

След няколко дни пребиваване и важни срещи в Лондон се върнах в София с противоречиви нагласи. От една страна, с нашата утопична нагласа за скорошна промяна, от друга – с оценката на консервативните англичани, които гледаха на нас като на експеримент. В София също експериментираха. Беров бързаше с оставката, президентът Желев бързаше със служебното правителство. Жан също бързаше – с изборите, бързаше да стане министър-председател, бързаше да ликвидира ad hoc началото на прехода, защото така му припяваха. И тъй като схемата на Фройд проработи, Жан бе завладян от психонагласите и ловката маневреност на старото партийно обкръжение. Те виждаха в него един лидеров тип, който, поласкан от „Аз“-а си, би им свършил идеална работа за промяна на същинския преход.

 

Така и стана. Партията, новата БСП, бе хвърлена в огъня на крадливото многообразие. Така започна тогава, на 15 октомври 1994 г., така са и днес, 23 години по-късно.

Президентът Желев назначи първото служебно правителство. Поръча го на една жена – Ренета Инджова. За разлика от многото мъже около нея, тя даваше основание и доказваше, че е повече мъж от всички. Премиерът Инджова имаше важната задача да проведе подготовката на парламентарните избори, нещо което тя и нейните министри свършиха без забележки. Проблемите се явиха в ЦИК, където Министерският съвет нямаше абсолютно никаква намеса. Ако един ден доживеем да се направи цялостно и комплексно разследване на няколко от помощниците на Жан, ще разберем как на 18 декември 1994 г. д-р Петър Дертлиев бе директно изваден от политиката. Служебното правителство на Инджова, като първо такова по новата конституция, трябваше да балансира между реалностите, началните политически привички на новите политици, както и да се погрижи за перспективата на държавата. Като казвам перспектива, имам предвид конкретната работа на министъра на финансите и вицепремиер проф. Вучева. Тази жена съвсем грамотно бе дообработила схемата за бюджета за идната 1995 г., така че Гечев и цялата му компания да бъдат спокойни в първите месеци на новата власт.

 

Въпреки това след година със своята абсолютна некадърност ни докараха до житна, парична, петролна и още какви ли не кризи. Проф. Вучева и премиерът Инджова бяха осигурили технократска нагласа по приема на действителното състояние на държава.

 

Вътрешният министър Червенков за първи път професионално бе отчел силата на групировките, партийните центрове и велможите, които стояха зад тях. Целият наркомански водевил бе уточнен и разпознат, нефтените търговци към Сърбия – също, ембаргови нарушители, македонски афери и т. н. Ако това правителство бе останало да поработи две-три години, България щеше да бъде друга държава.

 

В никакъв случай нямаше да се допусне хиперинфлация, а оттам и нуждата от този тежък валутен борд. Инджова и проф. Вучева бяха разчели показателите в детайл на макроравнище и всякакви масови приватизации като съвършени експерименти на Гечевата глупост бяха невъзможни. Нямаше да бъдат възможни и червените картели, а оттам и днешната нагла война помежду им. Екипността и ерудираността на служебния кабинет доказаха другия, смисления подход при управлението на държавата, когато си без партиен надзорник. Затова съм доказвал, че в трудно време е нужен само национален кабинет. На България и днес е необходим нов Кьосеиванов.

 

На 18 декември 1994 г. БСП спечелиха парламентарните избори с перфектна и явна фалшификация по отчитането в ЦИК. Ако резултатите – истинските, бяха признати, то ДАР влизаше в Народното събрание с 11 депутати и Жан никога нямаше да бъде премиер. Фалитът на България намириса още на следващия ден. Проблемът бе вече очеваден и той не гарантираше удачното бъдеще. Големият проблем беше Жан.

 

Александър Лилов трудно приемаше същностния типаж в поведението на Жан, но все чакаше някаква промяна. Той наблюдаваше отстрани като Дън Сяопин младия лидер и усещаше как от ден на ден той се преобразява по коренно неочакван за него начин.

 

Жан форматираше новия си фото-, психо- и медиен образ по твърде интересен начин. Все повече той се държеше като младия Ленин. Все повече се амортизираше. Особено след пазарлъка му с Филип Димитров да отидат на въпросните извънредни избори.

