Песната на дедо ми

-  Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка. – Константина беше толко манечка – и Нико протегна ръка над земята, за да покаже ръста на дъщеря си при нашата първа среща.

Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство, което може би хаджиите, стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От тяхна страна също – те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което щеше да продължи даме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото.

- Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми.

Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона, то наброява 3 или 4  хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и… България. Когато е било българско, се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили, заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не.
 

При второто ми посещение донесох касети с македонски песни. После им подарих касетофон. „Тия се наши песни”, каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски…” – изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път, когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”… Този път му донесох партида от CD-та, но и няколко DVD-та.

- Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчедът към колата.

Във Флорина, град на границата с Република Македония,  имаше доста магазини и изборът на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Братовчед ми се върна с една голяма кутия:

-  Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция!

Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки.

-  Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане.

-   Сакам – отговорих положително аз.
 

Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше.

-  Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години.

-  Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти” и само ударението е различно, той пляскаше с ръце и се смееше:

-  Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! – По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”.

Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха.

-   Братовчед ми от Бугария – представи ме той.

Младият мъж протегна ръка – Пандо се казвам. – Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и доста грубо изсъска:

-  Тука у-зо нé-ма!

По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички.

Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки:

-   Вие сте сой* – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели.

Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки, че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По тяхно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня.

-  Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”.

-   Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо.

Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха.

- Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука!

Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях.

-  Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми!

- Ако сакате, вземете ги – предложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като че ли само това чакаха. За секунди  CD-тата потънаха някъде.

- Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето.

-  Пуснете малко „македонска” музика – предложих по едно време аз.

-   Заптиета ли сакаш да дойдат, полицаите де, как му велите вие? – притеснен попита Коста.
 

 

През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си.

-   Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат!

-   Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико.

-    Нашо дете… селото му тука é! – посочи с ръка към прозореца Пандо.

-     Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски** приключи.
 

В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето.

-   Я-сас! – поздравляваха те.

-   Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо.

-  У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он.

Не знам дали човека с бастуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него.

 

Божидар Чеков

———————————— ———————————-

* сой – произход, род

** Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос, от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие.

(https://www.eurochicago.com)