Писателят Георги Господинов: Миналото и книгите се превръщат в убежище, а апокалипсисът в истории

Това споделя писателят Георги Господинов от Берлин в интервю за предаването „Сценична треска” по БНР.

Той вярва, че всеки, който пише, влага в написаното страховете си и надеждите си и опитомява тревогите от онова, което се задава. „В крайна сметка нашата работа е наистина работа с непознатото, с това да усетим първи тревогата, която има да идва.”

„Това не е първият апокалипсис, който човечеството е преживяло. Самите ние, в някакъв личен план, биографичен план, всеки е минал през някакъв свой апокалипсис, по-малък или по-голям. И това, което остава е, че в крайна сметка всичко това се превръща в истории.”

Писателят споделя свой спомен от времето на един от атентатите в Париж.

„Бях в същия ден в близък, съседен град. Следобед отидох в галерията на тоя град. Имаше картини от 17 век и усетих как цялата галерия се напълни с хора, които не искаха да напуснат. Те просто стояха пред холандските майстори от 17 век – такава беше изложбата, гледахме пейзажи на Вермеер и никой не искаше да си тръгне. Това беше особено убежище. Беше бягство във времето. Както имаме бомбоубежища, така и сега ще се нуждаем от времеубежища. Едно от тези убежища са книгите.”

Когато тази криза мине, ще дойде по-голямата криза – невидимата криза на изчерпването на смисъла, допълни Георги Господинов, който си задава въпроса дали ще излезем от тази криза по-бедни, което е сигурно, но и по-човечни. „И този вариант не е толкова лош: по-бедни и по-човечни.”

„Когато дойде такъв момент на криза, човек оценява по друг начин света от вчера. Нека не забравяме, че този свят от вчера - ние трябва да пренесем някакви основни ценности и това са прости неща като съчувствие към другия... Малки неща, уж малки, трябва да изнесем от кризата, да излезем с тях.”

„Във всяка криза дреме новото, което ще се роди. От една страна няма да бъдем същите и този свят няма да бъде същият. Нали знаете какво е казано в Еклесиаста – има време за прегръщане и време за въздържане от прегръщане. Има време за всяко нещо под небето. Изведнъж си даваш сметка, че трябва да се върнем към времето на прегръщане и ще има страх в това, обикновен страх да докоснеш другия, да се доближиш до него и е много важно как ще го преодолеем. Ще бъдем различни, но основните неща, които трябва да пренесем отпреди кризата, тях трябва да си ги сложим още сега в някаква time-капсула, в малко куфарче и да си ги вземем.”

„Мисля, че кризата ни казва: хайде сега се смирете малко и се оттеглете в това, което можете да правите сами – в писането, в мислите си, в разговорите с близките си, имате цялото време на света. За всички нас, които сме се оплаквали колко сме заети, ангажирани, важни и колко не ни стига времето. Ето сега имаме времето. И това време също ще се превърне в проблем, защото човек не знае какво да прави с толкова много време, какво да прави сам със себе си. Ние не сме свикнали много да стоим сами със себе си. Ще ни се наложи да четем самите себе си, а за това помага и литературата.”

Писателят споделя и за новия си роман, който е писал през последните три години и се надява да излезе през пролетта.

„Нашите книги са по-умни от самите нас и дълбоко в себе си, може би самият език също е по-умен от нас. И когато тръгнем да пишем, излизат неща, които са извън собствените ни възможности. Книгите получават силата и на този, който ги чете и това вече е много повече от капацитета на отделния им автор.”

В подобни тревожни времена като че ли човек се оттегля в миналото и се опитва да намери здраво място, за което да се хване, смята Георги Господинов. Когато бъдещето ни е отказано, се обръщаме рязко назад към миналото, за да изберем щастливо време от него.

„И след това обаче, като изберем това щастливо време, дали това ще бъде решение? Може ли човек да живее в миналото си, когато е лишен от бъдеще? Като в ситуация на тази криза. Днес някак си всеки иска да се рестартира годината или веднага да влезем в лятото, или в следващата година. Какво правим в ситуация на такова изгубване на смисъла и на бъдещето? За това е романът. И аз се надявам да бъде и утеха, и повод за размисъл, да излезе в едно спокойно време и хората да намерят наистина убежище и в тези страници.”