 

В парламентарната група на БСП беше ясно, че реформаторската линия на провинциалните депутати, които наброяваха 44 души, няма да сработи. Тези хора акламираха 44-ия конгрес по друг начин и за тях Жан бе елементарен новобранец. На него като лидер му трябваха други партийци, а не тези млади технократи, необременени партийно. Точно тези, другите, начело с утописта Гечев, подсигуриха стила на новата червена олигархия. Заваляха всякакви предложенвия и заблуди: бонове, книжки, масова приватизация, социална патетика и какво ли не още. Пълна, нагла и което е още по-важно – директна лъжа. Това бе една отвратителна лъжа, съпроводена с такава голяма времева измама, която надскочи всякакви очаквания и търпение. Ако не беше онази свойствена въздържаност и онова търпение на българина, тези псевдополитически експериментатори ги грозеше тотален фалит и безкомпромисна отговорност. Спаси ги обаче най-важният и мним защитник на име Иван Йорданович Костов. Той също искаше да стане министър-председател и им предложи добра оферта чрез подтика на Николай Добрев: Предавате властта доброволно и ние не допускаме капка кръв, като ви гарантираме безотговорността. На всички 18 срещи, проведени с цел баланс на интереса и запазване на Жановите сановници, е осигурено едно генерално условие – НИКОЙ НЯМА ДА БЪДЕ НАКАЗАН. ОТКРАДНАТОТО – ОТКРАДНАТО, ФАЛИТЪТ НАЛИЦЕ, ХИПЕРИНФЛАЦИЯТА СЪЩО, НО ВИНОВНИ ОТ „ПОЗИТАНО“ НЯМА, НЯМА И ДА ИМА.

 

И днес вездесъщият Андрей Райчев може да потвърди това, стига у него да заговори съвестта. Все пак деморализацията сред установяващата се политическа класа по другите общи критерии значеше само едно: от 1997 г. насетне всеки може да упражнява безскрупулно властта, без да носи каквато и да е отговорност. Всеки можеше да прикрива, приватизира, присвоява, но никаква отговорност няма да последва. При тази арогантна максима, пълното прикритие и липсата на всякаква прецизност като екзистенцминимум в отношенията е ясно само едно – разбиване на държавността. Ако сравним условията за Европа след 1992 г., вече четвърт век, ще се убедим, че Австрия притежава 39 % държавна и кооперативна икономика, Франция – 42 %, а България – само 9 %.

 

Защо бе нужно да се съсипе една сравнително добра и синхронизирана лека и текстилна промишленост, осигуряваща сериозна заетост? Цялата платформа на грабежа в България бе проектирана, организирана и проведена с максимална умисъл и бездържавност като прагматика. Когато сравняваме богатството на един народ с неговата политическа класа, констатираме абсолютния парадокс. Богатството на народа липсва. То е превърнато и узаконено в собственост на управленческата класа. Затова въпросите на прехода тепърва ще бъдат поставяни. При това още по-бурно и още по-силно. Никакъв шанс нямат нито лаборатории като тази на Костов, нито нови или стари политически шмекери да убедят и успокоят българина за днешното му дередже.

То е такова, каквото е изградено от избраните политици. Понеже нямахме онзи последователно педантичен орган на безпристрастността, наречен съд, произволът ще съществува. Време е всички да осъзнаем, че фундаменталният въпрос на нашия преход е един – имаме ли перфектна съдебна система? Имаме ли прецизен съд? Имаме ли независими съдебни органи, които да гарантират демокрацията в България?

 

Убеден съм, колкото и да не вярваме, колкото и да изглеждаме като елементарни мечтатели, че идва времето родната Темида да демонстрира справедливата си сила. Нямаме друг избор и като позиция, и като перспектива, и като държавническа гордост. Съдът ще се преобрази под огромния натиск на народа, на омразата му към действителността и държавата. Нашият преход бе овъргалян в калта на стартовата крадлива демокрация. И многото въпроси, които тепърва ще бъдат зададени, ще принудят българските юристи и българския съд да отворят очите си за другата България.

 

Иначе те трудно ще живеят в днешния безнравствен, безполезен, фалшив и нагъл потоп. Потоп, който покри за дълги години и съда, и правото в България. Той опорочи огромната ни надежда за прехода и очакванията ни за по-добър и смислен живот, диктуван от новото време и целите на НОВА ЕВРОПА.

 

От трилогията на финансовия експерт Кольо Парамов „ Въпроси на прехода /2007-2011/”

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Връчват Нобеловите награди за 2017 г. в Стокхолм и Осло 0| 2425 |10.12.2017 . Ламбо на 75: Синът ми се жени днес, политиката е като любовница 4| 4337 |09.12.2017 . Фрогоко: Хендел е по-българин от Борис Христов за бг-председателството на Съвета на ЕС 7| 7135 |07.12.2017 . Саудитски принц купил картината „Спасителят на света“ на Леонардо за 450 млн. долара 0| 2907 |07.12.2017

КОМЕНТАРИ

Реклама
Реклама
Реклама

БЛОГОВЕ

Ние използваме "бисквитки", за да улесним Вашето сърфиране и да Ви покажем съдържание, което може да Ви заинтересува. Използвайки този сайт, Вие се съгласявате с нашите условия

Разбрах